например винаги обуваше първо левия ботуш и никога не остреше върха на копието си върху собствената си сянка. Сред нас имаше и шепа християни, дотогава си мислех, че християните не се страхуват толкова от Богове, духове и призраци, но те се оказаха точно толкова суеверни, колкото и езичниците.
Вента, столицата на крал Мелуас, беше едно бедно гранично градче. Тукашните занаятчийски работилници отдавна не работеха, а стените на големите римски сгради носеха дълбоки белези от нападенията на саксите, разграбвали града неведнъж. Крал Мелуас се страхуваше, че те отново ще дойдат да грабят.
— Саксите имат нов вожд — каза той, — който е гладен за земя и сее ужас в битка. Защо Оуейн не дойде — попита той сприхаво, — или Артър? Искат да бъда унищожен, така ли?
Той беше дебел и мнителен. Никога не бях срещал човек с по-лош дъх от неговия. Той беше по-скоро крал на племе, отколкото на държава, която го правеше втори по ранг в цяла Думнония. Всъщност Мелуас приличаше повече на слуга и то сприхав слуга.
— И вие сте една шепа хора, нали — каза той недоволвно на Грифид. — Добре, че свиках опълчението.
Всеки здрав мъж от племето на Мелуас беше длъжен да служи в опълчението, но мнозина се бяха укрили, а по-богатите бяха изпратили свои роби да ги заместват. Въпреки това кралят беше успял да събере повече от триста мъже, които си носеха собствена храна и оръжие. Някои от опълченците бяха служили в редовна войска и имаха хубави бойни копия и грижливо поддържани щитове. Но повечето от техните другари нямаха никакво оръжие, освен тояги и подострени мотики. Заедно с мъжете бяха дошли и множество жени и деца, които не искаха да остават сами в домовете си в тези размирни времена.
Мелуас настояваше той и неговите воини да останат да защитават рушащите се укрепления на Вента, а това означаваше, че Грифид трябваше да поведе опълчението срещу саксите. Мелуас нямаше представа къде са враговете и ние безпомощно се залутахме из гъстите гори на изток от Вента. Бяхме по-скоро някаква тълпа, отколкото войска и появата на сърна предизвикваше такова шумно преследване, че ако имаше враг на десет мили от нас, той вече знаеше, че ние бяхме там. Обикновено ловът завършваше с това, че опълчението се оказваше пръснато из цялата гора. Загубихме почти петдесет човека по този начин — те или бяха попаднали в ръцете на саксите или просто се бяха изгубили и бяха решили да си отидат у дома.
А в онези гори имаше много сакси, въпреки че в началото не видяхме нито един. Понякога намирахме още топли лагерни огньове, а веднъж видяхме малко село на белгите, което беше нападнато и опожарено. Мъжете и старите хора бяха още там, всичките мъртви, но децата и жените бяха отведени в робство. Миризмата на труповете поукроти духовете на опълченците и ги накара да се държат един до друг, когато Грифид ни поведе отново на изток.
За първи път срещнахме сакски отряд в долината на една широка река. Нашествениците полагаха основите на ново селище. Когато пристигнахме, те бяха направили половината от дървената ограда и бяха издигнали дървените колони на централната сграда. Щом се появихме в края на гората, те оставиха инструментите и грабнаха копията си. Ние бяхме три пъти повече, но въпреки това Грифид не можа да ни убеди да атакуваме тяхната добре подредена стена от щитове със застрашително стърчащите от нея копия. Ние по-младите горяхме от желание да влезем в битка и някои от нас се перчеха като глупаци пред саксите, но така и не успяхме да увлечем достатъчно от нашите за атака, така че саксите оставаха глухи за предизвикателствата ни, а по-възрастните воини на Грифид се наливаха с медовина и проклинаха нашето нетърпение. Най-голямото ми желание тогава беше да се сдобия с воински пръстен, направен от сакско желязо. Струваше ми се направо лудост отлагането на атаката, но на мен тепърва ми предстоеше да разбера каква касапница наставаше, когато се вкопчат две стени от щитове. Не знаех също колко трудно беше да убедиш хората да хвърлят телата си в този ужас. Грифид наистина се опита (но без особен ентусиазъм) да вдигне войниците в атака. Накрая обаче се задоволи да си пие медовината и да крещи обиди. Така прекарахме повече от три часа.
