красив), а защото те гледаше с искрен интерес и очевидно благоразположение. Той имаше силно скулесто лице, от което струеше някакво въодушевление. Гъстата му коса беше тъмнокестенява, тогава цялата мокра от пот и сплескана от кожената подплата на шлема. Очите му бяха кафяви, носът — дълъг. Той имаше масивна челюст и беше гладко избръснат. Но най-забележителната черта на лицето му беше устата. Тя беше неестествено голяма и всичките зъби си бяха на мястото. Артър се гордееше със своите зъби и ги почистваше всеки ден със сол (ако успееше да намери сол) или просто с вода. Лицето му беше голямо и силно, но това, което ми правеше най-силно впечатление, беше неговата доброта и дяволитите пламъчета в очите. Имаше нещо в лицето на Артър, което излъчваше чувство на радост. То беше толкова силно, че близо до Артър човек можеше да се потопи в тази радост. Още при първата си среща с Артър забелязах, че и мъже, и жени ставаха някак по-весели в неговата компания. Всеки забравяше черните си мисли, чуваше се повече смях. Когато Артър си тръгваше, на хората им ставаше тъжно. Той не ги развеселяваше с особени остроумия или забавни истории. Артър беше просто добър човек с непреклонна увереност, несломима воля и желязна решителност. Тази твърдост на пръв поглед не се забелязваше, самият Артър дори не признаваше, че тя съществува, но тя беше там, в него. Доказателство за това бяха хилядите посечени в битка врагове.
— Гулидин ми разправя, че си сакс! — подразни ме той.
— Господарю — успях да кажа аз и паднах на колене.
Той се наведе и хвана раменете ми, за да ме изправи. Държеше ме здраво.
— Аз не съм крал, Дерфел — каза той, — недей да коленичиш пред мен. Аз трябва да падна на колене пред теб затова, че си рискувал живота си, за да спасиш нашия крал. — Той се усмихна. — За това ти благодаря.
Той имаше способността да те накара да се чувстваш така, сякаш за него ти си най-важният човек на света, и аз вече го боготворях.
— На колко години си? — попита ме той.
— На петнайсет, мисля.
— Като гледам колко си едър, бих ти дал двайсет — усмихна се Артър. — Кой те научи да се биеш?
— Хюел — казах аз, — управителят на Мерлин.
— Аха! Това е най-добрият учител! И мен ме е учил. А как е добрият Хюел? — попита той с интерес, но аз не можах да намеря нито думи, нито смелост да отговоря.
— Мъртъв е — каза Моргана вместо мен. — Гундлеус го посече — добави тя и плю през устната цепка на златната си маска срещу пленения крал, който стоеше на няколко крачки встрани.
— Хюел е мъртъв? — обърна се Артър към мен и ме погледна право в очите. Аз кимнах и сълзите ми потекоха. Артър веднага ме прегърна. — Ти си добър човек, Дерфел. Дължа ти награда, задето си спасил живота на нашия крал. Какво искаш?
— Да бъда воин, господарю — казах аз.
Той се усмихна и отстъпи крачка назад.
— Ти си щастливец, Дерфел, защото си това, което искаш да бъдеш. Лорд Оуейн? — обърна се Артър към едрия татуиран боец на Думнония. — Ще можете ли да използвате този добър сакски воин?
— Разбира се — съгласи се Оуейн.
— Нека да бъде един от хората Ви тогава — каза Артър и сигурно почувства моето разочарование, защото се обърна и постави ръка на рамото ми. — Засега, Дерфел — каза той меко, — аз имам нужда от конници, не от копиеносци. Нека Оуейн да бъде твой господар, няма да намериш по-добър учител от него — Артър стисна рамото ми, след това се обърна и махна на двамата стражи да се отдалечат от Гундлеус. Около плененият крал, който стоеше под знамената на победителите, се бяха струпали конници на Артър с железните си шлемове, със своите покрити с желязо кожени ризници и вълнените си наметала, тук бяха и копиеносците на Оуейн, и бегълците от Хълма. Артър тръгна към Гундлеус и хората му направиха път.
Силурският крал се изпъна. Той беше без оръжие, но гордостта му не го напускаше, той дори не трепна при приближаването на Артър.
