забелязала в храсталака скрит враг. Жената се опита да го намушка с нож, но той се измъкна и се запрепъва нагоре по потока. Настигнах го с две крачки. Той не оказа никаква съпротива при залавянето. Беше едно голобрадо момче, може би на моята възраст, което се тресеше от страх.
— Как се казваш? — попитах го аз, опрял окървавения връх на копието си в гърлото му.
Той се беше проснал във водата.
— Уленка — каза момчето и добави, че беше дошъл в Британия само преди няколко седмици, но когато го попитах къде е живял преди това, той можа да отговори само:
— У дома.
Неговият сакски език не беше точно като моя, но различията бяха малки и аз го разбирах без затруднения. Той ми каза, че кралят на неговия народ бил славен вожд на име Сердик, който по това време утвърждавал властта си над южния бряг на Британия. За да създаде своята нова колония, Сердик трябвало да се сражава с хората на Аеск (сакският крал, който тогава владееше Кентските земи). За първи път осъзнах, че саксите се бият помежду си, точно както и ние, британците. Изглежда Сердик беше победил Аеск и сега проучваше земите на Думнония.
Жената, която беше открила Уленка, клечеше наблизо и съскаше проклятия срещу него. Но една от другите жени каза, че той не беше участвал в изнасилването, последвало залавянето им. Доволен, че все пак ще може да отнесе някаква плячка вкъщи, Грифид заповяда саксът да бъде оставен жив. Така Уленка, лишен от всичките си дрехи и поставен под охраната на жените, тръгна към робската си участ.
Това беше последната експедиция за тази година и въпреки, че ние я обявихме за голяма победа, тя бледнееше пред подвизите на Артър. Той не само беше изтласкал саксите на Аел от северен Гуент, но беше разбил и войските на Поуис, като по време на сражението беше отрязъл лявата ръка на крал Горфидид. Поуиският крал беше успял да избяга, но независимо от това победата на Артър беше триумфална и всички в Гуент и в Думнония говореха за нея и славеха Артър. Оуейн никак не беше доволен.
Люнет обаче беше пияна от щастие. Бях й донесъл злато и сребро, с което тя успя да си купи дреха от меча кожа за зимата и дори собствена робиня — едно момиче от Кърнау, което преди това служеше в дома на Оуейн. Горкото дете работеше от зори до мрак, а вечер плачеше в някой ъгъл на колибата, която наричахме свой дом. Когато момичето плачеше твърде високо, Люнет я биеше. Веднъж се намесих да защитя детето, но Люнет удари и мен. Заедно с всички други войници от отряда на Оуейн ние бяхме напуснали тесните казармени помещения в Каер Кадарн и се бяхме преместили в Линдинис. Люнет и аз се бяхме нанесли в една колиба със стени от плетени клони и със сламен покрив, която бе вградена в ниските поземлени укрепления, издигнати от римляните. Бяхме на шест мили от Каер Кадарн, а аз бях зает само когато врагът идваше твърде близо или когато имаше някакъв голям кралски празник. През онази зима само един тържествен случай ни събра в Каер Кадарн. Беше в деня, когато Мордред навърши една година. В същия ден по някаква случайност започнаха и бедите за Думнония. А може би това изобщо не беше случайно, защото Мордред от рождението си беше свързан с лоши поличби. Нищо чудно, че провъзгласяването му за крал беше обречено да мине под знака на една трагедия.
Церемонията се проведе веднага след деня на Зимното слънцестоене. Мордред щеше да бъде провъзгласен за крал и в Каер Кадарн се събраха всички големи мъже на Думнония. Нимю пристигна един ден по-рано и дойде в нашата колиба, която Люнет беше украсила с брашлян и бодлива зеленика по случай деня на слънцестоенето. Нимю стъпи на прага, на който бяха издълбани разни плетеници за предпазване от зли духове, влезе вътре, седна край огъня и свали качулката на своето наметало.
Аз й се усмихнах, защото тя вече имаше златно око.
— Харесва ми — казах аз.
— Кухо е — рече тя и почука с нокът по окото. Люнет крещеше на робинята, защото детето беше загорило яхнията от прораснали ечемичени зърна, и Нимю потрепери при този изблик на гняв.
— Ти не си щастлив — каза ми тя.
— Щастлив съм — настоях аз, само защото младите не обичат да признават грешките си.
