— Кралят щеше сам да дойде, но наистина не можа. Нали разбирате? Но все едно, поздрави от Горфидид!
Той гледаше завистливо докато Тюдрик възнаграждаваше менестрела със злато. Скоро щяхме да научим, че Лиодиган беше много беден и непрекъснато се опитваше да възстанови огромните загуби, причинени от Диурнач, ирландския завоевател, завладял земите му.
— Ще тръгваме ли? Имате жилища в… — Лиодиган замълча. — О, забравих, но командирът на отряда знае. Къде е той? Ето го там. Как му беше името? Е, няма значение, ние ще отидем при него.
Сега до нашите знамена се вееха още два щандарта — орелът на Поуис и еленът на Лиодиган. Вървяхме по един прав като копие римски път, който минаваше през плодородна земя, също като земята, която Артър беше опустошил миналата есен. Но единственият, който нетактично спомена тази кампания, беше Лиодиган.
— Вие, разбира се, сте били тук и преди — каза той, вдигнал глава към Артър. Лиодиган нямаше кон и беше принуден да върви пеша край другите крале.
Артър се намръщи.
— Не съм сигурен, че познавам тази страна — каза той дипломатично.
— Разбира се, че я познавате, разбира се. Виждате ли? Изгореното стопанство? Ваша работа! — Лицето на Лиодиган грееше в усмивка. — Те ви подцениха, нали? Казах аз на Горфидид, казах му го право в лицето. Младият Артър е много добър, казах, но Горфидид никога не се вслушва в разума. Боец, да, мислител, не. Синът е по-добър, струва ми се. Кунеглас определено е по-добър. Много се надявах, че Кунеглас ще се ожени за някоя от моите дъщери, но Горфидид не иска и да чуе за това. Няма значение.
Той се спъна в една туфа трева. Подобно на пътя Фосе край Инис Уидрин, и този път беше скосен, така че водата да се стича в канавките от двете му страни, но с течение на годините канавките се бяха запълнили с пръст, която постепенно беше покрила и камъните на пътя, затова сега върху тях растеше гъста трева. Лиодиган продължаваше да сочи разни места, опустошени от Артър, но след известно време се отказа, защото Артър не му отговаряше. Накрая Лиодиган изостана и се изравни с нас, воините. Ние яздехме след тримата свещеници на Тюдрик. Лиодиган се опита да заговори Агравейн, началника на охраната на Артър, но Агравейн не беше в настроение. Тогава той реши, че аз съм най-симпатичният сред хората на Артър и започна да ме разпитва за думнонските благородници. Лиодиган се опитваше да разбере кой беше женен и кой не.
— А принц Гърийнт? Той женен ли е? А?
— Да, господарю — казах аз.
— А тя в добро здраве ли е?
— Доколкото знам, да, господарю.
— Тогава крал Мелуас. Той има ли си кралица?
— Тя умря, господарю.
— Аха — веднага грейна той. — Аз имам дъщери, нали разбираш? — обясни той много сериозно. — Две дъщери, а дъщерите трябва да се задомяват, нали така? От неомъжените дъщери няма никаква полза. Честно казано, една от скъпите ми дъщерички скоро ще се омъжи. Говоря за Гуинивиър. Ще се омъжи за Валърин. Познаваш ли Валърин?
— Не, господарю.
— Добър човек, добър човек, добър човек, но няма… — той замълча, за да намери точната дума. — Няма богатство! Няма истинска земя, нали разбираш. Има нещо някъде на запад, мисля, но не си струва дори да го споменавам. Няма ренти, няма злато, а мъж без ренти и злато далеч няма да стигне. А Гуинивиър е принцеса! Ами Гуенхуивач, сестра й, тя пък изобщо не е сгодена! Живее на моя гръб, а Боговете знаят колко е крехък. Но леглото на Мелуас е празно, а? Идеята не е лоша! Макар че жалко за Кунеглас.
— Защо, господарю?
— Той изглежда не иска да се ожени за нито едно от моите момичета! — каза Лиодиган възмутено. — Хем предложих на баща му. Здрав съюз, обединяване на кралствата — идеално споразумение! Но не. Кунеглас е хвърлил око на Хелед от Елмет, а Артър, чувам, ще се жени за Сийнуин.
— Не мога да знам, господарю — казах аз невинно.
— Сийнуин е красиво момиче! О, да! Ама и моята Гуинивиър е красива, само дето ще се омъжва за Валърин. Майчице. Каква загуба! Без ренти, без злато, без пари, без нищо, някакви изсъхнали пасища и шепа болни крави. На нея няма да й хареса! Тя обича удобствата, но Валърин дори не знае какво означава тази дума! Живее в някаква кочина, доколкото знам. Но е старейшина. Забележи това — колкото по-навътре навлизаш в Поуис, толкова повече ще срещаш хора, които се наричат старейшини — Лиодиган въздъхна. — А тя е принцеса! Мислех, че някое от момчетата на Кадуолън от Гуинед може да се ожени за нея, но Кадуолън е странен човек. Никога не ме е харесвал особено. И не ми помогна, когато дойдоха ирландците.
