е сега, Дерфел, защото сега за нас настъпват лоши времена. Всичко, което е добро, ще стане лошо, а всичко, което е лошо, ще стане по-лошо. Всички в Британия събират сили, защото знаят, че ги очаква голяма борба. Понякога си мисля, че Боговете си играят с нас. И сега са решили да видят как ще свърши тази игра. Саксите стават все по-силни и скоро ще започнат да ни нападат не с отряди, а с цели орди. Християните — каза Нимю и плю в потока, за да отблъсне злото — казват, че скоро ще изминат петстотин зими от рождението на техния нещастен Бог и твърдят, че това ще ознаменува пълната победа на тяхната религия. — Нимю отново се изплю. — А ние бритите? Ние се бием помежду си, крадем един от друг, строим нови зали за угощения вместо да ковем мечове и копия. Ние ще бъдем поставени на изпитания, Дерфел, и затова Мерлин събира сили, защото, ако кралете не успеят да ни спасят, тогава Мерлин ще трябва да убеди Боговете да ни помогнат.
Тя спря до едно вирче и се загледа в черната вода, застинала неподвижно в очакване на сковавщия лед. Водата в следите на животните около вира вече беше замръзнала.
— А Артър? — попитах аз. — Той няма ли да ни спаси?
Нимю се усмихна.
— Артър за Мерлин е това, което си ти за мен. Артър е мечът на Мерлин, но никой от нас не може да ви контролира. Ние ви даваме сила — тя протегна своята белязана лява ръка и докосна дръжката на моя меч — и след това ви оставяме. Можем само да вярваме, че вие ще направите това, което трябва.
— На мен можеш да вярваш — казах аз.
Нимю въздъхна, както всеки път, когато правех такива изявления, после тръсна глава.
— Когато настъпи времето за изпитание на Британия, Дерфел, а това ще стане скоро, никой от нас няма да знае колко силен ще се окаже мечът му.
Тя се обърна и погледна към укрепленията на Каер Кадарн, където се вееха знамената на всички лордове и старейшини, дошли да присъстват на провъзгласяването на Мордред за крал.
— Глупаци — каза тя горчиво, — глупаци.
Артър пристигна на следващия ден. Беше малко след зазоряване. Придружен само от двама воини, той беше минал през Инис Уидрин и оттам с него беше тръгнала и Моргана. Тримата мъже яздеха своите огромни коне, въпреки че не носеха нито ризници, нито щитове. Имаха само мечове и копия. Артър дори не донесе своето знаме. Той беше много спокоен. Държеше се така, сякаш беше дошъл на тази церемония само от любопитство. Агрикола, римският военачалник на крал Тюдрик, който беше дошъл на мястото на своя господар (Тюдрик имаше треска), също очакваше церемонията без особено вълнение. Но всички останали в Каер Кадарн бяха напрегнати и се тревожеха че знаменията на деня можеха да се окажат лоши. Принц Кадуи, със сините татуировки по бузите, беше там. Принц Гърийнт, Господарят на Камъните, беше дошъл от земите, граничещи със саксите, и крал Мелуас бе пристигнал от своята рушаща се столица Вента. Всички благородници на Думнония, повече от сто човека, се бяха събрали в крепостта. През нощта беше валяла суграшица и Каер Кадарн осъмна хлъзгав и кален. Но на зазоряване задуха остър западен вятър и помете облаците така, че, когато Оуейн излезе от замъка с невръстния крал на ръце, слънцето вече огряваше хълмовете на изток от Каер Кадарн.
Часът на церемонията беше определен от Моргана, която прецени всички знамения на огъня, водата и земята. Знаеше се, че церемонията ще бъде проведена в първата половина на деня, защото нищо добро не можеше да се очаква от начинания, предприети по време, когато слънцето върви към залез. Тълпата обаче трябваше да чака, докато Моргана определи точния час за начало на ритуалите в каменния кръг, увенчал върха на Каер Кадарн. Камъните, оформящи кръга, не бяха големи, нито един от тях не беше по-висок от наведено дете. В самия център на кръга, където Моргана се суетеше, докато правеше своите изчисления, вдигнала очи към бледото слънце, стоеше кралският камък на Думнония — голям скален блок, сив и плосък. Имаше хиляди камъни като него, но нас ни учеха, че точно върху този камък Бог Бел беше миропомазал своя син Бели Маур, който беше прародител на всички думнонски крале. Когато Моргана остана доволна от изчисленията си, в центъра на кръга застана Бализ. Той беше стар друид, който живееше в горите на запад от Каер Кадарн и тъй като Мерлин отсъстваше, Бализ трябваше да помоли Боговете за благословия. Той беше едно прегърбено въшливо същество, по което висяха кози кожи и дрипи. Старецът беше толкова мръсен, че беше невъзможно да се различи сплъстената му брада от дрипите. Независимо от всичко обаче това беше Бализ, за който ми бяха разправяли, че бил учител на Мерлин. Старецът вдигна своя жезъл към размитото слънце, измърмори някакви молитви, след това плю в кръг от изток на запад и изведнъж започна ужасно да кашля. Запрепъва се към един стол, поставен извън каменния кръг, и седна задъхан. С него беше дошла и една старица, която немощно започна да разтрива гърба му. Двамата почти не се различаваха един от друг.
