накърняват интересите на хората, които вече живееха в Линдинис. Самата вила беше принадлежала на Утър, затова Артър я взе за себе си. За него всяка работа беше важна, една сутрин дори го видях да се бори с един огромен оловен лист.
— Би ли ми помогнал, Дерфел — повика ме той. Бях поласкан, че бе запомнил името ми и побързах да му помогна да вдигне тежкия лист. — Рядко нещо, а? — каза той весело. Беше гол до кръста и оловото беше оставило сиви петна по кожата му. Беше решил да изреже ивици от оловния лист, за да поправи каменната тръба, която някога беше отвеждала водата на един извор към вътрешността на вилата. — Когато римляните си тръгнали оттук, взели със себе си всичкото олово — обясни ми той, — затова водопроводите не работят. Ще трябва отново да разработим мините. — Артър пусна своя край на оловния лист и избърса челото си. — Да разработим мините, да построим отново мостовете, да възстановим водопроводите, да покрием с камъни бродовете и да намерим начин да убедим саксите да си вървят у дома. Това е достатъчно за един човешки живот, не мислиш ли?
— Да, господарю — казах аз нервно и се чудех защо един могъщ военачалник като него трябваше да се занимава с поправката на водопроводи. Няколко часа по-късно членовете на съвета щяха да се съберат и аз си мислех, че Артър трябваше да се подготви за това, а той като че ли се интересуваше повече от оловото, отколкото от държавните работи.
— Не знам дали оловото се реже с трион или с нож — каза той със съжаление. — А трябва да знам. Ще попитам Гулидин. Той май знае всичко. Ти знаеш ли, че, ако искаш да използваш стволовете на дърветата за колони, винаги трябва да ги поставяш с горната част надолу?
— Не, господарю.
— Това не позволява на влагата да се качва нагоре, нали разбираш. Тогава дървото не гние. Гулидин ми каза. Обичам да знам такива неща. Те са много практични. С такива знания всяка работа върви. — Артър се захили срещу мен. — Е, как ти харесва Оуейн? — попита той.
— Той е добър с мен, господарю — казах аз, изненадан от този въпрос. Всъщност аз продължавах да се чувствам неспокоен в присъствието на Оуейн, въпреки че той никога не се беше отнасял зле с мен.
— Той трябва да бъде добър с теб — каза Артър. — Славата на всеки водач зависи от неговите хора и той трябва да цени добрите воини.
— Но аз бих предпочел да служа на Вас, господарю — изтърсих аз без много да му мисля.
Той се усмихна.
— И това ще стане, Дерфел, и това ще стане. След време. Първо трябва да минеш през изпитанието да се сражаваш под командването на Оуейн.
Артър направи тази забележка съвсем непринудено, но по-късно съм се чудел дали тогава той не предвиди онова, което щеше да се случи. След време аз наистина преминах през изпитанието да се сражавам под командването на Оуейн. Това беше тежко изпитание. Може би Артър искаше да науча този урок преди да се присъединя към неговите хора. Той се наведе отново към оловния лист, но пак се изправи, защото някой в къщата нададе вой. Беше Пелинор, който протестираше, задето го бяха затворили в онази тъмна стая.
— Оуейн смята, че трябва да изпратим горкия Пел на Острова на мъртъвците — каза Артър (на този остров затваряха опасно лудите). — Ти какво мислиш?
Артър питаше за моето мнение! Бях толкова изненадан, че най-напред нищо не отговорих. След това заеквайки обясних, че Мерлин много обичаше Пелинор и че Мерлин искаше той да остане сред живите, а аз смятах, че желанията на Мерлин трябва да бъдат уважавани. Артър слушаше сериозен и дори изглеждаше благодарен за моя съвет. Той, разбира се, нямаше нужда от него, просто се опитваше да ме накара да се чувствам значим.
— Тогава Пелинор може да остане тук, момче — каза той. — А сега хвани другия край. Вдигай!
