осветена с димящи факли. Там над един голям огън се печеше бик. Беше ми оказана висока чест, тъй като на угощението присъстваха много видни мъже. Повечето новопосветени трябваше да се задоволят с компанията на своите другари по оръжие, но за Дерфел Кадарн в зимната пещера бяха дошли най-могъщите и от двете страни. Там беше Агрикола от Гуент и двама от неговите силурски врагове — Лайгесак и един копиеносец на име Нейзиънс, който беше най-добрият боец на Гундлеус. Присъстваха и десетина от воините на Артър, няколко от моите хора, дори епископ Бедуйн, съветникът на Артър, който беше неузнаваем със своя ръждясал нагръдник, с меча на кръста и с войнишкото наметало.
— Някога и аз бях воин — обясни ми той, — и бях посветен, но кога беше това? Преди тридесет години ли? Беше много преди да стана християнин, разбира се.
— И това — махнах аз с ръка към пещерата, където отсечената глава на бика бе забучена на върха на един триножник от копия, за да може кръвта да капе върху пода, — всичко това не противоречи ли на твоята религия?
Бедуйн вдигна рамене.
— Разбира се, че противоречи — каза той, — но тези събирания щяха да ми липсват. — Той се наведе към мен и сниши гласа си до шепот. — Надявам се, че няма да кажеш на епископ Сенсъм, че съм бил тук?
Аз се разсмях при мисълта, че някога бих могъл да седна да споделям с гневния Сенсъм, който обикаляше цяла Думнония и бръмчеше като пчела-работничка. Той вечно осъждаше своите врагове, а приятели нямаше.
— Младият Сенсъм — каза Бедуйн с пълна уста, а по брадата му капеше кървавия сок от печеното, което ръфаше, — иска да ме измести и аз мисля, че ще успее.
— Ще успее ли? — викнах аз ужасен.
— Ами да, толкова силно го желае — каза Бедуйн, — и толкова усърдно работи. Мили Боже, как работи този човек! Знаеш ли какво открих онзи ден? Той не може да чете! Нито дума! А за да бъдеш висш духовник в църквата, трябва да можеш да четеш. И какво прави Сенсъм? Един роб му чете на глас и той научава всичко наизуст — Бедуйн мушна лакът в ребрата ми, за да се увери, че съм разбрал каква невероятна памет имаше Сенсъм. — Учи всичко наизуст! Псалми, молитви, литургии, писанията на отците, всичко наизуст! Боже мой — тръсна глава Бедуйн. — Ти не си християнин, нали?
— Не.
— Трябва да помислиш върху това. Ние може и да не предлагаме много земни удоволствия, но нашият живот след смъртта си струва. Никога не успях да убедя Утър в това, но се надявам, че ще успея с Артър.
Аз се огледах.
— Артър го няма — казах аз, разочарован, че моят господар не принадлежеше към култа.
— Той беше посветен — каза Бедуйн.
— Но той не вярва в Боговете — казах аз, повтаряйки думите на Оуейн. Бедуйн тръсна глава.
— Артър вярва. Как може човек да не вярва в Бог или в Богове? Да не би Артър да вярва, че ние сами сме се създали? Или че светът се е появил, ей така, случайно? Артър не е глупав, Дерфел Кадарн. Артър вярва, но вярва тихо, в себе си. Така християните мислят, че той е един от тях, или поне може да стане, а езичниците мислят, че е един от тях, така и едните, и другите с желание му служат. И помни, Дерфел, Мерлин обича Артър, а повярвай ми, Мерлин не обича неверниците.
— Мерлин ми липсва.
— Мерлин липсва на всички ни — каза Бедуйн спокойно, — но неговото отсъствие е и утеха за нас, защото ако Британия беше заплашена от разруха, той щеше да бъде тук и никъде другаде.
— Мислиш ли, че нямаме нужда от него сега? — попитах аз кисело.
Бедуйн избърса брадата си с ръкав и отпи от виното.
— Някои казват — каза той тихо, — че щеше да бъде по-добре, ако Артър го нямаше. Че без Артър щеше да има мир, но ако не е Артър, кой ще защитава Мордред? Аз ли? — той се усмихна при тази мисъл. — Или Гърийнт? Той е добър човек, малцина са по-добри от него, но той не е достатъчно умен и не може да взема решения, а освен това и не иска да управлява Думнония. Може да бъде само Артър и никой друг, Дерфел. Или по-скоро или Артър, или Горфидид. И тази война не е загубена. Нашите врагове се страхуват от Артър и докато той е жив, Думнония е в безопасност. Не, не мисля, че имаме нужда от Мерлин сега.