Той замълча, разсъждавайки над тази велика несправедливост. Вече бяхме навлезли доста навътре в страната и всичко ни беше непознато и земята, и хората. В Думнония бяхме заобиколени от Гуент, Силурия, Кърнау и саксите, а тук мъжете говореха за Гуинед и Елмет, за Лейн и Инис Мон. Лейн някога се казваше Хенис Уирън, кралството на Лиодиган. Инис Мон, т.е. Островът на Мона, беше част от това кралство. Сега и Лейн и Инис Мон бяха в ръцете на Диурнач, един от ирландските господари отсам морето, които си създаваха свои кралства в Британия. Помислих си, че Лиодиган вероятно е бил лесна плячка за мрачния Диурнач, известен със своята жестокост. Чак в Думнония бяхме чули, че боядисвал щитовете на своите воини с кръвта на мъжете, убити от тях в битка. Разправяха, че е по-добре да се сражаваш със саксите, отколкото с Диурнач.
Ние обаче бяхме тръгнали към Каер Сус да сключваме мир, а не да замисляме война. Каер Сус се оказа малък кален град, заобиколен от сиво римско укрепление и разположен в една широка долина, където течеше река Севърн (тук я наричаха Хафрън). Столицата на Поуис всъщност беше Каер Долфоруин, красив хълм, на върха на който беше кралският камък. Но в Каер Долфоруин, както и в Каер Кадарн, нямаше нито вода, нито достатъчно място, където да се разположи кралският съд, хазната, оръжейните складове, кухните и продоволствените хранилища. Затова както ежедневните дела на Думнония се решаваха в Линдинис, така и управлението на Поуис се осъществяваше в Каер Сус. Само в дни на опасност или по случай големи кралски празници дворът на Горфидид се преместваше в Каер Долфоруин.
Всички римски сгради в Каер Сус бяха изчезнали, само залата за угощения беше издигната върху стари римски основи. От двете страни на тази зала, специално за Тюдрик и за Артър, бяха построени две нови зали. Горфидид ни посрещна в своята зала. Поуиският крал беше един намусен човек, чиито ляв ръкав висеше празен благодарение на Екскалибур. Той беше едър мъж на средна възраст, малките му очички гледаха подозрително, а по лицето му нямаше и следа от топлота, когато прегърна Тюдрик и изръмжа неохотно своя поздрав. Горфидид запази мрачно мълчание докато Артър, който не беше крал, коленичи пред него. Всички поуиски старейшини и воини имаха дълги сплетени на плитки мустаци и тежки пелерини, от които капеше вода, тъй като цял ден беше валял дъжд. Залата миришеше на мокри кучета. Нямаше жени с изключение на двете робини, които носеха делви с медовина и често минаваха край Горфидид, а той загребваше от питието със своя рог. По-късно научихме, че кралят се пристрастил към пиенето след като Екскалибур отсякъл ръката му, когато седмици наред бил мъчен от треска и хората се съмнявали, че ще оздравее. Медовината беше гъста и силна, тя трябваше да облекчи раздялата на Горфидид с управлението, грижата за Поуис трябваше да легне върху плещите на Кунеглас, престолонаследника на Поуис.
Кунеглас беше млад човек с кръгло умно лице и с дълги тъмни мустаци. Той лесно се разсмиваше, беше спокоен и приветлив. Беше очевидно, че двамата с Артър са сродни души. Три дни двамата ходиха на лов за елени из планините, а вечерите пируваха и слушаха песните на менестрелите. В Поуис имаше малко християни, но когато Кунеглас разбра, че Тюдрик е християнин, той превърна един от складовете в църква и покани свещениците да проповядват. Дори самият Кунеглас изслуша една от проповедите, макар че след това той тръсна глава и заяви, че предпочита своите собствени Богове. Крал Горфидид нарече импровизираната църква тъпотия, но не забрани на сина си да направи този жест към религията на Тюдрик. Все пак Горфидид заповяда на своя друид да огради църквата с пръстен от заклинания.
— Горфидид не е напълно убеден, че ние ще спазваме мира — предупреди ни Артър на втората нощ, — но Кунеглас го е склонил да ни покани. Така че, за Бога, не се напивайте, дръжте мечовете си в ножниците и не приемайте предизвикателства. Една искра да пламне тук и Горфидид ще ни изхвърли и ще започне
