— Не, господарю.
— Островът на мъртвите — каза той и плю против уроки. А аз спрях и се вгледах в онова ужасно място, което думнонците сънуваха в кошмарите си. На този полуостров пращаха опасно лудите като Пелинор и щом преминеха ивицата охранявана от стражи, те се превръщаха в мъртви души, за които нямаше връщане в света на живите. Островът беше под покровителството на тъмния сакат Бог Кром Дубх. А някои хора разправяха, че в края на полустрова се намирала и Пещерата на Круачан, която водела към Отвъдния свят. Стоях ужасен и не можех да откъсна поглед от Острова на мъртвите, докато накрая Оуейн ме тупна по рамото и каза:
— Ти няма защо да се страхуваш от острова, момче, рядко се среща човек с глава като твоята. — Той отново тръгна на запад. — Къде ще пренощуваме довечера? — попита той кралския бирник Луелин, чието муле носеше фалшивите доклади.
— При принц Кадуи от Иска — каза Луелин.
— А Кадуи! Кадуи ми харесва. Колко взехме миналата година от тоя грозен мошеник?
Луелин нямаше нужда да поглежда дървените си рабоши. На един дъх той изброи дадените дивечови кожи, роби, сушена риба, сол, овчи кожи, калаени слитъци, царевично брашно и накрая добави:
— Обаче по-голямата част от плащанията бяха в злато.
— Сега го харесвам още повече! — каза Оуейн. — За колко ще се спазарим с него, Луелин?
Бирникът изчисли стойността на половината от онова, което Кадуи беше платил предната година и предположи, че принцът с удоволствие ще даде тази сума на кралската хазна. Точно така и стана, когато отидохме в замъка. Сградата беше много голяма, строена от римляните. Към нея водеше красив портал с колони. Той гледаше към обраслата с гори долина, която следваше течението на река Екс чак до мястото, където Екс се вливаше в морето. Кадуи беше принц на думноните — племето, което беше дало името на нашата страна. Принцовете от този род бяха втори по ранг в кралството. Кралете бяха с най-висок ранг, следваха принцовете с ранга на Гърийнт и Кадуи и зависимите крале като Мелуас от Белге. Трети по ранг са господарите на имения като Мерлин, макар че Мерлин от Авалон беше друид и това го поставяше извън всякаква йерархия. Кадуи беше едновременно и принц, и господар на имение. Той управляваше едно племе, което се беше разпростряло по цялата земя между Иска и границата на Кърнау. Имало е време, когато всички британски племена живеели по отделно, така че катувеланите изглеждали съвсем различно от белгите, например. Но под управлението на римляните племената се смесили и всички започнали да си приличат. Само някои племена, сред които и племето на Кадуи, запазили специфичния си външен вид. Хората на Кадуи вярваха, че стоят по-високо от останалите брити и за да се отличават татуираха лицата си със символите на своето племе и род. Във всяка долина живееше по един род — не повече от десетина семейства. Съперничеството между родовете беше много силно, но изобщо не можеше се сравнява със съперничеството между племето на принц Кадуи и останалите британци. Кадуи беше избрал за своя столица Иска — римски град с хубави крепостни стени и каменни сгради, величествени като тези в Глевум. Въпреки това Кадуи предпочиташе да живее в своето имение извън града. Повечето от жителите на града се придържаха към римските обичаи и не се татуираха. Но отвъд стените на града, по долините прорязали земята на Кадуи, където римското управление никога не беше пускало здрави корени, всеки мъж, жена и дете имаха сини татуировки по бузите. Земята на Кадуи беше богата, но той имаше намерение да я направи още по-богата.
— Ходил ли си наскоро из мочурищата? — попита Кадуи и се обърна към Оуейн. Принцът се беше разпоредил да ни сервират вечерята навън, в галерията с колоните, която гледаше към неговите имения. Беше чудна топла нощ.
— Никога не съм ходил — отговори Оуейн.
