— Вас кой ви е учил да хвърляте копия? Вашите майки ли? — Оуейн плю срещу врага. — Гундлеус! Ела да се биеш с мен! Покажи на твоите миячи на чинии, че си крал, а не мишка!
Силурците заудряха с копия по щитовете си, за да заглушат подигравките на Оуейн, а той им обърна гръб, за да им покаже своето презрение. След това бавно се върна при нашата стена от щитове и тихо заповяда:
— Назад, назад.
Тогава двама от силурците захвърлиха своите щитове и оръжието и разкъсаха дрехите си, за да се бият голи. Моят съсед се изплю.
— Сега вече ще стане по-трудно — предупреди ме той мрачно.
Голите мъже вероятно бяха пияни или отровени от Боговете, защото вярваха, че няма враг, който да може да ги нарани. Бях чувал за такива мъже и знаех, че техният самопожертвувателен пример обикновено предшества истинската атака. Стиснах меча си и се опитах да се закълна, че ще умра достойно, но всъщност може и да съм заплакал от самосъжаление. Тъкмо бях станал мъж, а вече трябваше да умра. Щях да отида при Утър и Хюел в Отвъдния свят и там щях да чакам с години докато душата ми намери друго човешко тяло и се върне отново в този зелен свят.
Двамата мъже развързаха косите си, взеха копията и мечовете си и започнаха да танцуват пред стената на силурците. Те виеха и се клатеха, за да изпаднат в транс — едно състояние на безразсъден екстаз, което би накарало човек да извърши всякакъв подвиг. Гундлеус седеше на коня си под своя флаг и се усмихваше на двамата мъже, чиито тела бяха татуирани със сложни сини плетеници. Зад нас децата плачеха, а жените призоваваха Боговете. Голите силурци танцуваха все по-близо и по-близо, въртяха копията и мечовете, чиито остриета проблясваха на залязващото слънце. Такива мъже нямаха нужда от щитове, дрехи или ризница. Боговете бяха тяхната закрила и славата беше тяхната награда. Ако успееха да убият Оуейн, менестрелите щяха да възпяват победата им години наред. Те приближаваха от двете страни на думнонския герой, който наместваше копието в ръката си, докато се готвеше да посрещне налудничавата им атака. Тяхното нападение щеше да бъде знак за атака на целия силурски отряд.
И в този момент прозвуча рог.
Звукът беше ясен и студен, такъв рог дотогава не бях чувал. В този рог имаше такава кристална чистота, каквато не може да се намери по цялата земя. Той прозвуча веднъж, прозвуча втори път и това бе достатъчно, за да накара дори голите мъже да спрат и да се обърнат на изток, откъдето идваше звукът.
Аз също погледнах натам.
И бях заслепен. Сякаш едно ново ярко слънце беше изгряло в отмиращия ден. Светлината прорязваше път през пасището, заслепяваше ни, объркваше ни, но след това се плъзна напред и тогава разбрах, че това беше само отражение на истинските слънчеви лъчи, които рефлектираха от един светъл щит, излъскан до блясък, като огледало. Но мъжът, който носеше този щит, беше още по-поразителен. Не бях виждал такъв воин. Той беше великолепен, беше възседнал огромен висок кон. До него имаше и други такива мъже — чутовни мъже, облечени с ризници, на главите с шлемове, увенчани с красиви пера, мъже родени в сънищата на Боговете, за да дойдат в това поле на смъртта. А над главите на тези мъже се вееше знамето, което щях да обичам повече от всеки друг флаг по целия Божи свят. Това беше знамето на мечката.
Рогът изсвири за трети път. Тогава изведнъж разбрах, че ще живея и заплаках от радост. Всички копиеносци около мен крещяха със сълзи на очи, а земята се тресеше под копитата на тези Богоподобни мъже, които идваха да ни спасят.
Защото това беше Артър, който най-после беше дошъл.
ЧАСТ ВТОРА
СВАТБАТА НА ЕДНА ПРИНЦЕСА
Игрейн е нещастна. Тя иска да й разказвам за детството на Артър. Кралицата е чувала за някакъв меч в камъка и иска да пиша за него. Тя ми разправя, че майката на Артър била кралица, а баща му бил дух. В нощта, когато Артър бил роден, небето било раздирано от гръмотевици. Игрейн може и да е права и в онази нощ наистина може да е гърмяло, но всички хора, с които съм говорил за Артър, трябва да са проспали тази паметна нощ, защото не бяха чули никакви гръмотевици. Колкото до меча в камъка, наистина имаше меч, имаше и камък, но тяхното място в моя разказ е по-нататък. Мечът се наричаше Каледфулч, което означава „стоманена светкавица“, но Игрейн предпочита името Екскалибур. Аз ще се съобразя с нейните предпочитания, защото на Артър му беше все едно как хората наричат дългия му меч. Артър не придаваше значение и на своето детство, никога не съм го чувал да говори за детските си години. Веднъж дори специално го попитах за това, но той не пожела да отговори.
