— Аз знам, че е жив — казах пламенно, макар че всъщност нищо не знаех.
— Добре — рече Оуейн. Аз бях от Хълма и той предполагаше, че мога да получавам знания по пътища, недостъпни за други хора. Освен това сред неговите хора вече се говореше как се бях измъкнал от смъртната яма на един друид, което за воините означаваше, че бях роден с късмет, но също означаваше, че мога да вещая добро.
— Аз харесвам Мерлин — продължи Оуейн, — макар че той даде на Артър оня меч.
— Каледфулч? — попитах аз като назовах Екскалибур с неговото истинско име.
— Ти не знаеше ли? — попита Оуейн изненадан. Той беше усетил изненадата в гласа ми и нищо чудно — Мерлин никога не ми беше говорил за този голям дар. Беше ми разправял понякога за Артър. Мерлин бе прекарал с него кратко време, докато Артър живеел в двора на Утър. Но Мерлин говореше за Артър с пренебрежителна симпатия сякаш ставаше дума за някой старателен, но бавен ученик, чиито по- късни подвизи бяха по-големи и от най-смелите очаквания на Мерлин. Но Мерлин беше дал прочутия меч на Артър и това показваше, че той не е бил искрен пред мен и мнението му за Артър е било много по- високо.
— Каледфулч — обясни ми Оуейн — е изкован в Отвъдния свят от Бога на ковачите Гофанон. А Мерлин го намерил в Ирландия. Там наричали меча Кадалчолг. Мерлин победил друида, който го притежвал, в състезания по съновидения и така спечелил меча. Ирландските друиди разправят, че ако онзи, който носи Кадалчолг, изпадне в голяма беда, той може да забоде меча в земята и тогава Гофанон ще напусне Отвъдния свят и ще дойде да му помогне. — Оуейн поклати глава пред това чудо. — А сега можеш ли да ми кажеш защо Мерлин трябваше да даде такъв подарък на Артър?
— А защо не? — попитах аз внимателно, защото усещах завистта на Оуейн.
— Защото Артър не вярва в Боговете — каза Оуейн — затова! Той дори не вярва в оня мекушав Бог на християните. Според мен Артър не вярва в нищо, освен в големите коне, а само Боговете знаят за какво са му тия коне.
— Внушават страх — казах аз, защото исках да бъда верен на Артър.
— О, така е — съгласи се Оуейн, — но само ако не си виждал такива коне. Те обаче са бавни, ядат два-три пъти повече от обикновения кон, всеки от тях има нужда от двама коняри, копитата им се разплескват като меко масло, ако не им вържеш ония смешни обувки и на всичкото отгоре не могат да атакуват стена от щитове.
— Не могат ли?
— Че кой кон би го направил? — попита Оуейн презрително. — Ако стената стои и не отстъпва, няма кон на света, който да не завие пред ред насочени копия. Няма полза от конете в битка, момче. Те могат само да носят разузнавачите по-надалеч.
— Тогава защо… — започнах аз.
— Защото — изпревари въпроса ми Оуейн — най-важното в битката, момче, е да се разбие противниковата стена от щитове. Всичко друго е лесно. Конете на Артър плашат войниците и ги карат да бягат, но ще дойде време, когато врагът ще преодолее страха от грамадните животни и няма да им обръща гръб. Тогава Боговете да са на помощ на тези коне. Артър също ще има нужда от помощта на Боговете, ако бъде свален от грамадата, която язди, и бъде принуден да се бие на крака с тази рибешка ризница. Единственият метал, който е необходим на воина, е неговият меч и парчето желязо на върха на копието му, всичко останало, момко, е само излишна тежест.
Оуейн погледна към къщите и видя Ледуис, която се беше вкопчила в оградата около затвора на Гундлеус.
— Артър няма да изкара дълго тук — каза той поверително. — Едно поражение и ще се върне отново в Арморика, където воините се впечатляват от големи коне, рибешки костюми и вълшебни мечове.
Той плю и аз разбрах, че колкото и да твърдеше, че харесва Артър, у него говореха други чувства, нещо по-дълбоко от ревността. Оуейн знаеше, че Артър е негов съперник, но изчакваше удобния момент да сложи край на това съперничество, така както и Артър очакваше своя час. Тяхната взаимна враждебност ме тревожеше, защото харесвах и двамата. Оуейн се усмихна на нещастието на Ледуис.
— Тя е вярна кучка, това мога да кажа за нея — рече той, — но аз ще я пречупя. Онази твоята жена ли е? — кимна Оуейн към Люнет, която носеше кожен мях с вода към войнишките колиби.
