правят нищо друго освен да се превиват от смях. И аз трудно се сдържах да не се разкикотя. Оуейн отново погледна към Кадуи.
— Щом е така, принце, иди там и избий няколко от ония копелета. — каза той сякаш това беше най- лесното разрешение на света.
— Не мога — отвърна Кадуи.
— Защо да не можеш?
— Утър им е обещал покровителство. Ако ги нападна, те ще се оплачат на съвета и на крал Марк и аз ще бъда заставен да плащам сархаед. (Сархаед се наричаше глобата за убийство, която се определяше от закона. Кралският сархаед беше неплатим, глобата за убийство на роб беше по-малка, но глобата за убийство на добър миньор сигурно беше доста висока и можеше чувствително да се отрази на състоянието дори на богат принц като Кадуи.)
— Че как ще разберат, че ти си ги нападнал? — попита Оуейн с пренебрежение.
В отговор Кадуи само се потупа по бузата. Сините татуировки щяха да ги издадат.
Оуейн кимна. Намазаното момиче най-после бе съборено на земята сред някакви храсти и около нея се бяха струпали всичките й преследвачи. Оуейн натроши парче хляб, после отново погледна към Кадуи.
— Тогава какво?
— Тогава — каза Кадуи хитро, — ако можех да намеря няколко мъже, които да поразтърсят ония копелета, това би помогнало. Опасността би ги накарала да се обърнат към мен за покровителство, нали разбираш? А в замяна аз ще им поискам калая, който те пращат на крал Марк. Ти ще получиш — Кадуи замълча, за да се увери, че Оуейн не беше възмутен от намека — половината от стойността на този калай.
— Колко? — каза бързо Оуейн. Двамата мъже говореха тихо и аз трябваше да се напрягам, за да чувам думите им сред смеха и гълчавата на пируващите войници.
— Петдесет златни кюлчета годишно? Ето като това — каза Кадуи и извади едно кюлче голямо колкото дръжката на меч. Той го плъзна по масата към Оуейн.
— Толкова много? — Дори Оуейн беше изненадан.
— Тия мочурища са богато място — каза Кадуи мрачно. — Много богато.
Оуейн се загледа в долината на Кадуи. Някъде там лунната светлина се отразяваше във водите на далечна река, простряла се равна и сребриста като острието на меч.
— Колко са тия миньори? — попита той накрая.
— В най-близкото село има седемдесет-осемдесет мъже. И разбира се, роби и жени.
— Колко са селата?
— Три, но другите са по-далече. Мен ме интересува само най-близкото.
— Ние сме само двадесет — каза Оуейн предпазливо.
— Ами ако е нощ? — предположи Кадуи. — Те никога не са били нападани и едва ли имат часовои.
Оуейн посръбна вино от своя рог и отсече:
— Седемдесет златни кюлчета, не петдесет.
Принц Кадуи помисли малко и кимна в мълчаливо съгласие с предложената цена.
Оуейн се захили.
— Защо пък не? — каза той. Скри златното кюлче в дланта си и бърз като змия внезапно се обърна към мен. Изобщо не помръднах, продължих да гледам към едно от момичетата, което увиваше голото си тяло около един от татуираните воини на Кадуи.
— Буден ли си, Дерфел — каза Оуейн рязко.
Аз подскочих, уж стреснат и се престорих, че умът ми се връща някъде отдалеч.
— Господарю?
— Добро момче — каза Оуейн, доволен, че нищо не бях чул. — На теб май ти си иска някое от ония момичета, а?
— Не, господарю — изчервих се аз. Оуейн се засмя.
— Той току що се е сдобил с едно хубаво ирландско девойче — каза Оуейн на Кадуи — и иска да й остане верен. Но ще се научи. Когато идеш в Отвъдния свят, момче — обърна се той отново към мен, — ти няма да съжаляваш за мъжете, които не си успял да убиеш, но ще съжаляваш за жените, които си пропуснал.
Оуейн говореше нежно. В началото на службата се страхувах от него, но, не знам защо, Оуейн ме харесваше и се отнасяше добре с мен. Той отново се обърна към Кадуи.
— Утре вечер — каза Оуейн тихо, — утре вечер.
