Игрейн започна да си играе с колана на бялата си рокля замислено.
— Мислиш ли, че кръвта на Брочваел пламва, когато ме види? — попита тя с копнеж.
— През нощта — казах аз.
— О, Дерфел — въздъхна тя и се смъкна от перваза на прозореца. След това отиде до вратата, от където можеше да гледа към малката манастирска зала. — Ти бил ли си някога толкова влюбен? — попита тя.
— Да — признах аз.
— И коя беше тя — попита веднага Игрейн.
— Няма значение.
— За мен има! Настоявам да ми кажеш. Нимю ли беше? — попита тя.
— Не беше Нимю — казах аз твърдо. — Нимю беше различна. Обичах я, но не бях луд от желание по нея. Просто мислех, че тя беше безкрайно… — замълчах, исках да намеря подходящата дума, но не успях. — Удивителна — казах аз безпомощно и сведох очи, защото не исках Игрейн да види сълзите ми.
— Тогава в коя си бил влюбен? В Люнет?
— Не! Не!
— В коя тогава? — упорстваше тя.
— Не е дошло времето за тази история, но и това ще стане — казах аз, — ако съм жив.
— Разбира се, че ще си жив. Ние ще ти изпращаме специални храни.
— Които моят господар Сенсъм — казах й аз, за да спестя усилията й, — ще вземе веднага от мен като ми обясни, че тия неща са недостойни за един монах.
— Тогава ела да живееш при нас — каза тя настойчиво. — Моля те!
Аз се усмихнах.
— Бих дошъл с голямо удоволствие, лейди, но уви, положил съм клетва да остана тук.
— Горкият Дерфел.
Тя се върна отново да прозореца и се загледа в брат Маелгуин, който копаеше в градината. С него беше и единственият останал послушник, брат Тъдуол. Другият послушник умря от треска в края на зимата, но Тъдуол все още беше жив и споделяше килията на Сенсъм. Мисля, че светецът искаше момчето да научи сакските букви най-вече, за да може да разбере дали аз наистина превеждах Евангелието на сакски, но момъкът не беше толкова умен и изглежда предпочиташе да копае вместо да чете. Време е тук в Динюрак да се сдобием с някои истински учени, защото с настъпването на пролетта отново започнахме обичайните злобни спорове за датата на тазгодишния Великден и няма да мирясаме, докато спорът не бъде разрешен.
— Сенсъм наистина ли венча Артър и Гуинивиър? — попита Игрейн и прекъсна мрачните ми мисли.
— Да — казах аз — наистина.
— И нямаше голяма църква? Нито фанфари?
— Беше насред една полянка край малък поток — казах аз, — жабите крякаха, а течението носеше върбови реси и тъчеше килим от тях край бента на бобрите.
— А ние се оженихме в залата за угощения — каза Игрейн, — и димът от огньовете пълнеше очите ми със сълзи. — Тя сви рамене. — И така, кажи сега какво промени в последната част, за да „дооформиш разказа“? — попита ме укорително Игрейн. Аз поклатих глава.
— Нищо.
— Но при провъзгласяването на Мордред за крал — попита ме тя разочаровано — мечът беше просто поставен върху камъка, така ли? Не беше ли забит в камъка? Сигурен ли си?
— Просто беше поставен върху камъка. Кълна се в кръвта на Христос, милейди — казах аз и се прекръстих. Тя сви рамене.
— Дафид син на Груфуд ще преведе този разказ, както му заповядам, а пък на мен идеята за меча в камъка ми харесва. Радвам се, че си писал с добро сърце за Кунеглас.
— Той беше добър човек — казах аз. (Освен това той беше и дядо на нейния съпруг.)
— Сийнуин наистина ли беше красива? — попита Игрейн. Аз кимнах.
— Да, наистина беше красива. Имаше сини очи.
— Сини очи! — Игрейн потръпна, сините очи бяха характерни за саксите. — Какво стана с брошката, която тя ти даде?
— Де да знаех — излъгах аз. Брошката е в килията ми, скрита така че дори Сенсъм да не може да я намери при своите усърдни тършувания. Светецът, когото Господ сигурно ще въздигне по-високо от който и да е друг сред живите и умрелите, не ни разрешава да притежаваме скъпоценности. Всичко, каквото имаме, трябва да го предаваме на съхранение при него. Това е закон. И аз предадох цялото си имущество на Сенсъм, дори Хюелбейн, но брошката на Сийнуин задържах, Бог да ми прости. С годините златото се е поизтъркало, но аз все още виждам Сийнуин, когато нощем изваждам брошката от скривалището и наблюдавам играта на лунната светлина по сложните извивки на преплетените златни нишки. Понякога (не винаги) докосвам брошката с устни. Превърнал съм се в стар глупак. Може би ще дам брошката на Игрейн, защото знам, че тя ще я цени, но ще я задържа още малко, защото за мен тя е като слънчев лъч, прокраднал се в това студено и сиво място. Разбира се, когато Игрейн прочете това, тя ще узнае че брошката все още съществува, но ако кралицата е толкова добра, колкото си мисля, тя ще ми позволи да задържа този малък спомен за един отминал греховен живот.
— На мен Гуинивиър не ми харесва — каза Игрейн.
— Тогава нещо съм сбъркал — казах аз.
— Направил си я много сурова.
Замълчах и се заслушах в блеенето на овцете.
— Тя можеше да бъде и удивително добра — казах аз накрая. — Тя знаеше как да накара тъжният да се усмихне, но беше нетърпелива с обикновените хора. Нейната представа за света изключваше всичко сакато, досадно и грозно, а тя искаше да превърне тази представа в действителност просто като отстрани от погледа си всичко, което не й харесва. Артър също мечтаеше за един друг свят, но неговата мечта предлагаше помощ на недъгавите. Той също искаше да превърне своята мечта в действителност.
— Той е искал да изгради Камелот — каза Игрейн замечтано.
— Ние му викахме Думнония — казах аз строго.
— Ти се опитваш да ме лишиш и от най-малката радост, Дерфел — каза Игрейн сърдито, макар че всъщност никога не съм успявал истински да я разгневя. — Искам да бъде Камелот, както го е измислил поетът — зелена трева, високи кули, изискани дами и воини, които покриват пътя им с цветя. Искам менестрели и смях! Никога ли не е било така?
— Понякога — казах аз, — макар че не мога да си спомня много покрити с цветя пътеки. Но пък помня как след битка воините куцаха или направо пълзяха и виеха от болка, а след тях се влачеха червата им и оставяха кървава диря в прахта.
— Престани! — каза Игрейн. — Защо тогава менестрелите пеят за Камелот? — попита ме тя предизвикателно.
— Защото поетите винаги са били глупави — казах аз, — защо иначе биха станали поети?
— Не, Дерфел! Какво беше особеното в Камелот? Кажи ми.
— Особеното беше, че Артър наложи справедливостта като основен закон в страната.
— И това ли е всичко? — смръщи вежди Игрейн.
— Това, дете, е много повече, отколкото другите владетели само са мечтали да направят.
Тя сви рамене и промени темата.
— Беше ли умна Гуинивиър?
— Много — казах аз.
Игрейн си играеше с кръста, който носеше на врата си.
— Разкажи ми за Ланселот.
— Имай търпение!
— Кога се появява Мерлин?
— Скоро.
— Светият Сенсъм лош ли е с теб напоследък?
— Светецът е натоварен с грижата за нашите безсмъртни души и прави, каквото трябва да се
