правят копиеносците, за да придадат пронизваща сила на своя замах. Аз скочих срещу него и когато копието му литна към мен, аз се извъртях и парирах с меча, но не така че да загубя контрол върху оръжието си, а само да отклоня копието. То се плъзна по стоманеното острие на меча и мина покрай дясната ми страна, а аз вече бях извъртял оръжието над главата си и замахвах. „Всичко е в китките, момче, всичко е в китките“ — чух гласа на Хюел и с неговото име на уста насочих меча към врата на силуреца.
Стана светкавично. Китката насочва меча, но ръката му придава необходимата сила, а моята ръка в онзи следобед бе изпълнена със силата на Хюел. Стоманата потъна във врата на силуреца като брадва в гнило дърво. В началото ми се стори (толкова бях зелен), че не съм го убил и освободих меча, за да нанеса втори удар. Ударих отново и денят стана кървавочервен. Силурецът се давеше за глътка въздух и с последни сили се опитваше да стигне до копието си, но тогава животът изхърхори в гърлото му и го напусна. Отново бликна кръв и потече по кожения нагръдник. Човекът се строполи върху купчина листа и повече на мръдна.
А аз стоях и треперех. Изведнъж ми се доплака. Нямах представа какво бях направил. Не се чувствах победител, чувствах се виновен. Мечът ми все още лежеше в гърлото на мъртвеца, а по кървавия прорез вече кацаха първите мухи. Бях вцепенен.
Някъде изкряка птица и тогава усетих силната ръка на Гулидин да обгръща раменете ми. От очите ми рукнаха сълзи.
— Ти си страхотен, Дерфел — каза Гулидин и аз се обърнах и се хванах за него както детето се вкопчва в баща си. — Браво — повтори той, — браво. — Потупваше ме непохватно и се усмихваше, докато спрях да плача и да подсмърчам.
— Съжалявам — чух аз собствения си глас.
— Съжаляваш ли? — засмя се Гулидин. — За какво? Хюел винаги казваше, че ти си най-добрият му ученик. Трябваше да му повярвам. Ти си бърз. Ела сега, трябва да видим какво сме спечелили.
Аз взех ножницата на моя противник — мечът на Хюел влизаше доста добре в нея. След това претърсихме двете тела и взехме каквото намерихме — неузряла ябълка, стара изтъркана монета, две наметала, оръжието, няколко кожени ремъка и нож с костена дръжка. Гулидин се чудеше дали да не идем да доведем и двата коня, но накрая реши, че нямаме време. Изобщо не се интересувах от това. Може да бях плакал, но бях жив, бях убил човек и бях защитил своя крал. Затова когато с Гулидин се върнахме при изплашените бегълци и той вдигна ръката ми, за да покаже, че се бях сражавал добре, аз се почувствах опиянен от щастие.
— Вие двамата вдигнахте достатъчно шум — озъби ни се Моргана. — Скоро половината Силурия ще бъде по петите ни. Да вървим! Хайде!
Нимю не прояви никакъв интерес към моята победа, но затова пък Люнет искаше да чуе и най-малката подробност. Преувеличих всичко — и силата на врага и ужаса на сражението, а възхищението на Люнет ме караше да добавям нови и нови измислици. Тя отново ме хвана под ръка. Погледнах в нейните тъмни очи и се зачудих как не бях забелязал дотогава колко беше хубава. Тя имаше остри черти като Нимю, но докато лицето на Нимю беше одухотворено от придобитото знание, лицето на Люнет излъчваше топлина. Нейната близост ме изпълни с нова увереност. Дълго вървяхме един до друг в онзи следобед, докато накрая завихме на изток към възвишенията, сред които изпъкваше Каер Кадарн.
След час бяхме в края на гората, която опасваше Каер Кадарн. Вече беше късно, но в средата на лятото денят е дълъг, така че слънцето още се издигаше високо в небето. Западните укрепления на Каер Кадарн още се къпеха в нежната слънчева светлина. Ние бяхме на около миля от крепостта и вече виждахме жълтата палисада, която стърчеше на върха на наземните укрепления. Там обаче нямаше нито един войник, нямаше пушек над къщите.
Но не се виждаха и врагове. Затова Моргана реши да преминем откритото пространство пред крепостта и да се изкачим по западната пътека. Гулидин смяташе, че трябва да останем в гората докато падне нощта или да отидем до близкото село Линдинис. Но Гулидин беше само един дърводелец, а Моргана — дама с благороден произход, така че той трябваше да отстъпи пред нейната воля.