Нимю огледа опушената разхвърляна колиба и сякаш се изпълни с усещането за настроенията на нейните обитатели.
— Люнет не е за теб — каза тя спокойно и мързеливо вдигна от мръсния под половин черупка от яйце, за да я счупи на парченца, иначе някой зъл дух можеше да намери там убежище. — Твоята глава хвърчи в облаците, Дерфел — продължи тя и хвърли парченцата в пламъците, — а Люнет е здраво свързана със земята. Тя иска да бъде богата, а ти искаш да бъдеш почтен. Тези две неща не вървят заедно.
Нимю сви рамене сякаш всичко това всъщност не беше важно и заговори за Инис Уидрин. Мерлин още не се беше върнал и никой не знаеше къде е, но Артър беше изпратил част от парите, взети след разгрома на крал Горфидид, за да плати разходите по строежа на новите сгради на Хълма. Сега под ръководството на Гулидин се градеше нов, по-голям замък на мястото на изгорелия. Пелинор беше жив, както и Друидан, и писарят Гудован. Норуена беше погребана в гробницата на манастира на Свещеното Бодливо дръвче, където била почитана като светица.
— Какво е това светица — попитах аз.
— Умрял християнин — обясни ми просто Нимю. — Те всички стават светци.
— А ти как си? — попитах я аз.
— Жива съм — каза Нимю безизразно.
— Щастлива ли си?
— Ти винаги задаваш такива глупави въпроси. Ако исках да бъда щастлива, Дерфел, щях да бъда тук с теб, щях да ти пека хляб и да пера постелките на леглото ти.
— Тогава защо не остана с мен?
Нимю плю в огъня, за да ме предпази от собствената ми глупост.
— Гундлеус още е жив — каза тя, за да смени темата.
— Затворен е в Кориниум — казах аз, макар че тя много добре знаеше къде се намира нейният враг.
— Издълбах името му върху камък и го зарових в земята — каза тя и златното й око блесна към мен. — След като той ме изнасили, забременях, но аз намерих мораво рогче и убих гнусното изчадие в мен.
Мораво рогче се наричаше черната мана по ръжените класове, с която жените предизвикваха помятане. Мерлин освен това използваше моравото рогче за далечни пътешествия из царството на сънищата, то му помагаше и по-лесно да разговаря с Боговете.
Люнет държеше да покаже на Нимю всичките си нови вещи — триножника, котела, ситото, накитите и наметалото, фината ленена рокля и очуканата сребърна кана с голия римски конник, който преследваше елен. Нимю се преструваше (не много убедително), че всичко това й прави голямо впечатление. Накрая тя ме помоли да я изпратя до Каер Кадарн, където щеше да прекара нощта.
— Люнет е глупачка — каза ми тя. Вървяхме покрай един поток, който се вливаше в река Кам. Под краката ни шумоляха изсъхнали кафяви листа. Навсякъде имаше скреж и беше много студено. Нимю изглеждаше по-ядосана от всякога, а това я правеше по-красива. И тя го знаеше.
— Започваш да си създаваш име — каза тя, поглеждайки към воинските пръстени на лявата ми ръка. Не носех пръстени на дясната, за да не ми пречат да държа здраво меча или копието, но на лявата вече имах четири железни пръстена.
— Късмет — казах аз скромно.
— Не, не е късмет — каза Нимю и вдигна лявата си ръка да ми покаже белега. — Когато ти се сражаваш, Дерфел, и аз се сражавам с теб. Ти ще станеш велик воин и така трябва да бъде.
— Наистина ли?
Нимю потрепери. Небето беше сиво, сиво като неизлъскан меч, макар че на запад хоризонтът беше набразден от ивици бледа жълта светлина. Дърветата бяха голи и черни, тревата беше потъмняла, а пушекът от огнищата в селото се стелеше ниско над земята сякаш се страхуваше от студеното мрачно небе.
— Знаеш ли защо Мерлин напусна Инис Уидрин? — попита ме тя внезапно. Изобщо не очаквах такъв въпрос.
— За да намери Познанието за Британия — казах аз и това бяха нейни думи, беше ги казала в Глевум по време на Великия съвет.
— Но защо точно сега? Защо не преди десет години? — попита ме Нимю и сама си отговори. — Тръгнал
