страхуваше, че след като бе загубила покровителството на Мерлин, бе обречена.
— Не мисля — казах аз. — Обаче ако Гундлеус или саксите ни хванат, теб сигурно ще те превърнат в робиня, но мен вероятно ще ме убият.
Почувствах се много смел, когато се чух да казвам това.
Люнет ме хвана под ръка за утеха. Бях поласкан от този жест. Тя беше хубаво момиче и до този ден се беше отнасяла с пренебрежение към мен, предпочиташе компанията на грубите момчета от рибарското село в Инис Уидрин.
— Искам Мерлин да се върне — каза тя. — Не искам да напускам Хълма.
— Там вече нищо не е останало — казах аз. — Ще трябва да си намерим друго място за живеене или да се върнем на Хълма и да построим всичко отначало, ако можем. — Тогава си помислих, че това можеше да стане само ако Думнония оцелее. А може би кралството умираше точно в този следобед, опушен от стълбовете дим на хоризонта. Чудех се как съм могъл да бъда толкова сляп и да не предвидя ужасите, които щяха да последват смъртта на Утър. Кралствата имат нужда от кралете, без тях те са просто земя без господар, която привлича завоеватели.
По-късно трябваше да прекосим още един поток, този път по-широк, почти река. Водата стигна до гърдите ми. Когато излязох на отсрещния бряг, подсуших меча на Хюел колкото можах. Той имаше чудесно острие, изработено от прочутите ковачи на Гуент, украсено с извивки и преплетени кръгове. То беше съвсем право и когато протегнех ръка и докоснех с пръсти върха на меча краят на острието достигаше до врата ми. Предпазителят на ръката беше направен от дебело парче желязо, което от двете страни завършваше с красиво оформени топки. Дръжката беше от ябълково дърво. Тя беше здраво занитена към острието и след това бе омотана с дълги тънки кожени ленти, намазани с масло, за да станат гладки като кожата на новородено дете. Дръжката завършваше с топка, покрита със сребърна нишка. Тази нишка все се размотаваше, докато накрая аз я размотах и направих от нея нещо подобно на гривна, която дадох на Люнет.
На юг от реката имаше друго обширно пасище. Там пасяха бикове, които щом видяха опърпаната ни дружина, се приближиха да ни огледат отблизо. Може би тяхното раздвижване предизвика последвалите неприятности, защото след като прекосихме пасището и навлязохме в гората, чух съвсем ясно тропот на конски копита зад нас. Изпратих напред предупреждение и се обърнах с копие и меч в ръце да наблюдавам пътеката.
Короните на дърветата тук бяха много ниски и клоните биха заставили всеки ездач да остави коня си, ако иска да влезе в гората. Които и да бяха нашите преследвачи, те трябваше да вървят след нас пеша. Освен това ние избирахме скрити тесни пътечки, едва се провирахме между дърветата, така че преследвачите също като нас трябваше да вървят в колона по един. Страхувах се, че тези конници бяха силурски разузнавачи, които Гундлеус беше изпратил да ни търсят. Кой друг би се поинтересувал какво беше накарало добитъкът край реката да се размърда в този мързелив следобед?
Гулидин се появи и застана до мен. Той взе тежкото копие от ръката ми, заслуша се в далечните стъпки и кимна сякаш доволен.
— Само двама са — каза той спокойно. — Оставили са конете си. Аз ще се заема с първия, а ти задръж втория, докато дойда да се справя и с него.
Той беше изключително спокоен и това ми помогна да овладея страха си.
— И Дерфел, помни, че и те се страхуват — добави Гулидин.
Той ме избута в сянката и след това приклекна зад стърчащите корени на някакво паднало дърво от другата страна на пътеката.
— Клекни! — изсъска ми Гулидин. — Скрий се.
Аз клекнах и изведнъж страхът отново ме сграбчи. Ръцете ми се потяха, десният ми крак изтръпна, гърлото ми пресъхна, повръщаше ми се и коремът ме болеше сякаш имах разстройство. Хюел ме беше обучил добре, но никога не се бях изправял срещу човек, готов да ме убие. Чувах приближаващите мъже, но все още не можех да ги видя. Най-силното ми желание в момента беше да хукна след жените. Но останах на мястото си. Нямах избор. Бях израсъл с разкази за смели воини, беше ми втълпено, че мъжът никога не обръща гръб и не бяга от опасността. Мъжът трябва да се бие за своя господар, мъжът никога не отстъпва пред врага, мъжът никога не бяга. Сега моят господар сучеше от гръдта на Рала, а аз трябваше да се изправя пред неговите врагове, а как ми се искаше да бях дете и просто да си плюя на петите! Ами ако това не бяха само двама копиеносци, а повече? А дори и да бяха само двама, те вероятно бяха опитни воини, свикнали да проливат кръв.
