отново се обърна към воините. — Кой командва сега хората на Оуейн?
Грифид син на Анан пристъпи нервно напред.
— Аз, господарю.
— След един час да си при мен да чуеш разпорежданията ми. А ако някой от вас пипне моя приятел Дерфел, всички ви ще изгоря.
Отново нито един от воините на Оуейн не можа да издържи на погледа на Артър.
Артър взе шепа кал изчисти кръвта от меча и ми го подаде.
— Подсуши го, Дерфел
— Да, господарю.
— И благодаря. Добър меч. — Той внезапно затвори очи. — Бог да ми е на помощ — каза той — но на мен това ми хареса. Така — отвори той очите си отново — аз си свърших работата, а ти?
— Аз ли? — зяпнах аз срещу него.
— Котето за Сарлина — каза той.
— Имам едно коте, господарю.
— Донеси го тогава — каза Артър — и ела в замъка за закуска. Имаш ли си жена?
— Да, господарю.
— Кажи й, че тръгваме утре, когато съветът си свърши работата.
Аз зяпнах, не можех да повярвам на щастието си.
— Тоза означава ли, че — започнах аз…
— Това означава — прекъсна ме той нетърпеливо, — че отсега нататък ще служиш на мен.
— Да, господарю! — казах аз. — Да, господарю!
Той си взе меча, наметалото и ботушите, хвана Сарлина за ръка и се отдалечи от убития си съперник.
Така намерих своя господар.
Люнет не искаше да се мести в Кориниум, където Артър беше решил да прекара зимата със своите хора. Тя не искаше да остави приятелките си, пък и (добави тя сякаш това й хрумна в последния момент) беше бременна. Аз посрещнах новината с недоверчиво мълчание.
— Чу ли, бе? — сопна ми се тя. — Бременна съм. Не мога да отида. И защо въобще трябва да ходим там? Тук си бяхме добре. Оуейн беше добър господар, ама ти трябваше всичко да опропастиш, нали? Върви си сега сам. — Тя клечеше край слабия огън в колибата и се опитваше да се стопли. — Мразя те — каза тя и задърпа любовния пръстен, но не можа да го свали.
— Бременна? — попитах аз поразен.
— Може и да не е от теб! — изпищя Люнет, после престана да мъчи подутия си пръст и хвръли по мен една цепеница. Нашата слугиня виеше нещастно в дъното на колибата и Люнет хвърли едно дърво и по нея.
— Но аз трябва да замина — казах аз. — Трябва да отида при Артър.
— И да ме изоставиш? — кресна тя. — Искаш да стана курва, така ли? — Тя хвърли нова цепеница по мен, не исках да се биеме, затова излязох. Беше в деня след двубоя между Артър и Оуейн и ние всички се бяхме върнали в Линдинис. Във вилата на Артър заседаваше съветът на Думнония. Затова там непрекъснато имаше тълпа от просители, дошли заедно със своите роднини и приятели. Те чакаха пред сградата, а зад нея, там където някога бе имало градина, бяха скупчени оръжейни складове и хранилища. Там ме чакаха в засада хората на Оуейн. Те бяха избрали мястото добре, тъй като наоколо растяха свещени дървета, които ни скриваха от очите на хората. Люнет все още крещеше по мен, когато тръгнах нагоре по пътеката, наричаше ме предател и страхливец.
— Тя добре те е опознала, нещастен сакс — каза Грифид син на Анан и плю срещу мен.
Неговите хора ми препречиха пътя. Бяха десетина души, всички стари мои другари, но сега лицата им до едно бяха враждебни. Артър беше поставил живота ми под свое покровителство, но тук под дърветата никой нямаше да разбере как съм умрял в калта.
— Ти наруши клетвата си — обвини ме Грифид.
— Не е вярно — заявих аз.
Минак, един стар воин, получил много злато от Оуейн, вдигна копието си.
— Не се тревожи за момичето си — каза той гадно, — сред нас има много мъже, които знаят как да се грижат за млади вдовици.
