Бях замъкнат в това убежище секунди преди Гундлеус и Танабурс да влязат в залата. Можех само да гледам как кралят, друидът и трима мъже с шлемове отиват до вратата на Мерлин. Знаех какво щеше да се случи, но не можех да ги спра, защото Друидан здраво ме държеше, сложил ръка на устата ми да не викам. Съмнявах се, че Друидан беше дошъл в замъка да спасява Нимю, вероятно беше дошъл да вземе каквото злато намери преди да избяга с останалите. Той все пак спаси живота ми. Но на Нимю не можа да помогне.
Танабурс срита черепите пред вратата и я отвори. Гундлеус влезе, а след него и копиеносците.
Чух Нимю да пищи. Не знам дали тогава тя използва някакви номера, за да защити стаята на Мерлин или беше изгубила всяка надежда. Но знам, че гордостта и дългът я заставиха да остане и да защитава тайните на своя господар и сега си плащаше за тази гордост. Чух как Гундлеус се смее, след това не се чуваше почти нищо освен шума от съборените кошове, кутии и кошници, претърсвани от силурците. Нимю стенеше, Гундлеус крещеше победоносно и тогава изведнъж тя запищя отново и в гласа й имаше ужасна болка.
— Това ще те отучи да плюеш върху щита ми, момиче — каза Гундлеус. Нимю хлипаше безпомощно.
— Е, сега вече я изнасилиха — каза Друидан в ухото ми със злобна наслада. В залата дотичаха още от войниците на Гундлеус и влязоха в стаите на Мерлин. Друидан беше пробил дупка в кирпичената стена с копието си и ми заповяда да се измъкна оттам и да го последвам надолу по склона, но аз не исках да си тръгвам, Нимю беше жива и сигурно имаше нужда от помощ.
— Скоро ще дойдат да тършуват и в тези кошове — предупреди ме джуджето, но аз упорито отказвах да тръгна с него. — Ти си по-глупав, отколкото си мислех, момче — каза Друидан, промъкна се през дупката и се шмугна в сянката на една близка колиба и долепения до нея курник.
Аз бях спасен от Лайгесак. Не защото ме видя, а защото каза на силурците, че в кошовете, зад които се криех няма нищо друго освен празнични дрехи.
— Цялото съкровище е вътре — каза той на новите си съюзници, а аз се сниших и не смеех да мръдна, докато войниците плячкосваха стаите на Мерлин. Само Боговете знаят какво са намерили там — одрани кожи от мъртъвци, стари кости, нови амулети и стари муски — много ценно съкровище, няма що. И само Боговете знаят какво беше изстрадала Нимю, защото тя никога не отвори дума за това и без туй всичко беше ясно. Тя бе преминала през онова, през което всички пленени жени минаваха в ръцете на войниците. А когато мъжете си отидоха, те я оставиха кървяща и почти загубила разсъдъка си.
Оставиха я да умре, защото след като претършуваха стаите и намериха само мухлясали боклуци и малко злато, те взеха пламтяща главня от огъня в залата и я хвърлиха сред счупените кошове. От вратата започна да излиза пушек. Друга главня бе хвърлена сред кошовете, където се криех аз. Едва тогава хората на Гундлеус напуснаха замъка. Някои носеха злато, малцина бяха намерили разни сребърни дрънкулки, но повечето си тръгваха с празни ръце. Когато и последният човек излезе, покрих устата си с края на дрехата си и хукнах през дима към вратата на Мерлин. Намерих Нимю и отчаян извиках:
— Хайде! Да се махаме!
Димът ставаше все по-гъст, пламъците диво подскачаха от кош на кош, котките неистово се деряха, а прилепите пляскаха с криле, побъркани от страх.
Нимю не мръдна. Тя лежеше по корем, гола, притиснала ръце към лицето си, краката й бяха целите в кръв. Тя плачеше.
