Тя изглеждаше изумена от щедростта на Артър, но успя да кимне с глава.
— Ще дойда с вас, господарю.
— Добре!
Артър стана и отнесе стола си до стената на стаята, където учтиво покани Ледуис да седне. След това той се обърна към събралите се съветници, копиеносци и старейшини.
— Имам да ви кажа едно нещо, само едно нещо, но вие трябва да разберете това нещо и трябва да го повторите пред вашите хора, вашите семейства, вашите племена и вашите родове. Мордред е нашият крал, той и никой друг, и ние с нашите мечове трябва да бъдем верни единствено на Мордред. Но през следващите години кралството ще се изправя срещу врагове, като всяко друго кралство, и както винаги ще има нужда от силни решения и когато се взимат тези решения, сред вас ще има хора, които ще шепнат, че аз узурпирам властта на краля. Затова сега пред вас и пред нашите приятели от Гуент и Кърнау — тук Артър вежливо посочи към Агрикола и Тристан, — ще се закълна в каквото пожелаете, че ще използвам властта, която ми давате, само за една единствена цел. И тази цел е да предам кралството на Мордред, когато порасне. Кълна се в това. — каза Артър и рязко млъкна.
Хората в стаята се размърдаха. До този момент никой не си беше дал ясна сметка колко бързо Артър беше взел властта в Думнония. Фактът, че той седеше на масата заедно с Бедуйн и принц Гърийнт, предполагаше, че тримата мъже имаха равна власт. Но речта на Артър показа, че управлението беше в ръцете само на един от тях. Мълчанието на Бедуйн и на Гърийнт потвърждаваше думите на Артър. Нито Бедуйн, нито Гърийнт бяха лишени от власт, но сега те по-скоро упражняваха своята власт по волята на Артър. А волята на Артър беше Бедуйн да остане и да решава споровете в кралството, а Гърийнт да пази границата на Думнония от саксите, докато самият Артър трябваше да отиде на север, за да посрещне войските на Поуис. Аз знаех, а може би и Бедуйн знаеше, че Артър хранеше големи надежди за мир с кралството на Горфидид, но до постигането на този мир, той трябваше да бди за сигурността на страната.
В онзи следобед на север замина голяма компания. Първи тръгнаха, възседнали конете си, Артър със своите двама воини и слугата си Хигуид, с него беше и Агрикола, придружен от хората си. След тях с една каруца потеглиха Моргана, Ледуис и Люнет, а ние с Нимю вървяхме пеш. Люнет се беше примирила с това пътуване, изплашена от гнева на Нимю. През нощта останахме на Хълма и аз можах да разгледам добрата работа на Гулидин. Вече бе завършена новата ограда, а върху основите на старата кула се издигаше нова. Рала беше бременна. Пелинор не можа да ме познае, разхождаше се из новата си клетка сякаш беше на пост и лаеше някакви заповеди към невидими копиеносци. Друидан хвърляше многозначителни погледи на Ледуис. Писарят Гудован ми показа гроба на Хюел, който се намираше на север от Хълма, след това заведе Артър в гробницата на Свещеното Бодливо дърво — света Норуена беше погребана точно до чудотворното дърво.
На сутринта се сбогувах с Моргана и с Нимю. Небето отново беше синьо, вятърът беше студен и аз последвах Артър на север.
Моят син се роди през пролетта. Живя само три дни, а после дни наред виждах неговото малко лице, сбръчкано и червено, и очите ми се изпълваха със сълзи при този парещ спомен. Той изглеждаше здрав в началото. Лежеше си в люлката, закачена на стената в кухнята, за да бъде по-далече от кучетата и прасетата. И една сутрин просто умря. Люнет също плака, но обвини мен за смъртта на бебето, като каза, че въздухът в Кориниум бил чумав, макар че тя всъщност се чувстваше добре в този град. Харесваха й чистите римски сгради и нашата малка тухлена къща, край която минаваше павирана улица. Освен това Люнет се беше сприятелила с Айлийн, любовницата на Артър, и с нейните двама близнаци Амхар и Лохолт. И аз харесвах Айлийн, но синовете й бяха истински демони. Артър ги глезеше, може би защото се чувстваше виновен, че те не бяха негови законни деца и наследници, а копелета, които трябваше да се оправят сами в този жесток свят. Те не знаеха що е възпитание, никой не ги учеше на това, доколкото знам. Мога да спомена едно единствено изключение — веднъж ги заварих да бъркат с нож в очите на едно кученце и здравата ги цапардосах. Те вече бяха ослепили палето, така че на мен не ми оставаше нищо друго освен да му съкратя мъките като го убия. Артър призна, че постъпката на близнаците беше ужасна, но все пак заяви, че не е моя работа да удрям неговите момчета. За сметка на това другите воини ме поздравяваха за това, а мисля, че и Айлийн одобри наказанието на синовете си.