Друг християнин, който не виждаше противоречие между публично признатата си вяра и тайните ритуали на митраизма, беше предателят Лайгесак. Той ме заговори в края на угощението. Аз се държах студено с него, въпреки че беше член на митраисткото общество. Той обаче пренебрегна моята враждебност, хвана ме за лакътя и ме замъкна в един тъмен ъгъл.
— Артър ще загуби. Ти знаеш това, нали? — каза той.
— Не.
Лайгесак измъкна парченце месо измежду зъбите си.
— Във войната ще се включат още хора от Елмет — каза той. — Поуис, Елмет и Силурия — преброи той имената на пръсти, — обединени срещу Гуент и Думнония. Горфидид ще бъде следващият Пендрагон. Първо ще прогоним саксите от земята на изток от Рате, след това ще дойдем на юг и ще свършим с Думнония. Две години?
— Пиенето ти се е качило в главата, Лайгесак — казах му аз.
— А моят господар с готовност ще плаща на воин като теб. — Лайгесак ми предаваше предложение на Гундлеус. — Моят господар крал Гундлеус е щедър, Дерфел, много щедър.
— Кажи на твоя господар — казах аз, — че Нимю от Инис Уидрин ще си направи чаша от неговия череп, а аз ще й го осигуря. — Обърнах се и се отдалечих.
През пролетта войната отново пламна, макар и в началото да не беше много разрушителна. Артър беше дал злато на Енгас Мак Ейрем, ирландския крал на Демеция, за да нападне западните краища на Поуис и Силурия. Това принуди враговете ни да се изтеглят от северните ни граници. Самият Артър поведе една войска на запад, за да усмири Кадуи, който беше обявил земите на своето племе за независимо кралство. Но докато Артър беше в западна Думнония, саксите на Аел предприеха мощна атака срещу земите на Гърийнт. По-късно научихме, че Горфидид беше платил на саксите, така както ние бяхме платили на ирландците. Изглежда поуиското злато постигна повече от нашето, защото саксите направо заляха земите ни и принудиха Артър бързо да се върне на изток, оставяйки своя другар от детинство Сей да се разправя с татуираните воини на Кадуи.
Така в един момент саксите на Аел заплашваха да завладеят Дурокобривис, войските на Гуент воюваха едновременно срещу Поуис и срещу северните сакси, а бунтът на Кадуи, подклаждан от крал Марк от Кърнау, все още не беше потушен. И точно в този момент крал Бан от Беноик повика Артър в Арморика.
Всички знаехме, че крал Бан бе разрешил на Артър да дойде в Думнония само при условие, че ще се върне в Арморика веднага щом Беноик има нужда от него. Пратеникът на Бан твърдеше, че сега Беноик беше в смъртна опасност, затова крал Бан настояваше Артър да изпълни клетвата си и да се върне в Арморика.
Новината ни застигна в Дурокобривис. Някога Дурокобривис е бил богат римски град с разкошни бани, мраморна съдебна зала и хубав пазар, но сега беше бедна гранична крепост, която живееше винаги под заплахата на източните сакси. Сградите отвъд наземния насип около града бяха изгорени от хората на Аел и така си стояха. А вътре в крепостта големите римски сгради се рушаха. Пратеникът на Бан пристигна през нощта. Ние се бяхме събрали в една зала с арки в някогашните римски бани или по-точно онова, което беше останало от тях. Огънят гореше в една яма, издълбана в стария басейн. Пушекът носеше саждите към сводовете на тавана, където вятърът изсмукваше дима през едно малко прозорче. Ние вечеряхме, седнали в кръг на студения под. Артър въведе пратеника на Бан в центъра, където надраска груба карта на Думнония в прахта и след това пръсна червена и бяла мозайка, за да покаже къде бяха нашите врагове и къде приятелите. Навсякъде червените камъчета на Думнония бяха притиснати от белите. През деня бяхме водили сражение и едно копие беше цепнало дясната буза на Артър. Раната не беше дълбока, но цялата му буза беше покрита със засъхнала кръв. Беше се сражавал без шлем, защото забралото му пречело да вижда добре. Но ако саксът бе забил копието си два сантиметра по-нагоре и отстрани, щеше да прониже мозъка на Артър. Както обикновено Артър беше участвал в битката без коня си, тъй като пазеше тежките си коне за по-безнадеждни битки. Шестима от неговите конници всеки ден бяха на кон, но повечето скъпи и редки