Изтичах към вратата, която водеше към Кулата на Мерлин, мислех че може да намеря изход там и да избягаме, но когато надникнах вътре, видях, че нямаше други врати. Тази стая изобщо не беше съкровищница. Тя беше почти празна — гол пръстен под, дървени стени и никакъв покрив. Стените бяха много високи, изградени като фуния, отворена към небето. По едната стена имаше стълба, която водеше към дървена платформа, закрепена на две греди някъде по средата на височината. Димът почти я беше скрил от погледа ми. Тази кула беше мястото, където Мерлин мечтаеше и долавяше шепота на Боговете. Погледнах още веднъж към висящата платформа, в стаята нахлу нов пушек и се изви към отвора на кулата. Изтичах обратно при Нимю, грабнах черното й наметало от разхвърляното легло, увих я в дебелия вълнен плат като болно животно и хванах четирите краища на наметалото, тя беше толкова лека. Започнах да си пробивам път през залата към предната врата. Огънят поглъщаше с ненаситните си пламъци сухото дърво и бучеше все по-силно. Очите ми течаха, дробовете ме боляха от вдишвания дим, а той се стелеше още по-гъст пред главния вход на замъка. Вече влачех Нимю след себе си и чувствах как главата й подскача по неравностите на пръстения под. Тръгнах към пробитата от Друидан дупка в стената. Сърцето ми щеше да се пръсне от страх, когато подадох глава навън, но не видях врагове. Заритах стената, за да разширя отвора. Извих навън сплетените пръти и изроних кирпича полепнал по тях. След това се промъкнах през дупката и издърпах Нимю след себе си. Тя тихо изохка, когато рязко дръпнах тялото й през неравните ръбове на отвора, но изглежда чистият въздух я посъживи, защото най-накрая започна да ми помага. Нимю свали ръце от лицето си и аз едва тогава разбрах защо последният й писък беше толкова ужасен. Гундлеус беше извадил едното й око. Зиналата дупка на лицето й беше пълна с кръв и Нимю отново сложи ръката си там. Наметалото й се беше закачило на върбовите клони, които стърчаха по ръба на пробития в стената отвор. Дръпнах пелерината и загърнах голите й рамене, сграбчих свободната й ръка и хукнахме към най-близката колиба.
Един от хората на Гундлеус ни видя, а след това и самият Гундлеус позна Нимю и заповяда вешицата да бъде заловена жива и да бъде хвърлена обратно в пламъците. Подгониха ни отвсякъде, сякаш цяла ловна дружина преследваше ранен глиган и само го чакаше да падне изтощен. Сигурно щяха да ни хванат и двамата, ако бягащите преди нас не бяха пробили дървеното укрепление от южната страна на Хълма. Стигнахме тичешком до отвора и там видях Хюел, добрият Хюел, да лежи мъртъв, вратът му беше отрязан на половина, до него беше патерицата му, а той още стискаше меча си в ръка. Издърпах меча и повлякох Нимю. Стигнахме до стръмната част на южния склон и се запрепъвахме надолу, краката ни трудно намираха опора по хлъзгавата трева. И двамата крещяхме. Нимю беше полусляпа и обезумяла от болка, а аз се бях побъркал от ужас. Успях някак си да не изпусна меча при това стремглаво спускане и да изправя Нимю на крака, когато стигнахме в подножието на Хълма. Минахме покрай свещения кладенец, покрай овощната градина на християните, покрай една елшова горичка и накрая стигнахме до рибарската колиба край блатата, където Хюел държеше своята лодка. Хвърлих Нимю в малката тръстикова лодка, срязах въжето с новия си меч и отбутнах лодката от дървения пристан. Едва тогава забелязах, че нямам прът, с който да направлявам неповратливия плавателен съд през сложния лабиринт от канали и езера, през който трябваше да минем. Използвах меча вместо прът, но той все пак беше направен за друго. Тогава на обраслия с тръстика бряг се появиха първите преследвачи. Те не можеха да ни последват, никой не беше луд да нагази в мекото тресавище, затова един от тях хвърли копието си срещу нас.
Копието изсъска покрай мен. В първия момент се сковах, вперил поглед в тежкото оръжие, което летеше към нас, а стоманеното му острие проблясваше. Но то ни отмина и се заби в тръстиките до лодката. Сграбчих трептящата ясенова дръжка — вече имаше с какво да карам лодката. Сред мочурищата бяхме в безопасност. Някои от хората на Гундлеус намериха дървени понтони, които вървяха успоредно с нас, но аз завих и се отдалечих от тях. Други от преследвачите скочиха в нечии лодки от върбови клони и ги забутаха с копията си. Но върбовите лодки не можеха да се мерят по бързина с тръстиковите, така че те скоро изостанаха. Лайгесак стреля с лъка си, но ние вече бяхме извън обсега на оръжието му и стрелата безшумно потъна в тъмната вода зад нас. На върха на зеления Хълм пламъците гладно подскачаха от колиба на колиба, пушекът се сливаше със стълба дим от замъка и от кулата и се издигаше високо в синьото лятно небе.
— Две болки — проговори Нимю за първи път откакто я бях измъкнал от огъня.
— Какво? — обърнах се аз към нея. Тя се беше сгушила в лодката, слабичкото й телце, увито в черното наметало, и още държеше ръката си върху кървавата рана на лицето.
— Изстрадах две от Болките на Мъдростта, Дерфел. Болката на тялото и Болката на гордостта. Сега ми остава само лудостта и ще стана мъдра като Мерлин.
Нимю се опита да се усмихне, но гласът й беше толкова истерично безумен. Помислих си, че тя може би беше вече в плен на лудостта.
— Мордред е мъртъв — казах аз — Норуена и Хюел също. Хълма гори.
Целият ни свят изглеждаше унищожен, а Нимю сякаш не се интересуваше от тази катастрофа. Вместо
