защото тя щеше да се омъжи за Артър — партия, за която нейният беден баща дори не бе посмял да се надява. Самият Лиодиган изглеждаше много жалък с треперещата си провиснала уста, ужасен от възможността Сенсъм да откаже да извърши церемонията. Зад него стоеше едно дребно трътлесто момиче, което изглежда отговаряше за четирите хрътки на Гуинивиър и за оскъдния багаж на кралското семейство в изгнание. Оказа се, че това момиче бе Гуенхуивач, по-малката сестра на Гуинивиър. Те имаха и брат, който отдавна се беше оттеглил в някакъв манастир на пустия бряг на Страт Клота, където странни християни отшелници пускаха дълги коси, ядяха само дребни диви плодове и проповядваха на тюлените истината за спасението.
Брачната церемония беше кратка. Артър и Гуинивиър застанаха под знамето с мечката, а Сенсъм разпери ръце и каза няколко молитви на гръцки. След това Лиодиган извади своя меч, докосна гърба на дъщеря си с острието и подаде оръжието на Артър в знак на това, че предава своята бащина власт над Гуинивиър в ръцете на нейния съпруг. После Сенсъм гребна малко вода от потока и напръска младоженците като каза, че така изчиства от тях всеки грях и ги приема в лоното на Светата църква, която тук, чрез Сенсъм, обявява техния съюз за неразторжим и свещен пред Бога, сключен, за да се създават деца. След това свещеникът впери поглед във всеки от нас, войниците, и поиска да заявим, че сме били свидетели на тази тържествена церемония. Ние се подчинихме. Артър беше толкова щастлив, че остана глух за недоволството в нашите гласове, но Гуинивиър го забеляза. Нищо не можеше да убегне от вниманието на Гуинивиър.
— Ето, господарю — каза Сенсъм, когато жалката церемония завърши, — вече си женен.
Гуинивиър се засмя. Артър я целуна. Тя беше висока колкото него, може би мъничко по-висока, но трябва да призная, че те бяха великолепна двойка. Дори повече от великолепна, защото Гуинивиър бе наистина поразителна. Сийнуин беше красива, но Гуинивиър можеше да затъмни и слънцето. Ние, войниците бяхме в шок. Не можехме да направим нищо, за да предпазим своя господар от тази крайна изява на обзелата го лудост, а и бързината, с която бе направено всичко, още по-ярко подчертаваше колко непочтено и недостойно бе стореното. Ние знаехме, че Артър беше импулсивен и лесно се палеше, но той ни взе ума с това внезапно решение. Лиодиган обаче ликуваше и неспирно бръщолевеше на по-малката си дъщеря как сега щели да се оправят семейните финанси и как воините на Артър, по-скоро отколкото някой може да предположи, щели да изгонят ирландския узурпатор Диурнач от Хенис Уирън. Артър чу това и бързо се обърна.
— Съмнявам се, че това е възможно, татко — каза той.
— Възможно! Разбира се, че е възможно! — намеси се Гуинивиър. — Това ще бъде твоя сватбен подарък за мен, господарю, — да върнеш кралството на скъпия ми баща.
Агравейн се изплю, за да покаже неодобрението си. Гуинивиър се направи, че не забеляза, дори дойде да ни подари по една иглика от диадемата, украсявала главата й. След това като престъпници, които искат да избягат от правосъдието на своя господар, ние бързо се отправихме на юг, за да напуснем кралство Поуис преди Горфидид да е разбрал за нанесената му обида.
Съдбата, както винаги казваше Мерлин, е неумолима. Онази кратка церемония сред полянката, осеяна с цветя, повлече след себе си толкова много беди. Толкова много хора умряха. Имаше толкова много болка, толкова много кръв и толкова много сълзи, от тях можеше да потече цяла река, но с времето водовъртежите изчезнаха, вляха се нови реки и отнесоха сълзите в голямото море. Някои хора дори забравиха как започна всичко. Щеше да дойде и славно време, но онова, което можеше да стане, никога не стана, а от всички, белязани с трагедията, започнала с онзи кратък миг от безспирния бяг на живота, Артър пострада най- тежко.
Но в онзи ден той беше щастлив. Ние бързахме към вкъщи.
Новината за сключения брак гръмна из цяла Британия, както би гръмнал Божият щит, когато Бог удари с копието си по него. Първоначално всички бяха слисани и докато хората се опитваха да преценят какви щяха да бъдат последствията от това, в Думнония пристигнаха пратеници от Поуис. Сред тях беше и Валърин, старейшината, който беше сгоден за Гуинивиър. Той призова Артър на двубой, но Артър отказа. И когато Валърин се опита да извади меча си, ние от охраната трябваше да го закараме до Линдинис. Валърин беше висок и силен мъж, с черна коса и черна брада, с дълбоко разположени очи и счупен нос. Той беше много нещастен, но гневът му беше по-голям от болката, а опитът му за отмъщение беше осуетен.
