това тя изглеждаше опиянена от факта, че беше изтърпяла две от трите изпитания на мъдростта.
Карах лодката покрай редица от върбови капани за риби, след това завих към черното Езеро на Лиса, което се намираше в южния край на мочурищата. Трябваше да стигнем до Ърмидс Хол — едно село от дървени колиби, изградено около къщата на Ърмид — вожд на местното племе. Знаех, че Ърмид не беше там, защото бе тръгнал на север заедно с Оуейн, но неговите хора щяха да ни помогнат. Освен това бях сигурен, че с лодката щяхме да стигнем до Ърмидс Хол по-бързо и от най-бързите ездачи на Гундлеус, защото те трябваше да заобиколят дългото езеро и неговите обрасли с тръстика, мочурливи брегове. На кон първо трябваше да се стигне почти до големия римски път Фос, който минаваше на изток от Хълма, едва тогава можеше да се завие покрай източния край на езерото и да се стигне до Ърмидс Хол. А дотогава ние отдавна щяхме да сме тръгнали на юг. Далеч пред нас по гладката повърхност на езерото се виждаха и други лодки и аз предположих, че рибарите от Инис Уидрин превозват в тях бегълците от Хълма.
Обясних на Нимю своя план да стигнем до Ърмидс Хол и след това да продължим на юг докато падне нощта или докато срещнем приятели.
— Добре — каза тя глухо. Тъкмо се чудех дали изобщо беше разбрала какво й казах и тя добави — Добре, Дерфел. Сега знам защо Боговете ме накараха да ти се доверя.
— Ти ми вярваш — казах аз с горчивина и забих дръжката на копието в калното дъно на езерото, за да отласна лодката напред, — защото съм влюбен в теб и това ти дава власт над мен.
— Добре — повтори тя и млъкна. Лодката ни се плъзна под сянката на дърветата към пристана на Ърмид. Видях и другите бегълци от Хълма. Моргана беше там, заедно със Себил. Рала плачеше над своето бебе, което лежеше спокойно в ръцете й. До нея беше мъжът й Гулидин. Люнет, ирландското момиче, също беше там. Тя с плач се втурна да помогне на Нимю. Казах на Моргана за смъртта на Хюел. Тя пък беше видяла как силурците съсичат Гуендалин, жената на Мерлин. Гудован беше жив, но никой не знаеше какво се беше случило с горкия Пелинор и с Друидан. Никой от охраната на Норуена не беше оцелял, а от недъгавите войници на Друидан се бяха спасили само шепа хора. До Ърмидс Хол бяха стигнали и три от слугините на кралицата, както и десетина от хранениците на Мерлин.
— Трябва скоро да тръгваме — казах аз на Моргана. — Те преследват Нимю. (Нимю беше превързана и облечена от слугите на Ърмид.)
— Те не преследват Нимю, глупако — озъби ми се Моргана, — а Мордред.
— Мордред е мъртъв! — възразих аз. Моргана само се обърна и грабна бебето от ръцете на Рала. Дръпна грубия кафяв плат от тялото на детето и аз видях извития крак.
— Нима мислиш, тъпанар такъв, че аз ще позволя нашият крал да бъде убит?
Погледнах с отворена уста към Рала и Гулидин, не можех да разбера как се бяха съгласили да участват в тази измама, довела до смъртта на собствения им син. Гулидин отговори на моя неизречен въпрос.
— Той е крал — каза той простичко, сочейки към Мордред, — а нашето момче беше само един дърводелски син.
— И скоро — каза гневно Моргана — Гундлеус ще разбере, че бебето, което е убил, не е сакато и тогава ще изпрати всичките си хора да ни търсят. Тръгваме на юг.
В Ърмидс Хол не беше безопасно. Ърмид и неговите воини бяха отишли на война и в селото имаше само шепа слуги и деца.
Тръгнахме малко преди пладне и потънахме в зелените гори на юг от земите на Ърмид. Един от неговите ловци ни поведе из тесни пътеки и тайни пътища. Бяхме тридесет души, повечето жени и деца. Само шестима мъже бяха способни да носят оръжие и от тях единствено Гулидин беше убивал човек в битка. Малцината оцелели от хората на Друидан бяха карикатури на воини и от тях нямаше да има никаква полза. Аз никога не се бях сражавал истински, но вървях като ариергард, затъкнал голия меч на Хюел в колана си и стиснал тежкото силурско копие в дясната ръка.
