измъкнати навън, където другарите им ги заляха с вода. След половин час двамата здраво се прегръщаха и се кълняха в приятелство до гроб. Пламъците на огньовете се извисяваха към тавана, пиенето се лееше като река. По едно време забелязах, че Артър се беше вторачил в дъното на залата. Любопитен да разбера какво беше приковало вниманието му, аз се обърнах.
Обърнах се и видях една млада жена, главата и раменете й стърчаха над тълпата, а тя гледаше презрително и дръзко. Нейният поглед като че ли казваше: „Ако можеш да покориш мен, тогава можеш да покориш всичко в този зъл свят.“ И сега сякаш я виждам, застанала сред хрътките си, които имаха също като нея тънки стройни тела и носовете им бяха дълги като нейния, а в очите им присветваше същата ловна страст като в очите на тяхната господарка. Тя имаше зелени очи, а дълбоко в тях се бе спотаила някаква жестокост. Лицето й нямаше меки черти, нито тялото й. В нея всичко внушаваше чувството за притежавана сила. Лицето й беше красиво, но толкова сурово. Това, което я правеше красива, беше косата и осанката й — тя стоеше права като копие, а косата й падаше по раменете като червен водопад. Тази червена коса смекчаваше чертите й, а смехът й улавяше мъжете както рибарската мрежа — рибата. Имало е и много по- красиви жени и хиляди по-добри от нея, но си мисля, че едва ли са много жените незабравими като Гуинивиър, най-голямата дъщеря на Лиодиган, краля на Хенис Уирън в изгнание.
И както Мерлин винаги казваше, щеше да бъде много по-добре, ако я бяха удавили след раждането.
На следващия ден кралската компания отиде на лов за елени. Хрътките на Гуинивиър свалиха един млад елен без рога, макар че ако бяхте чули похвалите на Артър, щяхте да си помислите, че кучетата бяха повалили самия Див елен от Дифед.
За любовта пеят менестрели, мъже и жени мечтаят за нея, но никой не знае какво е любовта, докато тя не ни порази, като копие излетяло от тъмнината. Артър не можеше да свали очи от Гуинивиър, макар Боговете да знаят, че опита. В дните след годежа, когато се върнахме в Каер Сус, той се разхождаше и говореше със Сийнуин, но нямаше търпение да види Гуинивиър отново. А тя, знаейки точно каква игра играе, го измъчваше. Нейният годеник Валърин беше в двора и тя се разхождаше с него под ръка, смееше се и хвърляше внезапни скромни погледи към Артър, за който светът изведнъж спираше да се върти. Той изгаряше по Гуинивиър.
Щеше ли да се случи нещо по-различно, ако Бедуйн беше там? Мисля, че не. Дори Мерлин нямаше да може да спре онова, което ставаше. Със същия успех човек можеше да заповяда на дъжда да се върне отново в облаците или на реката да обърне течението си.
На втората нощ след пира Гуинивиър дойде по тъмно в покоите на Артър. Аз бях на пост и ги чух да се смеят и тихо да разговарят. Цял нощ говориха, а може да са правили и друго, не знам, но знам, че разговаряха, защото бях на пост пред стаята и нямаше начин да не ги чувам. Понякога говореха много тихо, но понякога чувах Артър как обяснява и ласкае, моли и подтиква. Може би са говорели за любовта, не знам, не съм чул, но чух Артър да говори за Британия и за мечтата, която го беше довела тук от Арморика. Той говори за саксите и за това каква напаст са, напаст, от която трябва да се отървем, ако искаме страната да бъде щастлива. Говори за войната и за ужасната радост, която доставя ездата на покрит с броня кон в битка. Говореше така, както беше говорил и на мен в онази ледена нощ на укрепленията на Каер Кадарн, описвайки една мирна страна, в която обикновените хора не се страхуват от воините, които се появяват призори. Той говореше страстно, развълнувано, а Гуинивиър слушаше с такова желание и го уверяваше, че неговата мечта е божествено внушение. Върху тази мечта Артър построи бъдеще, в което бе вплетена и съдбата на Гуинивиър. Горката Сийнуин, тя имаше само своята красота и своята младост, а Гуинивиър усети самотата в душата на Артър и обеща да я излекува. Тя си тръгна преди зазоряване — тъмната й фигура прекоси Каер Сус, а косата й проблясваше, оплела полумесеца в свиления си капан.
На другия ден, изпълнен с угризения, Артър излезе на разходка със Сийнуин и нейния брат. Този ден Гуинивиър носеше нова огърлица от тежко злато и някои от нас съжалиха Сийнуин, но Сийнуин беше дете, Гуинивиър беше жена и Артър беше безпомощен.
