мълния. Това бяха само лековъоръжени разузнавачи, които в нормална битка биха слезли от конете преди да влязат в сражение, но сега те трябваше да образуват защитна стена между нас и силурските копиеносци. Нашите копиеносци пристигнаха бързо и подредиха около нас стена от щитове. Тази стена ни изпълни с нова увереност. Тази увереност се превърна в безразсъдна смелост, когато видяхме кой беше начело на спасителния отряд. Беше Оуейн. Могъщият Оуейн, най-добрият боец на краля, най-добрият воин в цяла Британия. Ние мислехме, че Оуейн беше далеч на север, мислехме, че се сражава заедно с мъжете на Гуент в планините на Поуис, а той бил тук в Каер Кадарн.
Трезво погледнато обаче превъзходството на Гундлеус не подлежеше на съмнение. Ние можехме да му противопоставим дванадесет конника, петдесет копиеносци и тридесет изморени бегълци, нямахме никакво прикритие, а той разполагаше с два пъти повече конници и два пъти повече копиеносци.
Слънцето все още ярко светеше. Имаше поне два часа до здрач и четири часа до пълния мрак. Това време беше повече от достатъчно за Гундлеус, за да свърши с нас, въпреки че той започна най-напред да ни убеждава. Обърнал щита наопаки в знак на примирие, силурският крал излезе напред, беше великолепен върху плувналия в пяна кон.
— Мъже на Думнония — викна той, — дайте ми детето и аз ще си отида!
Никой не му отговори. Оуейн се беше скрил в центъра на нашата стена от щитове и тъй като Гундлеус не виждаше водач сред нас, той се обърна към всички ни.
— То е недъгаво дете! — викна силурският крал. — Прокълнато от Боговете. Мислите ли, че един сакат крал може да донесе нещо добро на своята страна? Нима искате болест да порази посевите? Или искате децата ви да се раждат болни? А искате ли добитъкът ви да умира от чума? Искате ли саксите да станат господари на тази земя? Един сакат крал носи само нещастия!
Отново никой не отговори, макар че сред набързо оформените ни редове сигурно имаше и хора, които се бояха, че Гундлеус беше прав.
Силурският крал свали шлема си, дългата му коса се разпиля. Той се усмихна при мисълта за тежкото ни положение.
— Всички ще останете живи — обеща той, — ако ми предадете детето.
Гундлеус почака за отговор, но ние продължавахме да мълчим. Накрая силурецът попита:
— Кой ви води?
— Аз! — изправи се най-после Оуейн и си проправи път, за да заеме мястото си в първия ред на нашата стена от щитове.
— Оуейн. — Гундлеус го позна и на мен ми се стори, че видях в очите на краля да проблясва страх. И той като нас не знаеше, че Оуейн се беше върнал в Думнония. Но Гундлеус все още беше напълно уверен в победата си, макар да знаеше, че след като Оуейн беше сред нас тази победа щеше да бъде извоювана много по-трудно.
— Лорд Оуейн — каза Гундлеус, този път без да пропуска титлата на най-добрия боец на Думнония, — син на Ейлинон и внук на Кулас. Поздравявам те! — Гундлеус издигна върха на копието си към слънцето. — Ти имаш син, лорд Оуейн.
— Много мъже имат синове — отговори Оуейн небрежно. — Това какво общо има с теб?
— Искаш ли момчето ти да остане без баща? — попита Гундлеус. — Искаш ли твоите земи да бъдат опустошени? Къщата ти да бъде изгорена? Искаш ли моите хора да си поиграят с жената ти?
— Жена ми — каза Оуейн — може да победи всичките ти мъже и теб също. Ако ти трябват играчки, Гундлеус, върви при твоята курва! — тук Оуейн вдигна брадичката си към Ледуис. — А ако не искаш да поделиш курвата си с твоите хора, тогава Думнония може да отдели няколко самотни овце за воините на Силурия.
Предизвикателствата на Оуейн ни развеселиха. Той изглеждаше непобедим със своето огромно копие, с дългия си меч и обкования с железни плочки щит. Той винаги се сражаваше гологлав, беше под достойнството му да носи шлем. Върху огромните мускули на ръцете му беше татуиран драконът на Думнония и неговият собствен символ — глиган с дълги бивни.
— Предай ми детето — каза Гундлеус, пренебрегвайки обидите, защото знаеше, че това са обичайните предизвикателства, които мъжете си разменяха преди битка. — Дай ми сакатия крал!