— Да — признах аз и се изчервих. Подобно на току що поникналата ми брада, Люнет беше символ на събудената ми мъжественост, а аз все още се чувствах неудобно да обсъждам тези неща, свързани с дълбоката промяна в мен. Люнет беше решила да остане с мен вместо да се върне в Инис Уидрин заедно с Нимю. Всъщност решението си беше само нейно, а на мен още ми беше трудно да свикна с нашите отношения. Но Люнет сякаш знаеше точно какво трябва да се направи. Тя отдели за нас един ъгъл в колибата, измете го, прегради го с плет от върбови пръчки и вече уверено говореше за нашето общо бъдеще. Аз си мислех, че Люнет щеше да предпочете да остане с Нимю, но след изнасилването Нимю беше станала мълчалива и самовглъбена. Всъщност държеше се направо враждебно и с никого не разговаряше. Моргана се грижеше за окото й, а същият ковач, който беше изработил маската на Моргана, предложи да направи една златна топка и да я постави на мястото на липсващата очна ябълка. Като всички нас и Люнет започна да се страхува от тази нова, намусена и съскаща Нимю.
— Хубаво момиче — каза Оуейн за Люнет някак неохотно, — но момичетата живеят с воините само по една причина, момче, само за да станат богати. Така че погрижи се да я направиш щастлива иначе бъди сигурен, че тя ще те направи нещастен. — Той бръкна в джобовете си и намери един малък златен пръстен. — Дай й това — каза той.
Благодарих му смутено. Знаех, че военачалниците подаряват на хората си разни неща, но въпреки това този пръстен беше твърде щедър дар за мен, защото аз тепърва щях да се сражавам за Оуейн. Люнет хареса пръстена. Той и сребърната нишка, която отмотах от дръжката на моя меч, бяха първите скъпоценности от нейното съкровище. Люнет издълба кръст върху износената вътрешна страна на пръстена, не защото беше християнка, а защото така щеше да се знае, че това е любовен пръстен и че Люнет не беше вече момиче, а жена. Някои мъже също носеха любовни пръстени, но аз мечтаех за простите железни халки, които воините си правеха от върховете на копията, отнети от разгромения враг. Оуейн имаше десетки такива пръстени в брадата си и целите му пръсти бяха отрупани, а аз бях забелязал, че Артър не носеше нито един.
След като събрахме реколтата от нивите около Каер Кадарн, ние тръгнахме да обикаляме цяла Думнония да събираме данъка върху зърното. Кралският бирник, който винаги беше с нас, записваше приходите в специална книга. Беше странна мисълта, че крал на Думнония вече беше Мордред и че ние събирахме данъци не за съкровищницата на Утър, а на Мордред. Но бебе или не, кралят трябваше да има пари, за да плаща на войската на Артър и на всички други войници, които пазеха границите на кралството. Някои от хората на Оуейн бяха изпратени да подсилят гарнизона, командван от Гърийнт в граничната крепост Дурокобривис. Аз останах с тези, които временно трябваше да изпълняват ролята на бирници.
Бях изненадан, че прочутият с любовта си към битките Оуейн не отиде нито в Дурокобривис, нито в Гуент, а остана с нас да събира данъци. За мен това беше неблагодарна слугинска работа, но аз бях твърде млад, за да разбера съображенията на Оуейн.
За Оуейн данъците бяха по-важни от саксите. Скоро щях да науча, че данъците са най-добрият източник на богатство за хората, които не желаят да работят. Утър беше мъртъв и Оуейн не искаше да пропуска своя шанс. Във всяко имение той установяваше, че реколтата е слаба и събираше ниски данъци, а собствената му кесия се подуваше от подкупите, срещу които той се съгласяваше да дава тези неверни данни за реколтата. Оуейн действаше доста открито.
— При Утър това никога нямаше да мине — каза ми той един ден докато вървяхме по южното крайбрежие към римския град Иска. Оуейн говореше с любов за мъртвия крал. — Утър беше едно хитро старо копеле и винаги имаше ясна представа какъв приход да очаква, а Мордред… какво знае Мордред?
Той погледна наляво. Преваляхме голото било на едно голямо възвишение и на юг се простираше морето, където силният вятър гонеше сивите вълни и ги украсяваше с бели гребени. Далеч на изток се виждаше един голям полуостров, в който вълните се разбиваха на пяна. Всъщност полуостровът беше почти остров, защото се свързваше със сушата само с тънка камениста ивица.
— Знаеш ли какво е това? — попита ме Оуейн.
