зад крепостния вал. Конниците минаха през портите на насипа и тръгнаха към нас. Над главите им се вееше знаме с изобразена на него червена лисица. А под знамето яздеше самият Гундлеус. Норуена се засмя, щастлива да види съпруга си, който се връщаше като победител от войната, а острието на неговото копие блестеше както щеше да блести изгряващата звезда на едно ново християнско кралство.
— Видя ли? — обърна се тя към Моргана. — Видя ли? Твоята тенджера лъже. Има победа!
Суматохата изплаши Мордред и той започна да плаче. Норуена грубо нареди на Рала да се заеме с него и заповяда на слугите си да й донесат най-красивата пелерина и да сложат на главата й златна диадема. Така облечена като кралица тя зачака своя крал пред вратата на замъка на Мерлин.
Лайгесак отвори портите на наземния насип, който ограждаше самия връх на хълма. Нестройната дружина на Друидан се подреди в някаква крива линия, докато нещастният луд Пелинор крещеше в клетката си, опитвайки се да разбере какво става. Нимю хукна към покоите на Мерлин, а аз отидох да доведа Хюел, управителя на Мерлин, защото знаех, че той би искал да приветства краля.
Двадесетте силурски воини слязоха от конете си в подножието на Хълма. Те идваха от бойното поле и следователно носеха пълното си снаряжение — копия, щитове и мечове. Еднокракият Хюел, подпрял се на своя огромен меч, се намръщи като видя друида Танабурс в групата на силурците.
— Мислех, че Гундлеус се е отказал от старата вяра — каза управителят.
— А пък аз мислех, че се е отказал от Ледуис! — каза писарят Гудован, изкиска се и посочи с брадичка конниците, които бяха стигнали до тясната стръмна пътека. — Видя ли? — попита Гудован.
И наистина сред мъжете с кожени ризници имаше и една жена. Тя беше облечена като мъж, но беше оставила дългата си черна коса разпусната на гърба. Тя имаше меч, но не и щит.
— Нашата малка кралица няма никакви шансове пред тази рожба на Сатаната. — продължи да хихика Гудован.
— Кой е Сатаната? — попитах аз и Гудован ме тупна по главата за дето му губя времето с глупави въпроси.
Хюел продължаваше да се мръщи и да стиска дръжката на меча си, докато силурските воини изкачваха последните крачки по стръмната пътека към портата. Там нашите недъгави стражи се бяха прегрупирали в две раздърпани редици. И тогава някакъв инстинкт, жив като спомените на стария воин, накара Хюел да изреве:
— Лайгесак! Затвори портата! Затвори я! Веднага!
Вместо това Лайгесак измъкна меча си. След това се обърна и сложи ръка на ухото си, сякаш не беше чул добре.
— Затвори портата! — изрева отново Хюел.
Един от хората на Лайгесак тръгна да изпълни заповедта, но Лайгесак го спря и погледна към Норуена, за да чуе нейните заповеди.
Норуена се обърна към Хюел и рязко изрази недоволството си от неговата заповед.
— Идва съпругът ми — каза тя, — а не някакъв враг. — След това погледна Лайгесак и нареди — Остави портата отворена.
Лайгесак се поклони.
Хюел изруга, непохватно слезе от укрепленията и се заклати на патерицата си към колибата на Моргана. А аз останаха да зяпам към огряната от слънцето порта и да се чудя какво ли щеше да стане. Хюел беше надушил някаква беда, но така и не открих как.
Гундлеус стигна до отворената порта. Изплю се на прага, след това се усмихна на Норуена, която го чакаше десетина крачки по-нататък. Тя вдигна пълничките си ръце да поздрави своя господар, потен и задъхан след като бе изкачил стръмния склон в пълното си бойно снаряжение. Той имаше кожен нагръдник, наколенници, беше обут с ботуши, носеше железен шлем, увенчан с лисича опашка, а на раменете му висеше дебело червено наметало. От лявата му страна висеше щит, украсен с лисича глава, на хълбока му висеше меч, а в дясната си ръка носеше тежко бойно копие. Лайгесак коленичи и подаде меча си с дръжката напред. Гундлеус протегна ръка, облечена в кожена ръкавица, и докосна оръжието.
Хюел бе влязъл в колибата на Моргана, но сега оттам тичешком излезе Себил, стиснала Мордред в ръце. Себил? Защо не Рала? Това ме учуди. Норуена също тряба да е била озадачена, когато робинята застана до нея с малкия Мордред, увит в богато украсен златист плат. Но кралицата нямаше време за въпроси, защото Гундлеус вече крачеше към нея.