Ние вървяхме бавно под дъбове и лески. От Ърмидс Хол до Каер Кадарн беше не повече от четири часа ход. Но на нас щеше да ни отнеме повече време, защото трябваше да се крием и да избираме заобиколни пътища, а децата щяха още повече да ни забавят. Моргана не каза дали ще се опита да стигне до Каер Кадарн, аз обаче предположих, че именно кралското светилище беше нейната цел, защото там беше най- вероятно да намерим думнонски войници. Но без съмнение и Гундлеус беше направил същата сметка. Той бе не по-малко отчаян от нас. Моргана, която много добре познаваше злото в този свят, предполагаше, че силурският княз беше планирал тази война веднага след Великия съвет и само беше изчакал смъртта на Утър, за да предприеме атаката си в съюз с Горфидид. Той беше изиграл всички ни. Ние бяхме приели Гундлеус като приятел и никой не пазеше границите си с него. А сега целта на Гундлеус беше тронът на Думнония. Но според Моргана, за да седне на този трон, той имаше нужда от по-голяма войска, а не само двадесетина конници. Следователно неговите копиеносци сигурно вече бързаха да догонят своя крал по дългия римски път, който тръгваше от северното крайбрежие на Думнония. Силурците бяха малко в нашата страна, но Гундлеус не можеше да бъде сигурен в победата си, докато не видеше Мордред мъртъв. Той трябваше да ни намери, иначе цялото му дръзко начинание щеше да се провали.
Голямата гора заглушаваше стъпките ни. Понякога гълъб плясваше с криле сред високите клони, друг път кълвач потропваше по ствола на някое дърво наблизо. Веднъж чухме голям шум и тропот отвъд близкия храсталак. Всички замряхме, страхувахме се, че може да са силурски конници, но беше само един глиган с големи бивни, който изскочи на полянката пред нас, погледна ни и си тръгна. Мордред плачеше и не искаше да суче от гръдта на Рала. Някои от малките деца също плачеха от страх и умора, но когато Моргана ги заплаши, че ще ги превърне в смрадливи крастави жаби, те веднага млъкнаха.
Нимю куцукаше пред мен. Знаех, че изпитваше болка, но тя не се оплакваше. Понякога мълчаливо плачеше, а Люнет с нищо не можеше да я успокои. Люнет беше слабо, тъмнокосо девойче. С Нимю не само бяха на една възраст, но и много си приличаха. Люнет обаче нямаше познанията на Нимю, нито нейния възвишен дух. За Нимю потокът беше обиталище на водни духове, а за Люнет само добро място за пране. След малко Люнет изостана и тръгна редом с мен.
— Какво ще стане с нас сега, Дерфел? — попита тя.
— Не знам.
— Мерлин дали ще се появи?
— Надявам се — казах аз — или може би Артър ще дойде. Казах го пламенно, но не вярвах в тази надежда, защото трябваше да се случи чудо. Вместо това ние сякаш бяхме в клопката на някакъв кошмар, който сънувахме с отворени очи. След като вървяхме няколко часа, трябваше да излезем от гората и да прекосим един поток, който се виеше сред пасища, изпъстрени с цветя. И тогава видяхме стълбовете дим, които се издигаха на хоризонта далеч на изток. Никой не можеше да каже дали това бяха палежи, предизвикани от силурците или бяха огньове, запалени от саксите, които се възползваха от нашата слабост.
На около четиристотин метра източно от нас от гората изскочи сърна.
— Легни! — изсъска ловецът и ние всички потънахме във високата трева. Рала насила завря гръдта си в устата на Мордред, за да го накара да мълчи, в отговор той така силно я ухапа, че по китката й потече алена струйка кръв, но и той, и тя не издадоха нито звук. Тогава конникът, който беше подплашил сърната, се показа от гората. Той беше толкова близо до нас, че виждах лисичата глава върху кръглия му щит. Силурецът, който носеше дълго копие и рог, дълго гледа към нас и след това наду ловния рог. Изплашихме се, че този сигнал означаваше, че той ни беше видял и че скоро щеше да се появи цялата група силурски конници. Но мъжът обърна коня си обратно към гората и ние предположихме, че сигналът означаваше точно обратното. Някъде далеч прозвуча друг рог и настъпи тишина.
Почакахме няколко дълги минути. Пчелите бръмчеха над цветята край потока. Всички бяхме вперили поглед в края на гората. Страхът ни беше напразен — там не се появи никой друг. Нашият водач шепнешком ни заповяда да лазим надолу към потока, да го прекосим и след това с пълзене да се доберем до дърветата на отсрещния бряг.
Беше едно дълго и трудно пълзене, особено за Моргана с нейния извит ляв крак, но поне всички можахме да утолим жаждата си, когато цопнахме във водата. Тръгнахме през отсрещната гора с подгизнали дрехи, но и с надеждата, че бяхме оставили нашите врагове зад гърба си. Враговете може би, но не и проблемите си, уви.
— Дали ще ни превърнат в роби? — попита ме Люнет. Както повечето от нас Люнет беше дошла в Думнония като пленница и само намесата на Мерлин я беше спасила от робската участ. Сега тя се