От Хълма на Мерлин бях отишъл в дружината на Оуейн. Това беше скок от един свят в друг. Зяпах в луната, спомнях си как дългокосите воини на Гундлеус избиват стражите на Хълма и си мислех за хората в мочурищата, които следващата нощ щяха да се изправят пред същата съдба. Не можех да направя нищо, за да предотвратя това, макар и да знаех, че клането трябваше да бъде спряно, но, както Мерлин винаги ни е учил, съдбата е неизбежна. Мерлин обичаше да казва, че животът е шега на Боговете и в него няма справедливост. Трябва да се научиш да се смееш, каза ми веднъж той, иначе просто ще плачеш докато умреш.
Намазахме щитовете си с катран, за да приличат на черните щитове, които носеха ирландските нападатели начело с Енгас Мак Ейрем. Те често идваха с лодките си и нападаха северното крайбрежие на Думнония. Имахме за водач един от местните татуирани британци, който цял следобед ни води през някакви тучни долини, които постепенно се изкачваха към брулените от ветровете мочурища. От време на време дори можехме да видим голата пустош в случайните процепи между гъстите дървета. Горите бяха чудесни, пълни със сърни и прорязани от бързи студени потоци, които се спускаха от високото плато над мочурищата и се отправяха към морето.
Когато се стъмни вече бяхме стигнали до мочурищата. Тръгнахме нагоре по една козя пътека. Това място изглеждаше тайнствено. Древните хора бяха живели тук и бяха оставили своите свещени каменни кръгове в тукашните долини, а възвишенията бяха покрити с безредно разхвърляни сиви скали. По-ниските земи бяха пълни с опасни блата, но нашият водач беше безпогрешен.
Оуейн ни беше казал, че хората от мочурищата били вдигнали бунт срещу крал Мордред и че тяхната религия ги учела да се страхуват от хора с черни щитове. Беше го измислил добре и може би щях да му повярвам, ако предишната нощ не бях подслушал разговора му с принц Кадуи. Освен това Оуейн ни обеща злато, ако си свършим добре работата и ни предупреди, че това нощно клане трябва да се пази в тайна, защото наказанието щеше да бъде извършено без предварителната заповед на съвета. На път за мочурищата прекосихме някакви гъсти гори, където се натъкнахме на едно старо светилище, оградено от красиви дъбове. Там пред обраслите с мъх черепи, положени в ниши по стените, Оуейн ни накара да се закълнем в живота си, че ще пазим тайната на този поход. В Британия имаше множество такива древни скрити светилища (доказателство за широкото разпространение на старата вяра), където хората все още ходеха да търсят помощта на Боговете. И в онзи следобед, под обраслите с мъх дъбове, ние коленичихме пред черепите и докоснахме меча на нашия военачалник, а воините, които бяха посветени в тайните на Митра, получиха целувка от Оуейн. Така благословени от Боговете и заклели се да убиваме в тайна, ние продължихме пътя си в нощта.
Селото, до което се добрахме, беше много мръсно. Големи миризливи огньове хвърляха искри, а пушекът им се издигаше към небето. Около огньовете и около черните дупки, през които миньорите слизаха в дълбините на земята, бяха пръснати колиби. Навсякъде бяха струпани цели могили въглища, които приличаха на черни хълмове. Долината миришеше ужасно. Вярно, че за разпаленото ми въображение това затънтено миньорско селище приличаше повече на царството на Анаун, Отвъдния свят, отколкото на човешко поселение.
Когато приближихме, кучетата се разлаяха, но никой не им обърна внимание. Селото не беше защитено дори с ограда. Понита бяха вързани близо до подредени в редици каруци и когато се спуснахме по долината към селото, те започнаха да цвилят, но отново никой не излезе от ниските колиби да разбере причината за това безпокойство. Колибите бяха кръгли, направени от камък и покрити с чимове. В центъра на селото обаче имаше и две от старите римски сгради — четириъгълни, високи и солидни.
— Най-малко по двама мъже — изсъска Оуейн, напомняйки ни по колко мъже трябваше да убие всеки от нас. — Без да броя робите и жените. Вървете бързо, убивайте бързо и винаги си пазете гърба. Дръжте се