Кадуи изсумтя. Бях го виждал и преди — на Великия съвет на Утър, но в Иска за първи път имах възможност да погледна отблизо лицето на човека, който трябваше да защитава Думнония от евентуалните нападения на Кърнау или далечна Ирландия. Принцът беше на средна възраст, нисък, плешив и набит. Той имаше племенни татуировки по бузите, по ръцете и по краката. Дрехите му бяха като на всеки друг британец, но той много харесваше своята римска вила с павираните пътеки, с колонадите и водата, която течеше по каменни улеи и минаваше през централния двор, през галерията с колоните, за да стигне до едно басейнче за миене на крака. Оттам водата преливаше надолу през мраморен праг и се вливаше в потока, който се спускаше към долината. Реших, че Кадуи добре си живееше. Реколтата му беше богата, кравите и овцете му бяха охранени, а множеството му жени бяха щастливи. Освен това той беше далеч от сакската заплаха и въпреки това не беше доволен.
— В мочурищата има пари — каза той на Оуейн. — Калай.
— Калай ли? — попита Оуейн сякаш с презрение.
Кадуи сериозно кимна. Той беше доста пиян, както впрочем и повечето от мъжете около ниската маса, където беше сервирана храната. Всички на масата бяха воини на Оуейн, или на Кадуи. Аз обаче като млад войник трябваше да стоя зад Оуейн и да му държа щита.
— Калай — каза пак Кадуи, — а може и злато. Но калаят е много.
Двамата разговаряха тихо помежду си. Вечерята беше към своя край, а Кадуи беше осигурил робини за воините. Никой не обръщаше внимание на двамата военачалници, освен мен и оръженосецът на Кадуи, който обаче така се беше зазяпал в младите робини, че чак очите му бяха помътнели, а челюстта му висеше като чужда. Аз слушах разговора на Оуейн и Кадуи, но бях толкова тих и неподвижен, че те вероятно бяха забравили за мен.
— На теб може и да не ти трябва калай — каза Кадуи, — но има много хора, които биха платили приказна цена за него в Арморика и не само там. Без калай не можеш да правиш бронз. — Мисълта му беше прекъсната от силно оригване, което сякаш го изненада. Той успокои корема си с глътка хубаво вино, след това смръщи вежди, като че ли не можеше да си спомни за какво беше говорил. — Калай, да — спомни си принцът накрая.
— Добре де, разкажи ми за него — каза Оуейн. Той наблюдаваше един от хората си, който беше разсъблякъл една от робините и сега размазваше масло по корема й.
— Тоя калай не е мой.
— Все трябва да е на някой — каза Оуейн. — Искаш ли да питам Луелин? Той е голям умник, когато става дума за пари и собственост. — Неговият човек плесна силно корема на момичето, от което маслото се разхвърча по масата, а съседите му избухнаха в смях. Момичето изохка, но онзи й каза да мълчи и започна да маже масло и свинска мас по цялото й тяло.
— Работата е там — викна Кадуи силно, за да привлече вниманието на Оуейн, — че Утър пусна в страната ни една глутница хора от Кърнау. Те дойдоха да разработят старите римски мини, тъй като никой от нашите не знаеше как се прави това. Копелетата трябваше, забележи, трябваше да изплащат рента на кралската съкровищница, но вместо това разбойниците изпращат калай в Кърнау. Знам го със сигурност.
Сега вече Оуейн наостри уши.
— В Кърнау ли?
— Печелят пари за сметка на нашата земя. За наша сметка! — каза Кадуи възмутено.
Кърнау беше самостоятелно кралство, една загадъчна държава в западния край на Думнонския полуостров, която никога не е била управлявана от римляните. Обикновено между нас цареше мир, но от време на време крал Марк се размърдваше, успял да се откъсне от леглото на поредната си съпруга и изпращаше по някой нападателен отряд отвъд река Тамар.
— Какво правят тук хора от Кърнау? — попита Оуейн не по-малко възмутен.
— Казах ти. Крадат от парите ни. И не само това. Губят ми се крави, овце, даже и няколко роби. Тия миньори започват да прекаляват, а на всичко отгоре не си плащат и данъците както трябва. Но това вие никога няма да можете да го докажете. Никога. Дори твоя умник Луелин не би могъл да погледне в някоя дупка там в оная пустош и да ти каже колко калай би могло да се извади от нея за една година. — Кадуи замахна по един молец и поклати мрачно глава. — Те си мислят, че са над закона. Там е работата. Само защото бяха под покровителството на Утър, си мислят, че са над закона.
Оуейн сви рамене. Вниманието му отново бе привлечено от омазаното с масло момиче, което сега тичаше по долната тераса, преследвано от половин дузина пияни мъже. Ръцете им се плъзгаха по мазната й кожа и тя все се измъкваше. Преследването беше толкова гротескно, че половината мъже не можеха да