Начело на делегацията от Поуис беше друидът Иорует, изпратен по-скоро от Кунеглас, отколкото от Горфидид. Горфидид бе пиян от медовина и ярост, докато синът му все още се надяваше мирът да бъде спасен. Друидът Иорует беше мрачен и разумен мъж. Той дълго разговаря с Артър. Според него бракът не беше валиден, защото брачната церемония е била извършена от християнски свещеник, а Боговете на Британия не признаваха новата религия. Иорует съветваше Артър да задържи Гуинивиър като любовница и да вземе Сийнуин за своя съпруга.
— Гуинивиър е моя съпруга — извика Артър високо.
Епископ Бедуйн подкрепи усилията на Иорует, но и Бедуйн не можа да промени решението на Артър. Артър остана непоколебим дори пред опасността от нова война с Поуис. Иорует му намекна за това като каза, че Думнония беше нанесла обида на Поуис, а обидата трябваше да се измие с кръв, ако Артър не промени решението си. Тюдрик от Гуент беше изпратил епископ Конрад да моли Артър да се откаже от Гуинивиър и да се ожени за Сийнуин. Конрад дори заплаши, че Тюдрик би могъл да сключи и сепаративен мир с Поуис.
— Моят господар няма да се бие срещу Думнония — дочух Конрад да казва на Бедуйн, докато двамата епископи се разхождаха нагоре надолу по терасата пред вилата в Линдинис, — но няма да се бие и за тази курва от Хенис Уирън.
— Курва? — попита Бедуйн, разтревожен и поразен от тази дума.
— Може и да не е — склони Конрад. — Но ще ти кажа нещо, братко, Гуинивиър никога не е яла достатъчно бой. Никога!
Бедуйн поклати глава, възмутен от тази мекушавост, проявена от Лиодиган. После двамата свещеници се отдалечиха и вече не можех да ги чувам. На следващия ден и епископ Конрад, и поуиските пратеници си тръгнаха, понесли лоши новини.
Артър обаче вярваше, че беше настъпил най-щастливият период в живота му. Той смяташе, че война няма да има, защото Горфидид вече беше загубил едната си ръка и нямаше да рискува и другата. Според Артър здравият разум на Кунеглас щеше да осигури мира. Известно време щяло да има недоволство и недоверие, но това щяло да отмине. Той смяташе, че неговото щастие можеше да огрее целия свят.
Бяха наети работници, които трябваше да разширят и да поправят вилата в Линдинис, за да я превърнат в дворец, достоен за една принцеса. Артър изпрати вестоносец до Бан от Беноик, за да помоли своя бивш господар да изпрати в Думнония зидари и мазачи, които знаят как да поправят римски сгради. Той искаше да има овощна градина, цветна градина, басейн с рибки, искаше баня с топла вода, искаше двор, където да свирят арфистки. Артър искаше рай на земята за своята булка, но други хора искаха отмъщение. Онова лято чухме, че Тюдрик от Гуент се срещнал с Кунеглас и двамата сключили мирен договор. Едно от задълженията на Тюдрик по този мирен договор било да пропуска поуиските войски да преминават свободно по римските пътища през кралство Гуент. А тези пътища водеха единствено към Думнония.
Въпреки това, лятото отмина, а границите останаха спокойни. Сеграмор държеше саксите на Аел на разстояние, докато Артър прекарваше едно лято изпълнено с любов. Аз бях зачислен в личната му охрана, така че денонощно бях с него. Трябваше да нося меч, щит и копие, но често ме товареха и с бутилки и подноси с храна, защото Гуинивиър обичаше да се храни скрита от чужди погледи, край потайни поточета и ние войниците трябваше да носим сребърните чинии, роговите чаши, храната и виното на посоченото място. Гуинивиър направи своя свита от придворни дами, сред които беше и Люнет. Люнет беше много кисела, когато напускаше своята тухлена къща в Кориниум, но само за няколко дни разбра, че с Гуинивиър я очакваше по-добро бъдеще. Люнет беше красива, а Гуинивиър искаше да бъде заобиколена само от хора и предмети, които бяха красиви. Затова и тя, и придворните й дами бяха облечени в най-фини ленени дрехи, украсени със злато сребро, бял и кафяв кехлибар, а Гуинивиър плащаше на арфистки, певци, танцьорки и поети да забавляват нея и двора й. Те играеха на разни игри в гората, гонеха се, криеха се и плащаха глоби за нарушаване на някое от сложните правила, които Гуинивиър измисляше. Парите за тези игри, както и за