— Предлагам ти своя меч, моя скъпа кралице! — каза той с ясен глас и Норуена щастливо се усмихна (тя изглежда още не беше забелязала нито Танабурс, нито Ледуис, които вече бяха минали заедно с другите силурски воини през отворената порта).
Гундлеус заби копието си в пръстта и извади меча, но вместо да го подаде с дръжката напред, той насочи острия му връх срещу лицето на Норуена. Без да знае какво точно да направи, кралицата внимателно докосна блестящото острие.
— Радвам се, че се върнахте, скъпи господарю мой — каза тя почтително и коленичи, както повеляваше обичаят.
— Целуни меча, който ще защитава кралството на твоя син — заповяда Гундлеус и Норуена несръчно се наведе, за да докосне с тънките си устни стоманата.
Тя целуна меча, както й бе заповядано, и точно когато устните й докосваха сивата стомана, Гундлеус заби острието в лицето й. Той убиваше жена си и се смееше. Смееше се когато плъзна меча над брадичката й, право в гърлото и продължи да се смее докато натискаше все по-надолу и по-надолу, преодолявайки съпротивата на извиващото се тяло на Норуена, която се даваше в собствената си кръв. Кралицата нема време да извика, нямаше и глас, за да вика — острието бе преминало през гърлото и беше стигнало до сърцето. Гундлеус сумтеше и пъхтеше докато натискаше меча. Беше пуснал тежкия си боен щит, за да може да държи меча и с двете си ръце и сега продължаваше да натиска и върти стоманата в дълбокия прорез. Имаше кръв навсякъде — по меча, по тревата, по синята пелерина на умиращата кралица и стана още повече, когато Гундлеус с рязко движение измъкна дългото острие. Тялото на Норуена, лишено от опората на меча, падна настрани, потрепери и застина неподвижно.
Себил изпусна бебето и побягна с писъци. Мордред силно заплака, но мечът на Гундлеус го накара да млъкне. Силурският крал прободе живия вързоп само веднъж, а златистият плат за секунди стана ален. Толкова много кръв в такова малко дете.
Всичко стана толкова бързо. Гудован, до мен, гледаше и не вярваше на очите си, а Ледуис, която беше висока и красива, с дълга коса, тъмни очи и остро жестоко лице, се смееше, доволна от победата на своя любим. Танабурс беше затворил едното си око, вдигнал едната си ръка към небето и подскачаше на един крак — всичко това беше знак, че той беше в свещено общение с Боговете и определяше съдбата на Хълма. Воините на Гундлеус се пръснаха с насочени копия да превърнат тази орисия в реалност. Лайгесак се присъедини към тях и започна да избива собствените си хора. Малцина думнонци се опитаха да се сражават, но те се бяха подготвили да окажат почести на Гундлеус, а не да се бият с воините му. Така силурските копиеносци бързо се справиха с охраната на Мордред и още по-бързо с нещастните войници на Друидан. За първи път в живота си виждах как умират хора, прободени с копие, за първи път чувах ужасните писъци, с които човек се разделя с душата си, изпратена от копието в Отвъдния свят.
Няколко секунди стоях безпомощен, обзет от паника. Норуена и Мордред бяха мъртви, Хълмът беше огласен от писъци и врагът тичаше към замъка и към Кулата на Мерлин. До Кулата на Мерлин видях Моргана и Хюел. Хюел закуцука напред с меч в ръка, а Моргана побягна към морето. След нея бягаше цяла тълпа от жени, деца и роби — ужасена маса от хора, които Гундлеус изглежда нямаше нищо против да остави да избягат. Заедно с тях бяха Рала, Себил и онези недъгави войници от отряда на Друидан, които бяха успели да се спасят от мрачните силурски копиеносци. Пелинор подскачаше гол нагоре надолу в клетката си, опиянен от настъпилия около него ужас.
Аз скочих от укрепленията и хукнах към замъка. Това не беше проява на смелост, просто бях влюбен в Нимю и исках да се уверя, че тя беше в безопасност преди да побягна. Хората на Лайгесак бяха мъртви, а хората на Гундлеус започваха да тършуват из къщите. Шмугнах се през вратата и се затичах към покоите на Мерлин. Но преди да стигна до малката черна врата, едно копие ме спъна и аз се строполих на пода. Някой сграбчи яката ми с малка, но изненадващо силна ръка, и ме завлече до моето старо скривалище зад кошовете с празнични дрехи.
— Не можеш да й помогнеш, глупако — чух в ухото си гласа на Друидан. — А сега мълчи!
