Когато се скрихме от погледите им, Нимю се изсмя.
— Това ми хареса! — каза тя и в гласа й прозвуча нотка от гласа на непослушното дете, което беше някога. — Наистина ми хареса! Толкова мразя мъжете, Дерфел.
— Всички мъже ли?
— Мъже, облечени в кожа и носещи копия — тя потрепери. — Теб не. Но другите мъже ги мразя. — Тя се обърна и плю към пътеката. — Как ли се смеят Боговете на малките наперени мъжлета. — Тя свали качулката си, за да може добре да ме види. — Искаш ли Люнет да дойде с теб в Кориниум?
— Заклех се да я защитавам — казах аз нещастен, — а на всичко отгоре тя ми каза, че е бременна.
— Това означава ли, че искаш тя да бъде с теб?
— Да — казах аз, макар че исках да кажа „Не.“
— Мисля, че си един глупак — каза Нимю, — а Люнет ще направи, каквото й кажа. Но послушай ме, Дерфел, ако ти не я оставиш сега, тя ще те остави някой ден. — Нимю хвана ръката ми, за да спра. Бяхме стигнали до предната част на вилата, където просителите чакаха своя ред. — Ти знаеш ли — попита ме тя тихо, — че Артър смята да освободи Гундлеус?
— Не — бях поразен от тази новина.
— Така е. Артър мисли, че Гундлеус вече ще спазва мира. Според Артър Гундлеус е най-добрият владетел за Силурия. Артър няма да го освободи без съгласието на Тюдрик, така че засега това няма да се случи, но когато стане, Дерфел, аз ще убия Гундлеус.
Тя сякаш казваше някаква проста истина. А аз си мислех, че яростта й придаваше красота, от която природата я беше лишила. Нимю гледаше над мократа студена земя към далечния хълм на Каер Кадарн.
— Артър мечтае за мир — каза тя, — но мир никога няма да има. Никога! Британия е един казан, Дерфел, който Артър ще разбърка, така че ще потопи цялата страна в ужас.
— Грешиш — казах аз предан на своя господар.
Нимю направи присмехулна гримаса и без да каже нито дума се обърна и тръгна надолу по пътеката към войнишките колиби.
Пробих си път сред просителите и влязох във вилата. Артър вдигна очи към мен, когато влязох, махна ми за поздрав и отново погледна човека пред себе си. Мъжът се оплакваше, че съседът му бил преместил граничните камъни. Бедуйн и Гърийнт седяха на масата до Артър, а отстрани като стражи стояха Агрикола и принц Тристан. Някои от кралските съветници седяха на пода (той беше странно топъл, благодарение на празното пространство, което римляните бяха оставили отдолу и което можеше да се изпълва със задимения въздух, затоплян от пещ. Една пукнатина в пода пропускаше струйки дим, които се виеха из стаята).
Просителите влизаха един по един и изслушваха решението на съвета. Почти всички дела можеха да бъдат решени и от местния съд в Линдинис, който се помещаваше в една вила на около сто крачки от вилата на Артър. Много хора обаче смятаха, че решението на Кралския съвет беше много по-обвързващо, отколкото присъдата, дадена в съд, създаден от римляните. Затова те излагаха кавгите и враждите си, докато накрая съветът приключи с всички дела. Артър като представител на Мордред разглеждаше случаите търпеливо, но накрая почувства облекчение, когато съветът се зае с най-важната работа за този ден. Трябваше да се оправят конците, заплетени с двубоя от предишния ден. Воините на Оуейн бяха дадени на принц Гърийнт, на когото Артър препоръча да пръсне войниците в различни отряди. На мястото на Оуейн за началник на кралската гвардия беше назначен Лиуарч, един от офицерите на Гърийнт. След това беше определен магистратът, който трябваше да изчисли богатството на Оуейн и да изпрати на Кърнау необходимото за покриване на сархаеда. Забелязах как безцеремонно Артър ръководеше всичко, макар че винаги изслушваше и мнението на всеки от присъстващите. Подобни допитвания до чуждото мнение можеха да доведат до безкрайни спорове, но Артър имаше невероятния талант да разбира бързо сложните въпроси и да предлага компромиси, които задоволяваха всички. Забелязах също и готовността, с която Гърийнт и Бедуйн отстъпиха водещото място на Артър. Бедуйн бе заложил всички надежди за бъдещето на Думнония върху меча на Артър. Затова Бедуйн беше най-силният поддръжник на Артър. Гърийнт, който беше племенник на Утър, можеше да бъде противник на Артър, но принцът не притежаваше амбицията на своя чичо и беше щастлив, че Артър искаше да поеме отговорността да управлява. Сега Артър беше най-добрият боец на Думнония и облекчението беше толкова осезателно, че можеше да се пипне.
