един до друг!
Ние се разделихме на две групи. Аз бях с Оуейн, чиято брада блестеше — железните пръстени, сплетени в нея, отразяваха светлината от огньовете. Кучета лаеха, понитата цвилеха, накрая закукурига петел и едва тогава някакъв човек изпълзя от колибата си, за да види какво беше разтревожило животните. Но беше вече твърде късно. Клането беше започнало.
По-късно видях много такива кланета. В сакските села обикновено палехме колибите преди да започнем да избиваме хората, но онези каменни къщи покрити с чимове не можеха да горят, така че бяхме принудени да влизаме вътре с копията и мечовете си. Грабвахме по една горяща главня от близките огньове и я хвърляхме в колибите преди да влезем, за да осветим вътрешността им. Понякога пламъците бяха достатъчни, за да прогонят обитателите навън, където веднага ги посичахме. Ако огънят не успяваше да изкара хората навън, Оуейн заповядваше на двама от нас да влязат, а останалите оставаха да пазят край вратата. Ужасявах се от мисълта, че и моят ред ще дойде, но знаех, че това бе неизбежно, както знаех, че нямаше да се осмеля да не изпълня заповедта. Бях дал клетва да участвам в тази кървава баня и ако откажех, щях да си подпиша смъртна присъда.
Писъците започнаха. Първите няколко колиби бяха лесни, защото хората все още спяха или едва се събуждаха, но по-нататък съпротивата ставаше все по-ожесточена. Двама мъже се нахвърлиха срещу нас с брадви, но нашите копиеносци веднага ги посякоха. Жените тичаха с деца на ръце. Едно куче скочи срещу Оуейн и умря, скимтейки с пречупен гръбнак. Гледах как жена тичаше прегърнала бебе и здраво държеше окървавената ръка на друго дете и изведнъж си спомних как Танабурс ми извика, че майка ми била жива. Потръпнах, защото осъзнах, че старият друид вероятно ме беше проклел, когато заплаших живота му. Въпреки, че бях роден с късмет и това ме предпазваше от проклятия, струваше ми се, че чувствам злата воля на Танабурс да обикаля около мен като скрит потаен враг. Докоснах белега на лявата си длан и се помолих на Бел да разруши проклятието на Танабурс.
— Дерфел! Ликат! Оная колиба! — викна Оуейн и аз като добър войник се подчиних на заповедта. Пуснах щита, хвърлих една главня през вратата, след това приклекнах, за да вляза през тесния вход. Вътре запищяха деца и един полугол мъж скочи с нож срещу мен и ме принуди да се извъртя с шеметна бързина. Опитах се да го намушкам с копието, но някакво дете се заплете в краката ми и острието се плъзна по ребрата на мъжа. В следващия миг той щеше да се стовари върху мен и да забие ножа в гърлото ми, но Ликат го изпревари. Човекът се преви, хванал корема си и изстена, когато Ликат дръпна копието, за да освободи острието от разкъсаната плът. След това той взе ножа от мъртвеца и започна да избива пищящите деца. Аз излязох навън с окървавеното си копие.
— Хайде! — викна Оуейн. — Демеция! Демеция! (Това беше нашият боен вик онази нощ — викахме името на ирландското кралство на Енгас Мак Ейрем, което се намираше на запад от Силурия.) Вече всички колиби бяха празни и ние започнахме да преследваме миньорите в тъмнината. Те тичаха на всички страни, но някои мъже се опитваха да оказват съпротива. Група смелчаци дори оформиха някакъв боен ред и ни атакуваха с копия, кирки и брадви. Но хората на Оуейн посрещнаха нескопосаната им атака с вдигнати черни щитове и след секунда посяха смърт със своите копия и мечове. Един от тези безмилостни воини бях и аз. Дано Бог ми прости, защото в онази нощ убих още един човек, а може би бяха двама. Първият пронизах с копието си в гърлото, а вторият в слабините. Онази нощ не използвах меча си, защото си мислех, че оръжието на Хюел не трябва да участва в това клане.
То свърши доста бързо. За кратко време в селото не остана никой освен мъртъвците, умиращите и малцина мъже, жени и деца, които се опитваха да се скрият. Избихме всички, които намерихме. Убихме животните им, запалихме каруците, с които превозваха въглищата, срутихме покривите им, стъпкахме зеленчуковите им градини и след това обрахме всичко ценно. Над нас прелетяха няколко стрели, но не нараниха никого.