Излязохме на пасището и пред нас тръгнаха издължените ни сенки. Тревата беше ниско опасана от сърни или домашен добитък, но пак беше мека и приятна за стъпване. Нимю, която изглежда още беше в плен на преживяната болка, събу чуждите обувки и тръгна боса. Над главите ни полетя сокол, а стъпките ни изплашиха скрит в тревата див заек, който хукна да бяга.
Край пътеката по която вървяхме, растяха маргаритки, метличина и кучешки дрян. Горите зад нас тъмнееха на фона на залязващото слънце. Ние бяхме уморени и окъсани, но вече виждахме края на това пътуване и някои от нас дори изглеждаха весели. Връщахме Мордред в родното му място — кралския хълм на Думнония. Но не бяхме изминали и половината път до това величествено зелено убежище, когато зад нас се появи врагът.
От гората изникна отрядът на Гундлеус. Там бяха не само конниците, дошли сутринта в Инис Уидрин, имаше и копиеносци. Гундлеус изглежда през цялото време беше знаел на къде вървяхме и беше довел в това свещено за кралете на Думнония място своите оцелели конници и над сто копиеносци. Дори да не беше принуден да преследва нашия невръстен крал, Гундлеус пак щеше да дойде в Каер Кадарн, защото той искаше короната на Думнония, а тя можеше да бъде положена на главата му само в Каер Кадарн. Който държи Каер Кадарн, държи Думнония, казва една стара мъдрост, а който държи Думнония държи цяла Британия.
Силурските конници пришпориха конете и задминаха копиеносците. Само след няколко минути щяха да бъдат при нас. Знаех, че дори и най-бързите бегачи сред нас нямаше да успеят да стигнат до крепостта преди конниците да ни обградят с извадени мечове и насочени копия. Застанах до Нимю. Слабото й лице изглеждаше уморено, а единственото й око сълзеше.
— Нимю? — казах аз.
— Всичко е наред, Дерфел. — каза тя, сякаш раздразнена от моето внимание към нея.
Помислих, че е полудяла. От всички оцелели в този ужасен ден тя беше понесла най-тежкото страдание, което я беше отвело до място, където аз не можех да я последвам, не можех и да я разбера.
— Обичам те — казах аз, опитваики се да докосна душата й със своята нежност.
— Мен? Не Люнет? — каза гневно Нимю. Тя не гледаше към мен, а към крепостта. Аз се обърнах и вперих поглед в приближаващите конници, които се бяха разпръснали в дълга редица сякаш бяха тръгнали да подплашват дивеч.
Пелерините им се спускаха по хълбоците на конете, ножниците висяха до краката им, а слънцето проблясваше по върховете на копията и осветяваше знамето с лисицата. Под знамето яздеше Гундлеус със своя железен шлем, увенчан с лисича опашка. До него с меч в ръка беше Ледуис. А Танабурс с дългата си роба яздеше непосредствено зад своя крал. Мислех си, че ще умра в деня, в който бях станал мъж. Това ми изглеждаше много несправедливо.
— Тичайте! — извика внезапно Моргана. — Тичайте!
Помислих, че се беше паникьосала и не исках да се подчиня на заповедта й, защото смятах, че е по- благородно да остана и да умра като мъж, отколкото да бъда посечен в гръб като беглец. Тогава обаче видях, че това не беше плод на паника — Каер Кадарн всъщност не беше изоставен. Хората бяха отворили вратите и сега тичаха или яздеха към нас. Конниците бяха облечени като воините на Гундлеус, но носеха щитове с дракона на Мордред.
Хукнахме. Аз повлякох Нимю за ръката. Шепа думнонски конници — не повече от десетина — пришпорваха конете си към нас. Те не бяха много, но бяха достатъчно, за да забавят хората на Гундлеус. А след думнонските конници тичаше отряд копиеносци.
— Петдесет копия — каза Гулидин. Вече беше преброил нашите спасители. — Няма да можем да ги победим с петдесет човека — добави той мрачно, — но може да успеем да се оттеглим в крепостта.
Гундлеус бе стигнал до същото заключение и сега беше повел своите конници така че да заобиколят в гръб думнонските копиеносци. Той искаше да отреже пътя ни за отстъпление. Ако успееше да ни обгради, той щеше да ни избие независимо дали бяхме седем или седемдесет. Хората му ни превъзхождаха по численост, а с излизането си от крепостта думнонските воини бяха изгубили единственото си предимство.
Нашите конници минаха с тътен край нас, конете забиваха копита в тучната ливада и вдигаха цели чимове в лудия си бяг. Това не бяха приказните конници на Артър, покрити с ризници и неотразими като