— Спокойно, момче, спокойно — каза Гулидин тихо. Той беше воювал във войските на Утър, беше се бил със саксите и с войниците на Поуис. Сега, някъде в сърцето на собствената си страна, Гулидин се бе привел зад сплетените корени, полуусмихнат, стиснал моето дълго копие в грубите си кафяви ръце.
— Сега ще отмъстим за моя син — каза той мрачно. — Боговете ще бъдат на наша страна.
Аз бях клекнал зад някакъв храст, а отстрани ме прикриваше висока папрат. Мокрите дрехи ми тежаха и спъваха движенията ми. Взирах се през гъстия листак на обраслите с мъх дървета. Наблизо затрака кълвач и ме накара да подскоча. Бях скрит по-добре от Гулидин и въпреки това ми се струваше, че се виждам от километри, особено когато нашите двама преследвачи най-накрая се появиха на някакви си десетина крачки пред нас.
Двамата копиеносци бяха млади. Те имаха кожени нагръдници, краката им също бяха защитени с кожа, вързана с ремъци отзад. На раменете им висяха червеникавокафяви наметала. Дългите им бради бяха сплетени на плитки, а тъмните им коси бяха прибрани назад с кожени ленти. И двамата носеха дълги копия, а мъжът отзад имаше и меч на колана си, но още не го беше извадил от ножницата. Затаих дъх.
Водачът вдигна ръка, те спряха, ослушаха се и пак тръгнаха. По лицето на първия мъж личаха белези от предишни битки. Той ходеше с отворена уста и аз виждах оределите му жълти зъби. Воинът ми изглеждаше невероятно силен, опитен и страшен, изведнъж ме обзе непреодолимото желание да побягна и тогава белегът на лявата ми длан, белегът от ножа на Нимю, започна да пулсира, туптящата топла кръв ми даде сили и смелост.
— Било е сърна — каза небрежно мъжът отзад, който ми се струваше дори по-висок и по-ужасен от водача. Двамата тръгнаха отново, но сега стъпваха много внимателно и се оглеждаха за всяко съмнително движение в листака.
— Не, това беше бебе — настоя първият. Той вървеше на две крачки пред другия.
— Ами, изчезнали са копелетата — каза вторият. Но аз видях, потта, която се стичаше по лицето му, видях как непрекъснато намества копието в ръката си и разбрах, че го е страх. Гледах го и продължавах да се моля на Бог Бел да ми даде смелост и да ме направи мъж. Деляха ни само шест крачки, а враговете не спираха. Зелената гора стоеше неподвижна, нито полъх вятър. Усещах миризмата на двамата мъже, миризмата на кожените им нагръдници и попилата по тях миризма на коне и тогава от челото право в очите ми се стече пот. Почти изстенах от ужас. В този момент Гулидин изскочи от прикритието си, нададе боен вик и се хвърли напред.
Хукнах след него и изведнъж страхът ми изчезна, прогонен от лудата радост, която Боговете дават на воините в битка. Аз изпитвах това чувство за първи път. По-късно, много по-късно, разбрах, че радостта от битката и страхът са едно и също нещо — действието просто превръщаше едното в другото, но в онзи летен следобед бях опиянен. Дано Бог и Неговите ангели ми простят, но от този ден нататък за един дълъг период от живота си аз се стремях към това опиянение както жадният търси вода. Тичах напред и крещях като Гулидин, но не бях загубил разсъдъка си и не го следвах слепешката. Тичах малко вдясно, за да можех да мина покрай него след като той се вкопчи в първия силурец. Човекът се опита да отстрани копието на Гулидин, но дърдоводелецът очакваше точно това. Той повдигна своето копие малко по-високо, успя да избегне замаха на противника и да го промуши. Всичко стана толкова бързо. В един миг силурецът бе заплашителна фигура в бойни доспехи, а в следващия — издъхваше върху копието на Гулидин, който натискаше тежкото стоманено острие, проникнало през кожения нагръдник, все по-дълбоко и по-дълбоко в гръдния кош. Аз вече бях минал покрай тях и бях вдигнал над главата си меча на Хюел. В този момент не изпитвах никакъв страх. Може би в мен беше влязла душата на мъртвия Хюел, дошла от Онзи свят да ме подкрепи, защото изведнъж разбрах, че знам точно какво трябва да направя и в бойния ми вик прозвуча триумф.
Вторият човек имаше секунда повече от умиращия си другар да се подготви и бе приклекнал както
