меча в сплъстената му бяла брада. При допира на стоманата той се дръпна назад и пожълтелите кости, вързани в косата му изтракаха. Старото му лице беше кафяво, сбръчкано и цялото в петна, очите му бяха червени, а носът му беше извит.
— Трябва да те убия — казах аз. Той се изсмя.
— И с това ще си навлечеш проклятието на цяла Британия. Душата ти никога няма да отиде на Онзи свят, ще бъдеш подложен на незнайни и безбройни мъчения, който аз ще измисля. — Той плю срещу мен и се опита да махне острието на меча от брадата си, но аз стиснах по-здраво дръжката. Усетил силата ми, Танабурс изведнъж се разтревожи.
Няколко любопитни зяпачи ме бяха последвали и сега се опитваха да ме предупредят за ужасната съдба, която ме очакваше, ако убия друид, но аз нямах намерение да убивам стареца. Исках само да го сплаша.
— Преди десет или повече години ти дойде в имението на Мадог — казах аз (Мадог беше човекът, който беше поробил майка ми. Гундлеус беше нападнал неговото село).
Танабурс кимна, спомняше си това нападение.
— Точно така, точно така. Хубав ден беше! Взехме много злато — каза той — и много роби!
— И ти направи една яма на смъртта — казах аз.
— Е и? — сви той рамене и ме погледна злобно. — Трябва да благодарим на Боговете за успехите.
Усмихнах се и леко докоснах кльощавия му врат с върха на меча.
— Но аз оживях, друиде. Оживях.
Трябваха му няколко секунди, за да разбере какво му бях казал. А когато разбра, пребледня и затрепери, защото знаеше, че ако в цяла Британия имаше човек, който можеше да го убие, това бях аз. Танабурс ме беше принесъл в жертва на Боговете, но Те не бяха получили този дар поради неговата небрежност. Аз бях оцелял, а това означаваше, че по волята на Боговете можех да разполагам с живота на друида. Танабурс изпищя ужасен, защото си помисли, че ще забия острието в гърлото му, но вместо това аз измъкнах меча си от рошавата му брада и му се присмях, когато се обърна и се запрепъва през полето. Ужасно му се искаше да избяга от мен, но когато стигна до гората, където бяха потънали шепата оцелели силурци, той се обърна и вдигна костеливата си ръка към мен.
— Майка ти е жива, момче! — викна той — Жива е! — повтори Танабурс и се скри в гората.
Стоях с отворена уста, а мечът висеше в ръката ми. Не че изпитвах някакво определено чувство. Моите спомени за майка ми бяха много бледи, всъщност изобщо не помнех какви чувства е имало между нас. Но самата мисъл, че тя беше жива, преобърна целият ми свят, така жестоко както нападателите разрушиха онази сутрин замъка на Мерлин. Но после тръснах глава. Как можеше Танабурс да помни някоя робиня, след като пред очите му са минали толкова много? Той просто лъжеше, искаше само да ме разстрои, нищо повече. Прибрах меча си в ножницата и бавно тръгнах към крепостта.
Гундлеус беше поставен под стража в една стая близо до голямата зала в Каер Кадарн. През нощта празнувахме, въпреки че бяхме твърде много и порциите месо бяха малки и приготвени набързо. През по- голямата част от нощта стари приятели си разменяха новини от Британия и Бретан, тъй като много от хората на Артър бяха родени в Думнония или в някое от другите британски кралства. Постоянно обърквах имената на воините от дружината на Артър, защото те бяха повече от седемдесет човека, освен това имаше коняри, слуги, жени и деца. След време щях да знам тези имена до едно, но в онази нощ те нищо не ми говореха: Дагонет, Аглавал, Сей, Ланвал, братята Балан и Балин, Гауейн и Агравейн, Блейз, Илтид, Айдилиг, Бедуир. Запомних обаче Морфанс, защото той беше най-грозният човек, който някога бях виждал. Толкова беше грозен, че се гордееше с уродливия си външен вид, със своя извит врат, заешката си устна и безформената си челюст. Запомних и Сеграмор, защото беше черен, а аз никога не бях виждал черен човек преди, дори не вярвах, че съществуват такива хора. Той беше висок, слаб и саркастично лаконичен, макар че ако човек успееше да го убеди да разкаже нещо с неговия развален британски, той можеше да прикове вниманието на цяла зала пълна с народ.