Със своята нерешителност Грифид поне ми даде възможност да разгледам саксите, които, честно казано, не се различаваха кой знае колко от нас. Косите им бяха по-светли, очите им бяха светло сини, кожата им беше по-румена от нашата, освен това те очевидно обичаха да имат по дрехите си много кожи, но иначе се обличаха като нас. А по отношение на оръжието саксите се различаваха от нас само по това, че носеха дълги ножове (опасни при близък бой) и почти всички имаха огромни брадви с широки остриета, които можеха да разсекат щит с един удар. Някои от нашите воини бяха толкова впечатлени от сакските брадви, че сами започнаха да носят такива оръжия. Но Оуейн, както и Артър, смятаха брадвата за неудобна. С брадва не можеш да отбиеш удар, обичаше да казва Оуейн. Според него добро бе само оръжието, с което можеш еднакво добре и да атакуваш, и да се отбраняваш. Сакските жреци бяха доста по-различни от нашите свети мъже. Тези чужди магьосници носеха животински кожи, мажеха си косата с пресни говежди изпражнения, разделяха я на кичури, които след изсъхването на миризливия балсам приличаха на пръчки, забодени в главите им. Един от сакските жреци принесе в жертва козел, за да разбере дали саксите трябва да се бият с нас или не. Най-напред жрецът счупи един от задните крака на животното, след това заби нож в гърлото му и го остави да побегне, а счупеният крак се влачеше отзад. Козелът залиташе, кървеше, блееше и вървеше покрай тяхната бойна линия, след това се обърна към нас точно преди да се строполи в тревата. Това изглежда беше зла поличба за саксите, защото стената им от щитове започна да отстъпва. Враговете ни преминаха през недостроеното село, прекосиха реката през брода и се скриха между дърветата. Те взеха със себе си и жените, децата, робите, прасетата и стадата си. Ние обявихме това за победа, изядохме козела и съборихме оградата на саксите. Нямаше плячка.
Нашите опълченци вече бяха гладни, защото, като всички опълченци, те си бяха изяли запасите още първите дни и сега нямаха нищо за ядене освен лешниците, които беряха в гората. Липсата на храна ни принуди да се оттеглим. Нямахме друг избор. Гладните опълченци, нетърпеливи да се приберат вкъщи, тръгнаха първи, а ние, воините, ги последвахме по-бавно. Грифид беше мрачен, защото се връщаше с празни ръце — нито злато, нито роби. Но когато наближихме вече познати земи, срещнахме друг сакски отряд. Те изглежда се бяха натъкнали на част от нашето разпуснато опълчение, защото бяха натоварени с трофейно оръжие и водеха жени.
Срещата изненада и двете страни. Аз бях в задната част на колоната и в началото само чух шума от сражението. На излизане от гората нашият авангард се беше сблъскал с половин дузина сакси, които прекосяваха някакъв поток. Нашите атакуваха, присъединиха се още копиеносци и от двете страни. Нямаше стена от щитове, просто кървава касапница сред плиткия поток и отново, както в онзи ден, когато убих първия си сакс в горите на юг от Инис Уидрин, бях обзет от радостта на битката. Реших, че това е същото чувство, което Нимю изпитва, когато Боговете я изпълват. Тя каза, че сякаш й порастват криле, които я издигат високо към славата. А аз точно така се чувствах в онзи есенен ден. Втурнах се срещу първия сакс, който ми се изпречи. Вдигнах копието си. Видях страха в очите му и разбрах, че ще го убия. Копието се заби дълбоко в корема му, затова аз извадих меча на Хюел (който вече наричах Хюелбейн) и го довърших със страничен удар. След това нагазих в потока и убих още двама. Крещях като звяр на саксите на техния роден език, виках ги да дойдат и да вкусят смъртта. И тогава един огромен воин прие поканата ми и замахна срещу мен с една от огромните брадви, които изглеждаха толкова страшно. Само че това оръжие беше прекалено тежко. Веднъж замахнеш ли с такава брадва, не можеш да я върнеш. Така че саксът остави тялото си незащитено и аз го пронизах с меча — Оуейн щеше да остане доволен от този удар, ако можеше да ме види. Само от този сакс взех три златни огърлици, четири брошки и нож с вградени в дръжката скъпоценни камъни. Освен това запазих и острието на брадвата му, за да си направя от нея първите си воински пръстени.
Саксите побягнаха, оставяйки осем убити и още толкова ранени. Бях убил не по-малко от четирима и този подвиг не остана незабелязан. Наслаждавах се на уважението, с което ме гледаха моите другари, макар че по-късно, когато поостарях и помъдрях, си дадох сметка, че моите бойни успехи в онзи ден бяха резултат просто на младежката ми глупост. Младите често действат бързо и необмислено, а по-мъдрите първо преценяват опасността. Загубихме трима от нашите. Сред тях беше и Ликат — човекът, който спаси живота ми в миньорското село. Взех копието си от мъртвия сакс, а от онзи, когото бях убил в потока, свалих две сребърни огърлици. През това време другите убиваха ранените врагове — пращаха ги в Отвъдния свят, където щяха да станат роби на нашите загинали другари. В гората намерихме три от жените, които бяха тръгнали заедно с опълчението. Саксите ги бяха пленили, но в суматохата на сражението жените бяха избягали и ние ги открихме сгушени между дърветата. Тръгнахме към потока и една от тях изкрещя — беше