— Какво представлява яйцето за орела? — попита ме той, след това каза, че се е родил, че е живял и след това е станал войник и че това е всичко, което трябва да знам.
Но заради моята красива и щедра покровителка Игрейн ще опиша всичко, което научих, макар то да е много малко. Въпреки че в Глевум Утър отрече бащинството си, Артър наистина беше негов син. Това обаче не беше никакво предимство, защото Утър създаваше копелета, както котаракът — котенца. Майката на Артър се казваше Игрейн, като моята скъпа кралица. Тя беше от Каер Сей, който се намира в Гуинед. Разправят, че била дъщеря на Кунеда — крал на Гуинед и Велик крал преди Утър. Но Игрейн не била принцеса, защото майка й не била съпруга на Кунеда, а била омъжена за господаря на Хенис Уирън. Единственото, което Артър казваше за Игрейн от Гуинед беше, че тя е най-чудесната, най-умната и най- красивата майка, за която едно момче може да мечтае. Според Сей, който познаваше Игрейн добре, красивите й черти били изострени от дълбоката ненавист, изпълнила сърцето й. Сей е син на Ектор — господаря на Каер Сей, който приютил Игрейн и четирите й незаконни деца, когато Утър се отрекъл от тях. Кралят изгонил Игрейн точно в годината, когато бил роден Артър и тя никога не простила това на сина си. Майка му била убедена, че Артър не е трябвало да се ражда и че ако не се бил появил Артър, тя докрая на живота си щяла да управлява като любовница на Утър.
Артър беше четвъртото дете на Игрейн. Първите три бяха момичета, а Утър очевидно е предпочитал незаконните му деца да бъдат момичета, защото те едва ли биха претендирали за неговото наследство, когато пораснат. Сей и Артър израснали заедно. Сей казваше (но никога пред Артър), че и двамата се страхували от Игрейн. Той ми разправяше, че Артър бил изпълнително и трудолюбиво момче, стараел се да бъде най-добрият независимо дали в четенето или в боя с мечове. Но неговите успехи никога не доставяли радост на майка му. И въпреки това той я обожавал, защитавал я и неутешимо плакал, когато тя умряла от треска. Тогава Артър бил на тринадесет. Неговият покровител Ектор помолил Утър да помогне на четирите бедни сирачета на Игрейн. Утър завел децата в Каер Кадарн, вероятно се е надявал да използва трите си дъщери за сключване на изгодни династически бракове. Бракът на Моргана с принца на Кърнау не продължил дълго поради нещастието с пожара. Моргос била омъжена за Лот, краля на Лотиан, а Анна — за крал Будик сина на Камран, който управлявал отвъд морето в Бретан. Тези два брака не били особено важни, защото и двамата крале били твърде далече, за да могат да изпращат подкрепления на Думнония по време на война. Все пак двете женитби били част от политиката на Утър и те изпълнили предназначението си. Артър обаче като момче не можел да бъде използван за такива цели, затова отишъл в двора на Утър и се научил да върти меч и да хвърля копие. Тук той се запознал и с Мерлин, но никой не знае, какво е станало помежду им в онези месеци преди Артър да последва сестра си Анна в Бретан, отчаян от безразличието на Утър към себе си. Там в Галия се водели непрекъснати войни и Артър се утвърдил като голям воин. Анна, която знаела колко е ценно да имаш за брат такъв добър воин, известявала Утър за всички подвизи на Артър. Именно затова Утър повикал Артър в Британия да участва във войната, завършила със смъртта на принца на Думнония. Останалото вече знаете.
Това е всичко, което знам за детството на Артър. Без съмнение, Игрейн ще разкраси моя разказ с легендите, които хората вече разправят за Артър. Тя взима изписаните от мен пергаменти един по един и ги предава на Дафид син на Гръфъд, който знае сакски и ги превежда на британски. Не вярвам нито на него, нито на Игрейн, че ще запазят думите ми непроменени, убеден съм, че ще добавят всички измислици, които знаят. Понякога ми се иска да имам смелостта да напиша тази история на британски, но епископ Сенсъм, когото Бог цени повече от всички светци, все още се съмнява в естеството на моите писания. От време на време се опитва да ми провали работа или насъсква дяволските изчадия да ми пречат. Веднъж изчезнаха всичките ми пера, друг път в рога с мастилото имаше урина. Но Игрейн възстановяваше всички загуби, а Сенсъм не може да докаже съмненията си, че ръкописът всъщност не е сакски превод на Евангелието,