Артър вървеше мълчаливо. Накрая спря на две крачки от пленения крал. Тълпата затаи дъх. Знамето на Артър хвърляше сянка върху Гундлеус. То беше бяло с черна мечка в средата. До него се вееше отвоюваното знаме на Мордред с дракона, а от другата страна на мечката беше щтандарта на Оуейн с дивия глиган. Знамето на самия Гундлеус беше в краката му, оплюто, опикано и стъпкано от победителите. Очите на Гундлеус се разшириха, когато Артър извади Екскалибур от ножницата. Стоманеното острие имаше синкав блясък и беше излъскано така старателно както и ризницата, шлема и щита на Артър. Всички очаквахме смъртоносен удар, но вместо това Артър се отпусна на едно коляно и подаде на Гундлеус дръжката на Екскалибур.
— Кралю господарю — каза смирено той и тълпата, която беше очаквала да види смъртта на Гундлеус, ахна.
За миг Гундлеус се поколеба, но протегна ръка и докосна дръжката без да каже нищо. Сигурно беше толкова изненадан, че не знаеше какво да каже.
Артър се изправи и прибра меча.
— Положих клетва да защитавам своя крал — каза той, — а не да убивам крале. Какво ще стане с Вас, Гундлеус, син на Мейлир, няма да решавам аз, но Вие ще останете пленник, докато бъде взето решение по този въпрос.
— Кой ще вземе това решение? — попита Гундлеус. Артър се поколеба, очевидно не знаеше точния отговор. Мнозина от нашите воини настояваха за смъртта на Гундлеус, Моргана караше брат си да отмъсти за Норуена, а Нимю искаше с писклив глас плененият крал да бъде предаден на нея и тя да се погрижи за отмъщението. Артър само поклати глава. Много по-късно той ми обясни, че Гундлеус беше не само крал на Силурия, но и братовчед на Горфидид, краля на Поуис, така че смъртта на Гундлеус беше държавен въпрос и не можеше да става и дума за отмъщение. „Аз искам мир, а мир с отмъщение не се гради — призна ми след време той, — макар че може би трябваше да го убия. Едва ли нещата щяха да се развият по- различно.“
Но тогава изправен пред Гундлеус под залязващото слънце край Каер Кадарн, Артър само каза, че съдбата на силурския крал щеше да се решава от съвета на Думнония.
— А Ледуис? — попита Гундлеус. Високата бледа жена стоеше плътно зад него с ужас в очите. — Моля да й бъде разрешено да остане с мен — добави той.
— Курвата е моя — каза Оуейн грубо. Ледуис завъртя глава и се лепна за Гундлеус.
— Тя е моя съпруга — обърна се силурецът към Артър и с това потвърди стария слух, че все пак се беше оженил за своята любовница от неблагороден произход. Това също така означаваше, че бракът му с Норуена е бил фалшив, но този грях към принцесата в сравнение с онова, което Гундлеус й направи накрая беше наистина малък.
— Съпруга или не, тя е моя — настоя Оуейн. Той забеляза колебанието на Артър и добави — Поне докато съветът реши нещо друго.
Искането на Оуейн изглежда не беше по вкуса на Артър, но положението на Артър в Думнония все още беше несигурно. Макар и провъзгласен за един от покровителите на Мордред, макар и един от най-могъщите военачалници в кралството, неговата власт беше равна на властта на Оуейн. Всички бяхме забелязали как след разгрома на силурците Артър беше поел нещата в ръцете си, но с претенциите си върху Ледуис Оуейн беше напомнил на Артър, че двамата имаха еднакви права. Положението беше много неловко, но накрая Артър пожертва Ледуис в името на единството на Думнония.
— Оуейн реши този въпрос — каза той на Гундлеус и се обърна, за да не види реакцията на двамата влюбени. Ледуис изпищя, но млъкна, когато един от хората на Оуейн я повлече нанякъде.
Танабурс се изсмя над нещастието на Ледуис. Той беше друид и на него никой не можеше да посегне. Той не беше пленник, можеше да си върви, когато пожелае, но сам и без храна. Въпреки това, насърчен от победата, аз не можех да го оставя да си тръгне просто така. Тръгнах след него през ливадата, осеяна с мъртви силурци.
— Танабурс — викнах аз след него.
Друидът се обърна и ме видя да изваждам меча.
— Внимавай, момче — каза той и направи предупредителен знак със своя жезъл, увенчан с луна.
Това трябваше да ме изплаши, но аз бях изпълнен с нов боен дух, така че пристъпих до стареца и опрях