Тази любов беше лудост. Луда като Пелинор. Толкова луда, че Артър можеше да бъде изпратен на Острова на мъртвите. Нищо друго нямаше значение за Артър — нито Британия, нито саксите, нито новият съюз. Целият внимателно обмислен план за обединяване на британските кралства, за който Артър работеше откакто беше пристигнал от Арморика, бе оставен да потъне във водовъртежа на неговата страст по тази червенокоса принцеса без пари и без земя. Той знаеше какво прави, но не можеше да спре. Беше полудял по нея, мислеше за нея, говореше за нея, мечтаеше да нея, не можеше да живее без нея, но все пак с последни сили успяваше да скрива чувствата си, за да не провали годежа си със Сийнуин. Подготовката за сватбата беше в разгара си. В знак на уважние към приноса на Тюдрик за сключването на мирния договор бракосъчетанието щеше да бъде извършено в Глевум. Артър трябваше да замине пръв за столицата на Гуент, за да приготви всичко необходимо. Церемонията не можеше да се проведе, докато луната намаляваше, защото изтъняването на лунния сърп беше лошо знамение и никой не би поел риска да се жени през този период. След две седмици луната щеше да е в благоприятна фаза и Сийнуин щеше да тръгне на юг с цветя в косата си.
Но Артър носеше част от косата на Гуинивиър — една тънка червена плитка, която той криеше под яката си, но аз я видях, когато една сутрин му занесох вода. Той седеше гол до кръста и остреше ножа си за бръснене. Като видя, че забелязах плитката, сви рамене и попита:
— Мислиш, че червената коса носи нещастие ли, Дерфел?
— Всички казват така, господарю.
— А дали са прави? — попита той бронзовото огледало. — За да направиш меча здрав, Дерфел, ти не го закаляваш във вода, а в урината на червенокосо момче. Значи то носи щастие, нали? И какво като носи нещастие червената коса? — Артър замълча, плю върху камъка и започна да плъзга острието на ножа напред-назад. — Нашата задача, Дерфел, е да променяме нещата, а не да ги оставяме такива, каквито са. Защо да не направим така, че червената коса да носи щастие?
— Ти можеш да направиш всичко, господарю — казах аз с тъжна преданост. Той въздъхна.
— Надявам се да е така, Дерфел. Много се надявам. — Той се погледна в огледалото и трепна като допря острието до бузата си. — Мирът е нещо повече от един брак, Дерфел. Трябва да е! Няма да започнем война заради една сватба я. Ако мирът е толкова желан, а той е, тогава не можеш да се откажеш от него само защото един брак не може да бъде сключен, нали?
— Не знам, господарю — казах аз. Знаех само, че моят господар премисляше на глас доводите и оправданията, които се въртяха в главата му и щеше да ги повтаря докато сам започнеше да им вярва. Той беше луд от любов, толкова луд, че за него северът беше юг, а горещината студ. За мен това беше един нов Артър — човек, подчинен на страстта и (смея да кажа) забравил всичко друго освен себе си. Артър се беше издигнал толкова бързо. Вярно е, че във вените му течеше кралска кръв, но той не беше получил нищо от баща си, затова смяташе, че всичко бе постигнал сам. Той се гордееше с това и беше убеден, че знае и може повече от всеки друг с изключение може би на Мерлин. И понеже имаше остър ум, стремежите му често съвпадаха с онова, към което другите хора несъзнателно се стремяха. Затова неговите егоистични амбиции обикновено изглеждаха благородни и далновидни, но в Каер Сус неговите амбиции се сблъскаха с желанията на другите.
Оставих го да се бръсне и излязох навън, където Агравейн, застанал под утринното слънце остреше едно ловно копие.
— Е? — попита ме той.
— Той няма да се ожени за Сийнуин — казах аз. Бяхме далеч, за да може Артър да ни чуе, но дори и да бяхме по-близо, той пак нямаше да ни чуе, защото пееше. Агравейн се изплю.
— Той ще се ожени за която му се каже — каза той и заби копието в една туфа трева. После тръгна към покоите на Тюдрик.
Не мога да кажа дали Горфидид и Кунеглас знаеха какво ставаше, те не бяха постоянно с Артър като нас. Но дори и да е подозирал нещо, Горфидид вероятно е мислел, че похожденията на Артър са без значение. Той сигурно е смятал (ако изобщо е смятал нещо), че Артър ще направи Гуинивиър своя любовница, но ще се ожени за Сийнуин. Подобно уреждане на нещата, и то седмица след годежа, беше проява на лош вкус, но Горфидид никога не се е славел с добър вкус. Той самият се отнасяше така към жените и като всички крале знаеше, че съпругите са за продължаване на династията, а любовниците — за удоволствие. Неговата съпруга беше починала отдавна, но в леглото му се бяха изредили много робини. За