В къщата на вожда имаше едно гърне с римски монети, златни кюлчета и сребърни пръчки. Това беше най-голямата колиба — цели двайсет крачки от стена до стена, а в светлината на нашите горящи главни видяхме и тялото на мъртвия вожд, проснато на пода, с пожълтяло лице и разпран корем. Една от жените му и две от децата лежаха мъртви в локва кръв. Едно момиченце лежеше под пропито с кръв плъстено одеяло и на мен ми се стори, че ръката й потрепна, когато един от нашите се спъна в тялото й, но си замълчах. Навън в нощта друго дете изпищя, намерено в своето скривалище и моментално посечено.
Моля се Бог да ми прости, Бог и всичките му ангели, но греха си от онази нощ съм изповядал само веднъж и то пред едно лице, което не беше свещеник и нямаше право да ми даде опрощение. Знам че в Чистилището, или може би в ада, аз ще срещна онези мъртви деца. Техните бащи и майки ще получат душата ми и ще съм си заслужил наказанието.
Но нима имах избор? Бях млад; исках да живея; бях положил клетва; следвах своя водач. Убих само мъжете, които ме нападнаха, но какво извинение е това пред онези грехове? За моите другари онова клане изобщо не беше грях, те просто убиваха хора от друго племе, всъщност от друг народ и това беше достатъчно оправдание за тях. Но аз бях израсъл на Хълма, където всички бяхме от различни племена и народи и въпреки че самият Мерлин беше племенен вожд и ревностен защитник на всеки, който се гордееше с принадлежността си към бритите, той не ни учеше на омраза към другите племена. Неговото възпитание ми пречеше да участвам без угризения в такива кланета на чужденци, чиято единствена вина беше, че са просто чужденци.
Но със или без угризения аз убивах и дано Бог ми прости това и всичките ми грехове, които са твърде много, за да си ги спомням.
Тръгнахме си преди зазоряване. Над долината, пропита с кръв и ужас, се издигаше пара. Над мочурищата се носеше плачът на вдовиците и сираците. Оуейн ми даде едно златно кюлче, две сребърни пръчки и шепа монети и, дано Бог ми прости, аз си ги взех.
Есента винаги носи война, защото цяла пролет и цяло лято по източните ни брегове акостират лодки с нови и нови сакски заселници. През есента те тръгват да търсят своя собствена земя. Сраженията продължават докато зимните бури в морето издигнат непреодолима преграда около Британия.
През есента на онази година, в която Утър умря, аз за първи път влязох в сражение със сакси. Тъкмо бяхме приключили със събирането на данъците на запад, когато разбрахме, че земите ни на изток бяха нападнати от сакски нашественици. Оуейн предаде командването на своя офицер Грифид син на Анан и ни изпрати на помощ на Мелуас, кралят на Белге, който беше подчинен на краля на Думнония. Задачата на Мелуас беше да защитава нашето южно крайбрежие срещу нападенията на саксите, които бяха станали още по-войнствени след смъртта на Утър. Оуейн остана в Каер Кадарн, защото членовете на кралския съвет се караха и не можеха да решат на кого трябва да бъде поверено възпитанието на Мордред. Епископ Бедуйн искаше кралят да бъде възпитаван в неговия дом, но нехристияните, които бяха мнозинство в съвета, не искаха Мордред да става християнин, а пък Бедуйн и подръжниците му не искаха детето да стане езичник. Оуейн, който претендираше, че почита всички Богове без разлика, предложи себе си като компромисно решение.
— Няма никакво значение в кой Бог вярва кралят — каза ни той преди да тръгнем, — защото кралят трябва да бъде научен как да се бие, а не как да се моли.
Ние го оставихме да отстоява своето мнение пред съвета и се отправихме на изток.
Нашият командващ Грифид, слаб и мрачен човек, смяташе, че единственото желание на Оуейн всъщност беше да попречи на Артър да стане настойник на Мордред.
— Не че Оуейн не харесва Артър — побърза да добави той, — но ако кралят принадлежи на Артър, на Артър принадлежи и Думнония.
— Това толкова ли е лошо? — попитах аз.
— За мен и за теб, момче, ще е по-добре, ако страната е в ръцете на Оуейн. — каза той и посочи една от златните огърлици на врата си, за да ми покаже какво има пред вид. Всички ми викаха „момче“ или „момко“, но само защото бях най-младият в отряда и все още не бях помирисвал кръв в истинско сражение. Освен това другарите ми вярваха, че аз им нося щастие, защото се бях спасил от ямата на смъртта. Хората на Оуейн, като всички войници по света, бяха ужасно суеверни. Всяко знамение се обсъждаше, всеки войник носеше за талисман заешко краче или кремък и всяко действие се превръщаше в ритуал, така че воинът