— Дай ми твоята курва, Гундлеус — отвърна Оуейн. — Ти не си достатъчно мъжествен за нея. Дай я на мен и можеш да си вървиш в мир.
Гундлеус се изплю.
— Менестрелите ще пеят за твоята смърт Оуейн. Песента за лова на дивите прасета.
Оуейн заби дебелата дръжка на копието си в пръстта.
— Ето тук стои прасето, Гундлеус син на Мейлир, кралю на Силурия — викна той, — и тук прасето или ще умре, или ще се изпикае върху твоя труп. А сега върви!
Гундлеус се усмихна, сви рамене и обърна коня. Обърна и щита си, за да ни покаже, че примирието беше свършило.
Това щеше да бъде моята първа битка.
Думнонските конници се наредиха зад нас, за да защитават жените и децата докато могат. А ние, копиеносците, оформихме боен ред и наблюдавахме как враговете ни стягат редиците си. Лайгесак, предателят, беше сред силурците. Танабурс извършваше ритуалите. Той подскачаше на един крак пред стената от силурски щитове, вдигнал едната си ръка и затворил едно око. Врагът бавно приближаваше. Танабурс направи защитно заклинание и едва тогава силурците започнаха да крещят обиди срещу нас. Те ни предупреждаваха за голямото клане, което щяло да настъпи и се хвалеха как щели да ни избият. Въпреки всичките им приказки, аз забелязах колко бавно напредваха и как съвсем спряха, когато им оставаха само петдесет крачки до нас. Някои от нашите хора започнаха да се подиграват с техния страх, но Оуейн ни изръмжа да мълчим.
Бойните редици стояха една срещу друга и се гледаха. Никой не мърдаше.
Трябва изключителна смелост, за да се втурнеш срещу стена от щитове и копия. Затова толкова мъже пият преди сражение. Виждал съм войски, които часове наред събират кураж за атака. Колкото по-стар е воинът, толкова повече смелост му трябва. Младите воини нападат и умират, а по-старите знаят колко ужасна може да бъде стената от вражи щитове. Аз нямах щит, но бях покрит от щитовете на воините до мен, техните щитове пък допираха до щитовете на техните съседи и така до края на нашия малък боен ред — всеки, който се опиташе да ни атакува, щеше да срещне стена от покрито с кожа дърво и копията, стърчащи от нея.
Силурците започнаха да удрят щитовете си с дръжките на копията. Този тътен трябваше да всее смут сред нас и той успя, въпреки че никой от нас не показа страха си. Ние само сгъстихме редиците в очакване на атаката.
— Най-напред ще има няколко лъжливи атаки, момче — предупреди ме моят съсед. Едва що бе изрекъл това и няколко силурци се затичаха срещу нас с крясъци и хвърлиха дългите си копия в центъра на нашата защита. Нашите хора приклекнаха и дългите копия удариха в щитовете. Изведнъж целият фронт на силурците тръгна напред, но Оуейн веднага заповяда и нашият боен ред да тръгне напред. Това решително движение спря започналата вража атака. Онези от хората ни, които имаха забити в щитовете си копия, извадиха стоманените остриета и ние отново построихме стената.
— Измъквай се назад — заповяда ни Оуейн. Той искаше да се опитаме бавно да се придвижим и постепенно да изминем половината миля, която ни делеше от Каер Кадарн. Оуейн се надяваше, че силурците нямаше да съберат смелост да атакуват докато прекосим поляната. За да печели време, Оуейн излезе напред и викна на Гундлеус да дойде и да се бие с него.
— Ти да не си жена, Гундлеус? — извика най-добрият боец на Думнония. — Май смелостта те напусна, а? Не си пил достатъчно медовина, а? Що не се върнеш при чекръка, жено? Върви да бродираш! Къде ти е вретеното?
Ние отстъпвахме и отстъпвахме, и отстъпвахме, но внезапна атака на силурците ни накара да спрем и да скрием главите си зад щитовете, защото срещу нас полетяха копия. Едно от тях изсвистя над главата ми като внезапен порив на вятър. Но атаката и този път беше лъжлива и имаше за цел да ни паникьоса. Лайгесак стреляше с лък срещу нас, но изглежда беше пиян, защото стрелите му летяха високо над главите ни. Десетина копиеносци се прицелиха в Оуейн, но повечето не успяха да го улучат, а по-точните копия той отби и започна да се подиграва с техните собственици:
