търкане. Много е изморително.
Нарочно отстъпих на крачка от нея.
— Ще си намеря някой поток, лейди.
— Но аз наистина исках да те видя — каза тя и отново се приближи до мен, дори ме хвана под ръка. — Разкажи ми за Нимю.
— Нимю? — въпросът ме изненада.
— Тя наистина ли може да прави магии? — попита Гуинивиър сериозно. Принцесата беше висока колкото мен и нейното красиво лице беше точно до моето. Близостта на Гуинивиър беше завладяваща, разтърсваше сетивата също като питието на Митра. Червената й коса ухаеше на парфюм, а изумителните й очи бяха очертани с клей, примесен със сажди от лампа, и изглеждаха още по-големи. — Може ли да прави магии? — попита Гуинивиър отново.
— Така мисля.
— Мислиш! — тя отстъпи от мен, разочарована. — Само мислиш?
Белегът на лявата ми ръка започна да пулсира и аз не знаех какво да кажа. Гуинивиър се засмя.
— Кажи ми истината, Дерфел. Трябва да знам!
Тя ме хвана пак под ръка и отново тръгнахме под сянката на сводовете.
— Онзи ужасен човек епископ Сенсъм се опитва да направи всички ни християни, но аз няма да гледам това със скръстени ръце! Той иска всички да се чувстваме виновни през цялото време, а аз все му повтарям, че не съм виновна за нищо. Но християните стават все по-силни. Те строят нова църква тук! Не, те правят нещо по-лошо. Ела!
Тя се обърна бързо и плесна с ръце. Дотичаха роби и Гуинивиър им нареди да й донесат пелерината и да доведат кучетата й.
— Ще ти покажа нещо, Дерфел, и ти ще видиш с очите си какви злини носи на нашето кралство онзи нещастен дребен епископ.
Тя сложи на раменете си бледолилава вълнена пелерина, за да скрие тънката ленена рокля. След това пое каишките на двойка хрътки, които дишаха тежко с езици, изплезени между острите им зъби. Вратите на вилата бяха широко отворени и ние излязохме, последвани от две слугини и четирима от войниците на Ланвал, които бързо се наредиха около нас. Тръгнахме по главната улица на града, която изглеждаше красива с широките си камъни и канавките, отвеждащи дъждовната вода на изток към реката, която течеше край Дурновария. От двете страни на улицата имаше дюкянчета пълни със стоки — обувки, месо, сол, грънци. Някои къщи се бяха срутили, но повечето бяха поправени. Изглежда присъствието на Мордред и Гуинивиър бяха възродили града за нов живот. Имаше и просяци, разбира се, които се мотаеха в краката ни, рискувайки да отнесат някой и друг удар от копията на нашите телохранители, но да грабнат медните монети, разпръсквани от слугините на Гуинивиър. Самата Гунивиър вървеше надолу по хълма без дори да забелязва суматохата, която нейното присъствие предизвикваше.
— Виждаш ли онази къща? — попита Гуинивиър и махна към една красива двуетажна сграда на северната страна на улицата. — Това е къщата на Набур, там пърди и повръща нашият малък крал. — Гуинивиър сви рамене. — Мордред е много неприятно дете. Куца и никога не престава да крещи. Ето! Чуваш ли го? — Наистина чух някакво дете да вие, макар че не можех да кажа дали беше Мордред или не. — А сега ела оттук — заповяда ми тя и се гмурна сред група хора, които стояха край пътя и я зяпаха. Гуинивиър се качи върху куп натрошени камъни, които бяха струпани до красивата къща на Набур.
Последвах я и видях, че се намираме край някаква строителна площадка или по-скоро край някаква сграда, която наскоро е била съборена, а сега върху руините издигаха нова. Старата сградата очевидно беше римски храм.
— Тук хората са почитали Меркурий — каза Гуинивиър. — А сега ще градят светилище на един мъртъв дърводелец. А как може един мъртъв дърводелец да ни даде добра реколта, кажи ми!
Последните думи уж бяха отправени към мен, но бяха казани достатъчно високо, за да ги чуят и десетината християни, които работеха долу. Едни редяха камъни, други дялкаха греди за вратите, а трети събаряха старите стени, за да набавят материал за новата сграда.
— Ако ви трябва бордей за вашия дърводелец — звънна гласът на Гуинивиър, — защо просто не използвахте старата сграда? Същото попитах и Сенсъм, но той каза, че всичко трябвало да бъде ново, така че да не се налага на неговите безценни християни да дишат въздуха, използван някога от езичниците. Заради тази безумна идея трябва да рушим старото, което е изящно, и да издигаме отвратителни сгради с неравни стени и без капка изящество! — Гуинивиър плю в прахта срещу злото. — Той каза, че това ще бъде параклис за Мордред! Можеш ли да повярваш? Той е решил да направи от нещастното дете хленчещ християнин и това трябва да стане тук в това отвратително нещо.
— Скъпа, лейди — чухме гласа на епископ Сенсъм, който се появи иззад една от новите стени (те наистина бяха много неравни в сравнение със зидарията на стария храм). Сенсъм беше облечен в черна роба, която беше побеляла от прах, остриганата му глава също беше покрита с прах. — Оказвате ни невероятна чест с вашето присъствие, лейди — каза той и се поклони на Гуинивиър.
— Аз не ви оказвам чест, червей такъв. Дойдох, за да покажа на Дерфел вашата касапница. Как може да почитате своя Бог в такова нещо? — И Гуинивиър махна с ръка към строежа. — Със същия успех може да използвате и някой краварник!
— Нашият скъп Господ е роден в обор, лейди, затова аз се радвам, че нашата скромна църква ви напомня такова помещение.
Той отново се поклони. Някои от неговите работници се бяха събрали в дъното на новата сграда, където започнаха да пеят една от свещените си песни, за да се предпазят от зловредното присъствие на езичниците.
— То наистина прилича на краварник — каза Гуинивиър сърдито. След това бутна свещеника, мина покрай него по осеяната с мазилка земя и тръгна към една дървена колиба, която бе долепена до къщата на Набур, изградена от камък и тухла. Тя освободи кучетата от каишките и ги пусна да потичат на воля.
— Къде е статуята, Сенсъм? — попита тя през рамо и ритна вратата на колибата.
— Уви, милостива лейди, макар че аз се опитах да я запазя за вас, нашият блажен Господ ни заповяда да я претопим. За бедните, нали разбирате?
Тя се обърна към епископа разярена.
— Бронз! за какво им е притрябвал бронз на бедните? Ядат ли го? — Тя ме погледна. — Статуя на Меркурий, Дерфел, висока колкото теб и красиво изработена. Красота! Беше римска, но вече я няма, претопена в християнска пещ, защото вие — Гуинивиър бе вперила очи в Сенсъм, а гласът й беше натежал от ненавист — не можете да понасяте красивото. Вие се страхувате от красотата. Вие сте като червеите, които разяждат дърветата, и нямате представа какво правите.
Гуинивиър влезе в колибата, където очевидно Сенсъм държеше ценните предмети, намерени сред развалините на храма. Принцесата се върна с една каменна статуетка, която хвърли в ръцете на един от охраната.
— Не е много — каза тя, — но поне е спасено от родения в краварник червей-дърводелец.
Сенсъм, който продължаваше да се усмихва въпреки всички обиди, ме попита как вървяха сраженията на север.
— Напредваме бавно — казах аз.
— Кажи на моя господар принц Артър, че се моля за него.
— Моли се за неговите врагове, крастава жабо — каза Гуинивиър, — тогава може по-бързо да ги победим. — Тя погледна към кучетата си, които пикаеха върху стените на новата църква. — Миналия месец Кадуи предприе нападение и стигна до Дурновария — каза ми тя.
— Но благодарение на Бога бяхме пощадени от зла участ — добави епископ Сенсъм набожно.
— Но не и благодарение на теб, жалък червей — каза Гуинивиър. — Християните избягаха. Повдигнаха си полите и хукнаха на изток. А ние останахме. Благодарение на Боговете Ланвал успя да прогони Кадуи. — Тя плю срещу новата църква. — След време — каза тя, — ще се освободим от враговете и когато това стане, Дерфел, аз ще съборя този краварник и ще построя храм, достоен за някой истински Бог.
— За Изида ли? — попита Сенсъм лукаво.
— Внимавай — предупреди го Гуинивиър, — защото моята Богиня владее нощта, крастава жабо, и може да грабне душата ти, за да се позабавлява. Макар че за какво ли може да потрябва твоята нещастна душа