Запомних, разбира се, и името на Айлийн. Тя беше стройна чернокоса жена, с няколко години по- възрастна от Артър. Слабото й лице беше нежно, а в очите й имаше тъга, която й придаваше вид на много мъдра жена. Онази вечер тя беше облечена с разкошни дрехи. Ленената й рокля беше ръждиво червена и беше пристегната в кръстта с тежка сребърна верига, а дългите свободни ръкави бяха украсени с кожа от видра. Айлийн носеше тежка огърлица от злато, златни гривни и емайлирана брошка, на която беше изобразен знакът на Артър — мечката. Тя се движеше грациозно, говореше малко и наблюдаваше Артър покровителствено. Мислех си, че е кралица или поне принцеса, само дето разнасяше съдове с храна и бутилки с медовина като обикновена слугиня.
— Айлийн е робиня, момко — каза Грозния Морфанс. Той беше клекнал срещу мен на пода и беше забелязал, че наблюдавах високата жена.
— Чия робиня? — попитах аз.
— А ти как мислиш? — попита ме той и пъхна едно свинско ребро в устата си. Бяха му останали само два зъба, но с тяхна помощ Морфанс смъкна сочното месо от кокала. — На Артър — каза той и хвърли кокала на едно от множеството кучета в залата. — И разбира се, тя е не само негова робиня, но и негова любовница. — Морфанс се оригна, отпи от своя рог и добави — Даде му я неговият зет крал Будик. Това беше много отдавна. Тя е няколко години по-възрастна от Артър и Будик едва ли е предполагал, че Артър ще я задържи толкова дълго, но когато Артър хареса някого, то май е завинаги. Онези там са нейните двама близнаци. — С мазната си брада Морфанс сочеше към дъното на залата, където две сополиви хлапета на около девет години седяха в мръсотията и ядяха.
— Синове на Артър ли са тези? — попитах аз.
— Точно така — каза Морфанс. — Казват се Амхар и Лохолт и баща им ги боготвори. Тия малки копелета са много капризни и като казвам „копелета“, момко, точно това имам пред вид. Истински малки копелета, които не стават за нищо. — В гласа му имаше искрена омраза. — Казвам ти, синко, Артър син на Утър е голям мъж. Той е най-добрият войник, когото познавам, най-щедрият човек и най-справедливият господар, но когато става въпрос за възпитаване на деца, една свиня би се справила по-добре от него.
Погледнах отново към Айлийн.
— Те женени ли са?
Морфанс се засмя.
— Разбира се, че не са! От десет години са заедно и тя го прави щастлив. Но запомни, ще дойде ден, когато той ще я отпрати, точно както неговият баща отпрати майка му. Артър ще се ожени за някоя с кралска кръв, която и наполовина няма да бъде толкова добра, колкото Айлийн, но мъже като Артър нямат друг избор. Те трябва да се оженят изгодно. Не като теб и мен, момче. Ние с теб можем да се оженим за която си поискаме, стига да не е от кралска кръв. Чуй това! — смръщи се той, когато в нощта отвън проехтя писък на жена.
Оуейн беше напуснал залата и очевидно се бе заел да разяснява на Ледуис новите й задължения. Артър потръпна при този писък, а Айлийн вдигна изящната си глава и смръщи вежди срещу него. Единственият човек, който видимо реагира на нещастието на Ледуис, беше Нимю. Превързаното й лице беше изморено и тъжно, но когато чу писъка, тя се усмихна при мисълта за мъката, която щеше да изпита Гундлеус в този миг. Нимю не знаеше що е прошка. Тя вече беше молила Артър и Оуейн да й разрешат сама да убие Гундлеус. Те й бяха отказали. Но за Гундлеус нямаше да има покой, докато Нимю беше жива.
На следващия ден Артър поведе група конници към Инис Уидрин. Те се върнаха още същата вечер и съобщиха, че селището на Мерлин бе изгоряло доземи. Конниците доведоха горкия луд Пелинор и възмутения Друидан, когото намерили в кладенеца на монасите от Свещеното Бодливо дръвче. Артър обяви намерението си да построи отново замъка на Мерлин, макар че никой не знаеше как щеше да стане това без пари и без цяла армия от работници. Гулидин официално беше назначен от името на Мордред за кралски строител и му беше заповядано да започне изсичането на дърветата, необходими за възстановяването на сградите на Хълма. Пелинор беше заключен в един празен килер, иззидан с камъни до стената на римската вила в Линдинис. Линдинис беше най-близкото до Каер Кадарн селище. Там бяха намерили подслон жените, децата и робите, които следваха хората на Артър. Артър организираше всичко. Той беше неуморен, мразеше бездействието и в онези първи дни след залавянето на Гундлеус той работеше от зори до късен мрак. През по-голямата част от времето Артър уреждаше въпроса с препитанието на своите хора — трябваше да се разпредели помежду им кралска земя, да се намерят къщи за техните семейства и всичко това без да се