На следващия ден Линдинис опустя. Моргана и Нимю отидоха в Инис Уидрин, защото искаха селището на Хълма отново да бъде построено. Опитах да се сбогувам с Нимю, но не й беше до мен — окото все още я болеше, тя беше сърдита и единственото й желание беше да отмъсти на Гундлеус, а съветът й отказа. Артър заедно със всичките си конници замина на север да подкрепи Тюдрик, който воюваше на северната граница на Гуент. Аз останах с Оуейн, който се беше настанил в големия замък на Каер Кадарн. Може и да бях воин, но през лятото е по-важно да се събере реколтата, отколкото да се стои на пост по укрепителните валове. Затова от време на време оставях меча, шлема и кожения нагръдник (които бях наследил от убития силурец) и дни наред помагах на крепостните из нивите на краля да съберем ръжта, ечемика и житото. Това беше тежка работа, защото сърпът първо беше къс и второ трябваше непрекъснато да се точи. А точилото представляваше дървена пръчка, потопена в свинска мас и след това оваляна в ситен пясък. Това нещо трябваше да изостря ръба на сърпа, но на мен този ръб никога не ми изглеждаше достатъчно остър. Въпреки че бях много силен и здрав, от постоянното навеждане и дърпане наляво ме заболя гърбът и получих мускулна треска. През целия си живот на Хълма не бях работил толкова много, но вече бях извън привилегирования свят на Мерлин, вече бях един от дружината на Оуейн.
Пожънатите класове овършавахме направо на нивата, а след това превозвахме с каруци огромните купи слама в Каер Кадарн и в Линдинис. Сваляхме изгнилата слама от покривите и я заменяхме с нова. Старата слама от дюшеците също се изхвърляше, за да се замени с прясна. Благодарение на това в продължение на няколко блажени дни в леглата ни нямаше въшки и бълхи, но тази благодат бе твърде нетрайна. Точно по това време на мен ми порасна брада — някакви рехави руси косми, но аз бях ужасно горд с тях. По цял ден превивах гръб на полето, а вечер трябваше по два часа да упражнявам бойни техники. Хюел ме беше научил добре, но Оуейн искаше да бъде още по-добре.
— Онзи силурец, дето си го убил — каза ми една вечер Оуейн, докато аз се потях след поредното упражнение с тояги, — хващам се на бас на една месечна заплата срещу умрял плъх, че си го убил с ръба на меча.
Аз не се хванаха на бас, само признах, че наистина го бях съсякъл с меча като с брадва. Оуейн се засмя.
— Хюел винаги учи хората си да се бият така — каза Оуейн. — Следващият път наблюдавай как се бие Артър. Той мушка, мушка като човек, който се опитва да събере сеното на купа преди да е завалял дъжда. — Оуейн извади своя меч и поясни — Използвай върха, момче. Винаги използвай върха. Той убива по-бързо.
Оуейн нападна с голия меч срещу мен и аз едва успях да отбия удара му.
— Ако използваш ръба на меча — каза той, — това означава, че си някъде на открито. Стената от щитове вече е разрушена и ако това е била твоята защитна стена, знай, че си мъртъв, колкото и добре да въртиш меча. Но ако стената от щитове е здрава, това означава, че вие сте рамо до рамо и ти нямаш пространство да въртиш меча, можеш само да мушкаш. — Оуейн отново насочи острието на меча си към мен и пак трябваше да парирам удара.
— Защо мислиш римляните са имали къси мечове? — попита ме той.
— Не знам, господарю.
— Защото с късия меч се мушка по-лесно, отколкото с дългия, за това — каза той, — не че ще седна да убеждавам някой от вас да си смени меча, но искам да запомните, че с меча трябва не само да се сече, а и да се пробожда. Върхът винаги побеждава, винаги.
Той се обърна, след това внезапно се изви и се опита да ме прободе. Не знам как успях да отклоня острието от себе си с неудобната тояга, която държах. Оуейн се захили.
— Бърз си — каза той — и това е добре. Ще се справяш стига да не се напиваш.
Той прибра меча си в ножницата и погледна на изток. Търсеше в далечината сивите стълбове пушек, които издаваха присъствието на чужди нашественици, но както за нас, така и за саксите беше време за жътва и техните войници имаха по-важна работа от това да нападат нашите земи.
— А какво мислиш за Артър, момче? — попита ме Оуейн ни в клин, ни в ръкав.
— Харесвам го — казах аз смутено, чувствах се толкова неловко от този въпрос, колкото и от въпроса на Артър за Оуейн.
Оуейн обърна към мен огромната си рошава глава.
— Е, то не е трудно да го харесаш — каза Оуейн неохотно. — Аз винаги съм харесвал Артър. Всички го харесват, но само Боговете знаят дали някой го разбира. Може би само Мерлин. Мислиш ли, че Мерлин е жив?