Аз извадих Хюелбейн. Зад мен жените бяха излезли от колибите си, за да видят как мъжете им щяха да отмъстят за смъртта на своя господар. И Люнет беше сред тях и се подиграваше с мен като другите.
— Ние положихме друга клетва — каза Минак, — а за разлика от теб ние спазваме дадените клетви.
Той тръгна към мен заедно с Грифид. Останалите копиеносци се струпаха зад своите водачи. Жените зад мен приближаваха все повече, някои от тях дори оставиха настрана вечните си хурки и вретена и започнаха да хвърлят камъни, за да ме накарат да тръгна срещу копието на Грифид. Стиснах Хюелбейн, чието острие все още беше назъбено от двубоя на Артър с Оуейн, и се помолих на Боговете да ми дадат добра смърт.
— Сакс — каза Грифид, наричайки ме с най-тежката обида, която можа да измисли. Той напредваше много предпазливо, защото знаеше как въртях меча. — Сакски предател — каза той и се приведе, когато един тежък камък цопна в калта между нас. Грифид погледна зад мен и тогава видях как по лицето му се изписа страх. Копието му увисна.
— Имената ви — изсъска Нимю зад мен — са върху този камък, Грифид син на Анан, Мейпън син на Елхид, Минак син на Кадан… — тя изреждаше имената на войниците и на техните бащи и след всяко име плюеше върху прокълнатия камък, който бе метнала пред тях. Те отпуснаха копията си.
Отстъпих встрани, за да направя път на Нимю. Тя носеше черно наметало и бе вдигнала качулката. Лицето й беше в сянка само златното й око проблясваше злобно. Тя спря до мен, после внезапно се обърна и насочи тоягата си, украсена с клонче от имел, срещу жените, които бяха хвърляли камъни.
— Искате ли децата ви да се превърнат в плъхове? — извика им Нимю. — Искате ли млякото ви да пресъхне, а урината ви да гори като огън? Вървете си!
Жените стиснаха децата си и хукнаха да се скрият в колибите.
Грифид знаеше, че Нимю беше любима на Мерлин и че притежаваше силата на друид, затова трепереше от страх пред нейното проклятие.
— Моля те — каза той, когато Нимю се обърна към него.
Тя мина край сваленото копие и удари силно Грифид по бузата със своята тояга.
— Долу — каза тя. — Всички! Долу! Лягай! По очи! Лягай! — викна тя и удари Минак. — И ти!
Те легнаха по корем в калта и тя стъпи върху гърба на всеки от тях. Тялото й беше леко, но не и проклятието й.
— Вашата смърт е в моите ръце — каза им тя. — Вие живеете по моя воля. Ще си играя с душите ви като с пионки. Всяка сутрин, когато се събуждате живи, ще ми благодарите за това и всяка вечер ще се молите да не виждам мръсните ви лица в сънищата си. Грифид син на Анан, закълни се във вярност на Дерфел. Целуни неговия меч. На колене, куче! На колене!
Аз се възпротивих, защото смятах, че тези мъже не ми дължат никаква вярност. Нимю обаче гневно се обърна към мен и ми заповяда да протегна меча. Един по един, с кални изплашени лица, моите стари другари, придвижвайки се на колене, идваха и целуваха върха на Хюелбейн. Клетвата им не ми даваше права на господар над тези мъже, но тя гарантираше, че те повече нямаше да ме нападат, защото Нимю им каза, че ако нарушат тази клетва, душите им са обречени да останат завинаги в мрака на Отвъдния свят и никога няма да намерят нови тела в тази зелена слънчева земя. Един от копиеносците беше християнин и заяви на Нимю, че тази клетва не означава нищо, но смелостта му изчезна, когато тя извади златното си око, вдигна го към него и изсъска злобно проклятие. Обзет от ужас, той падна на колене и целуна меча ми като останалите. Нимю постави златното си око на мястото му, тръгнахме си и оставихме мъжете в калта.