На принц Кадуи от Иска беше заповядано да плати част от сархаеда на Кърнау. Той възропта против това решение, но се изплаши от гнева на Артър и бързо се съгласи да плати четвърт от цената, определена от Кърнау. Предполагам, че Артър щеше да наложи по-сурово наказание, но аз бях положил клетва да не разкривам участието на Кадуи в нападението над мочурищата, така че нямаше доказателства за неговата роля в трагедията и той се отърва с малко. Принц Тристан кимна с глава в знак, че приема решенията на Артър.
Следващата задача за този ден беше да се уреди бъдещето на нашия крал. Дотогава Мордред живееше в къщата на Оуейн и сега имаше нужда от нов дом. Бедуйн предложи дома на един човек на име Набур, който беше главен магистрат в Дурновария. Друг съветник веднага се възпротиви, тъй като Набур бил християнин.
Артър удари по масата, за да предотврати по-нататъшните спорове и попита:
— Тук ли е Набур?
Един висок мъж се изправи в дъното на стаята.
— Аз съм Набур. — Той беше гладко обръснат и облечен с римска тога. — Набур син на Луид — представи се мъжът официално. Беше млад човек с тясно мрачно лице и оплешивяваща коса, голото теме му придаваше вид на епископ или друид.
— Имаш ли деца, Набур — попита Артър.
— Три живи, господарю. Две момчета и едно момиче. На възраст момичето е колкото нашия господар Мордред.
— А има ли друид или менестрел в Дурновария?
Набур кимна.
— Менестрелът Дерела, господарю.
Артър поговори тихо с Бедуйн, той кимна и Артър се усмихна на Набур.
— Би ли приел да се грижиш за краля?
— С радост, господарю.
— Можеш да го учиш на твоята религия, Набур сине на Луид, но само когато присъства Дерела, а когато момчето стане на пет години Дерела трябва да стане негов настойник. Ти ще получиш половината от периодично отпусканата за краля сума и ще бъдеш длъжен да поддържаш двадесет души охрана, които трябва денонощно да бдят над нашия господар Мордред. Цената за живота на краля включва твоята душа и душите на всички в твоето семейство. Съгласен ли си?
Набур пребледня, когато разбра, че ако Мордред бъде убит, не само той, но и жена му, и децата му щяха да умрат. Все пак християнинът мълчаливо прие предложението. И нищо чудно. Като настойник на краля Набур щеше да стане един от най-властните хора в Думнония.
— Съгласен съм, господарю — каза той.
Последната работа на съвета беше да реши съдбата на Ледуис, съпругата на Гундлеус, която Оуейн бе превърнал в своя робиня. След като бе доведена в стаята, тя застана пред Артър и го погледна предизвикателно.
— Утре отивам на север в Кориниум, където е затворен Гундлеус. Искате ли да дойдете?
— Значи не сте свършили с униженията? — попита Ледуис. При цялата си бруталност Оуейн не беше успял да прекърши духа й.
Артър смръщи вежди, когато чу враждебния й глас.
— Така можете да бъдете със своя съпруг, лейди — каза той меко. — Той не е обикновен затворник, живее в къща като тази, разбира се, под стража. Но вие можете да живеете с него в уединение и мир, ако искате.
Очите на Ледуис се изпълниха със сълзи.
— Той може и да на ме иска вече. Аз бях омърсена.
Артър сви рамене.
— Не мога да говоря от името на Гундлеус, просто искам да чуя вашето решение. Ако предпочитате да останете тук, може да останете. Смъртта на Оуейн означава, че вие сте свободна.