Тя беше тъжна жена. Знаеше, че нейните дни с Артър са преброени, защото той бе станал истинският владетел на най-силното кралство в Британия и сега трябваше да си намери булка, която щеше да засили неговата власт. Аз знаех, че тази булка щеше да бъде Сийнуин, звездата и принцесата на Поуис, а подозирах, че и Айлийн знаеше. Тя искаше да се върне в Беноик, но Артър не й разрешаваше, защото не искаше неговите скъпи синове да напускат Думнония. Айлийн знаеше, че Артър никога няма да я остави да умре от глад, но знаеше и това, че той никога нямаше да унизи своята кралица като държи любовница в дома си. Пролетта окичваше дърветата с листа и пръскаше цветя по земята, а Айлийн ставаше все по- тъжна.
Саксите нападнаха през пролетта, но Артър не тръгна срещу тях. Крал Мелуас защитаваше южната граница от своята столица Вента, а бойните отряди на принц Гърийнт излизаха извън Дурокобривис, за да се противопоставят на сакското опълчение начело със страховития крал Аел. Задачата на Гърийнт беше по- тежка, затова Артър му изпрати подкрепление от тридесет конника начело със Сеграмор. Намесата на Сеграмор наклони везните в наша полза. Разправиха ни как саксите на Аел повярвали, че Сеграмор със своето черно лице бил чудовище, изпратено от Царството на нощта, а те нямали нито магьосници, нито мечове, с които да го победят. Нумидиецът изтласкал хората на Аел толкова надалеч, че създал нова граница, отстояща на един ден ход от старата. Вместо гранични камъни Сеграмор наредил отсечени сакски глави. Той навлязъл дълбоко навътре в Лоегир, разграбвайки всичко по пътя си. Стигнал чак до Лондон (най-големия град в римска Британия, който сега се рушеше зад падналите стени). Сеграмор ни каза, че оцелелите британци, които живеели там, били плахи и го помолили да не разрушава крехкия мир между тях и сакските им господари.
От Мерлин все още нямаше никаква вест.
В Гуент очакваха Горфидид от Поуис да ги нападне, но нападение нямаше. Вместо това от Каер Сус, столицата на Горфидид, пристигна вестоносец, а две седмици по-късно Артър тръгна на север, за да се срещне с поуиския крал. Аз отидох с него, бях един от дванадесетте воини, които го придружаваха. Носехме мечове, но нямахме нито щитове, нито копия. Отивахме на преговори за мир и Артър бе много развълнуван. Бяхме взели с нас Гундлеус от Силурия. Най-напред тръгнахме на изток към Буриум, столицата на Тюдрик. Този римски град, ограден с крепостна стена, бе пълен с оръжейни складове и ковачници, чиито огнища непрестанно димяха. Тук към нас се присъедини и Тюдрик със своята свита. Агрикола защитаваше границата на Гуент със саксите, затова, подобно на Артър, Тюдрик тръгна само с шепа воини, но пък беше придружен от трима свещеници, сред които беше Сенсъм, гневният дребосък с подстригано теме, когото Нимю беше нарекла Лютигерн, Господарят на мишките.
Бяхме една пъстроцветна компания. Хората на Тюдрик носеха червени наметала върху римските си униформи, а Артър беше снабдил своите воини с нови зелени пелерини. Пътувахме под четири различни знамена — драконът на Мордред беше знамето на Думнония, мечката беше на Артър, лисицата — на Гундлеус, а бикът — на Тюдрик. До Гундлеус яздеше Ледуис — единствената жена сред нас. Тя отново беше щастлива, а и Гундлеус изглеждаше доволен, че тя пак бе до него. Той все още беше затворник, но носеше вече меча си и яздеше на почетно място, до Артър и Тюдрик. Тюдрик още гледаше Гундлеус подозрително, но Артър се отнасяше към силурския крал като към стар приятел. В края на краищата Гундлеус беше част от неговия план да донесе мир на бритите, мир, който щеше да позволи на Артър да обърне своите мечове и копия срещу саксите.
На границата на Поуис ни посрещна един отряд, дошъл да ни окаже почит. На пътя бяха постлани рогозки и един менестрел пя за победата на Артър над саксите в Долината на белия кон. Крал Горфидид не беше дошъл да ни посрещне, вместо това беше изпратил Лиодиган, краля на Хенис Уирън, чиито земи бяха завзети от ирландците, а той самият беше изгнаник в двора на Горфидид. Лиодиган беше избран, защото за нас щеше да бъде чест да бъдем посрещнати от човек с неговия ранг, но самият той беше всеизвестен глупак. Беше невероятно висок, много слаб, с дълъг врат, черна коса и отпусната влажна уста. Изобщо не можеше да стои мирен, през цялото време мърдаше, подскачаше, примигваше, почесваше се и не спираше да говори.