Епископ Бедуйн отправи молитва към християнския Бог. След това малкият крал трябваше да обиколи каменния кръг от външната му страна. Мордред беше увит в пухкава кожа и беше поставен върху боен щит. Трябваше да го видят всички воини, старейшини и принцове. Те падаха на колене, когато бебето минаваше покрай тях. Ако беше голям, Мордред трябваше сам да обиколи кръга, но сега го носеха двама думнонски воини, а след тях крачеше Оуейн, най-добрият боец на краля, с изваден меч. Воините носеха Мордред срещу слънцето — това беше единственият случай в живота на краля, в който той вървеше против естествения ред на нещата. Но тази посока, носеща нещастие, беше избрана нарочно — ритуалът трябваше да покаже, че един владетел с божествен произход, стои над такива дребни правила като това, което повеляваше да се върви в кръг само от изток на запад като слънцето.
След това Мордред заедно с щита беше поставен върху централния камък и хората започнаха да му поднасят своите дарове. Едно дете остави пред него самун хляб, който беше символ на задължението на краля да храни своя народ. Друго дете донесе бич, който означаваше, че от Мордред се очаква да бъде и съдия за своите поданици. След това в краката на краля беше поставен меч — символ на ролята му на защитник на Думнония. Мордред през цялото време пищеше и толкова силно риташе, че за малко щеше да изпадне от щита. Неговите движения разголиха недъгавия му крак, а това, според мен, трябваше да се изтълкува като зла поличба, но присъстващите не обърнаха внимание на свитото стъпало. Великите мъже на кралството започнаха да идват един по един и да оставят своите лични дарове. Те носеха злато и сребро, скъпоценни камъни, монети, черен и жълт кехлибар. Артър подари на детето златна статуя на сокол, толкова красива, че всички ахнаха. Но най-ценният дар беше поднесен от Агрикола. Той остави в краката на бебето бойните доспехи на крал Горфидид от Поуис. Артър беше взел тази ризница, украсена със злато, от лагера на Горфидид, след като беше изненадал поуиските воини в леглата им. Но Артър беше предал трофея на крал Тюдрик и сега, чрез своя военачалник, кралят връщаше това съкровище на Думнония.
Ревливото бебе най-накрая беше вдигнато от камъка и предадено на новата му дойка — робиня от дома на Оуейн. Сега настъпи часът на Оуейн. Всички останали благородници бяха дошли загърнати в наметала и кожи, а Оуейн и в този студен ден не носеше нищо друго освен тесните си карирани панталони и ботушите. Той пристъпи напред, татуираните му гърди и ръцете му бяха голи, както и изваденият му меч, който Оуейн положи с необходимата церемониалност върху кралския камък. След това бавно, с презрителна усмивка на лицето, той тръгна по външната страна на кръга като плюеше срещу всички присъстващи. Това беше предизвикателство. Ако някой смяташе, че Мордред не трябва да бъде крал, той просто трябваше да пристъпи, да дръпне меча от камъка, а след това да се бие с Оуейн. Оуейн се перчеше, предизвикваше и призоваваше всеки, който би оспорил властта на Мордред, но никой не помръдна. Оуейн направи цели две обиколки по този начин и едва тогава отиде да си вземе меча от кралския камък.
В този миг всички започнаха радостно да викат, защото Думнония отново имаше крал. Воините, които се бяха струпали по укрепленията на Каер Кадарн, започнаха да удрят щитовете си с дръжките на копията.
Оставаше още един ритуал. Епископ Бедуйн се опита да забрани изпълнението му, но съветът не одобри искането му. Забелязах, че Артър си тръгна, но всички други останаха, дори епископ Бедуйн. При кралския камък доведоха пленник, гол и изплашен. Беше Уленка, младият сакс, който бях заловил. Мисля, че той не разбираше какво става, но изглежда се страхуваше от най-лошото.
Моргана се опита да вдигне Бализ, но старият друид беше твърде слаб да изпълни ролята си. Затова Моргана трябваше сама да отиде до треперещия Уленка. Саксът не беше вързан и можеше да се опита да избяга (макар че къде ли щеше да бяга, заобиколен отвсякъде от въоръжена тълпа), но той стоеше и не мърдаше, докато Моргана отиваше към него. Може би видът на златната й маска и странната й изкривена походка го бяха смразили. Тя бръкна в един съд със сакатата си лява ръка, скрита в ръкавица. След миг
