на някои, само Боговете знаят. Да вървим, Дерфел.
Гуинивиър повика двете си хрътки и ние тръгнахме обратно нагоре по хълма. Принцесата трепереше от гняв.
— Виждаш ли го какво прави? Събаря старото! Защо? Защото така може да ни налага своите дребни безвкусни суеверия. Защо не остави старите неща на мира? Ние не се интересуваме от това, че глупаците почитат дърводелец, тогава него какво го интересува кого почитаме ние? Колкото повече Богове, толкова по-добре, казвам аз. Защо трябва да обиждаш чуждите Богове, за да възхваляваш своя? Това няма никакъв смисъл.
— Коя е Изида? — попитах аз, когато влязохме през портите на нейната вила. Тя ме стрелна дяволито с очи.
— Моят скъп съпруг ли се интересува?
— Да — казах аз. Тя се засмя.
— Браво, Дерфел. Истината е винаги удивителна. Значи моята Богиня е обезпокоила Артър, а?
— Той се тревожи — казах аз, — защото Сенсъм го безпокои с разни приказки за мистериите на Изида.
Гуинивиър остави пелерината си да се смъкне на камъните в двора и една слугиня моментално я вдигна.
— Кажи на Артър, че няма за какво да се безпокои. Той съмнява ли се в моята любов?
— Той ви обожава — казах аз тактично.
— И аз него — усмихна ми се тя. — Предай му това, Дерфел — добави тя топло.
— Разбира се, лейди.
— И му кажи, че няма защо да се безпокои от култа към Изида. — Тя импулсивно ме хвана за ръка. — Ела — каза тя, и ме поведе, точно както ме беше повела към новото християнско светилище, но този път прекосихме двора, прескачайки малките водни канали, и спряхме пред една вратичка в края на сводестата галерия. Тя пусна ръката ми и бутна вратата. — Това е светилището на Изида, която толкова тревожи мислите на моя скъп господар.
Аз се поколебах.
— Разрешено ли е да влизат мъже?
— През деня, да. През нощта, не.
Тя се наведе, за да влезе и отмести встрани една дебела вълнена завеса, която висеше точно пред вратата. Последвах я и се озовах в тъмна черна стая.
— Стой, където си — предупреди ме Гуинивиър и аз първо помислих, че се подчинявам на някакъв закон на Изида, но когато очите ми свикнаха с дълбокия мрак, видях, че е трябвало да спра, за да не цопна в басейнче с вода, вградено в пода. Единствената светлина, която проникваше в светилището, се процеждаше покрай ръба на завесата пред вратата, но докато стоях и чаках, забелязах някаква сива светлина и в дъното на стаята. След това видях, че Гуинивиър сваля една след друга дебели черни завеси, които бяха закрепени към стената с помощта на прътове, окачени на куки. Завесите бяха вълнени и бяха тъкани толкова дебело, че през няколкото ката плат не проникваше никаква светлина. Зад тях имаше капаци. Гуинивиър ги отвори широко, нахлулата светлина ме заслепи.
— Ето ги мистериите! — каза тя, застанала встрани от големия сводест прозорец, присмиваше се на страховете на Сенсъм, но стаята наистина изглеждаше тайнствена, защото беше цялата черна. Подът беше от черен камък, стените и сводестият таван бяха намазани с катран. В средата на черрния под имаше плитък басейн с черна вода, а между басейна и току що отворения прозорец имаше нисък черен трон, направен от камък.
— Е, какво мислиш, Дерфел? — попита ме Гуинивиър.
— Не виждам никаква Богиня — казах аз, търсейки с поглед статуя на Изида.
— Тя идва с луната — каза Гуинивиър и аз се опитах да си представя как лунната светлина струи през прозореца, отразява се от водата в басейна и трепти по черните стени.
— Разкажи ми за Нимю — заповяда ми Гуинивиър — и аз ще ти разкажа за Изида.
— Нимю е жрица при Мерлин — казах аз и гласът ми прокънтя глухо, отразен от боядисаните в черно камъни, — тя изучава неговите тайни.
— Какви тайни?
— Тайните на старите Богове, лейди.
Тя се намръщи.
— Но той как открива тези тайни? Аз мислех, че старите друиди не са оставили нищо написано. На тях им е било забранено да пишат, нали така?
— Така е, лейди, но Мерлин търси оставеното от тях познание навсякъде и във всичко.
Гуинивиър кимна с глава.
— Знаех, че сме загубили нещо от старото познание. А Мерлин ще го намери ли? Хубаво! Това може да успокои тази крастава жаба Сенсъм.
Тя беше застанала в средата на прозореца и сега гледаше към кремидените и сламените покриви на Дурновария и отвъд южните укрепления и обраслия с трева амфитеатър към високите наземни насипи около Мей Дун, които се мержелееха на хоризонта. По синьото небе се кълбяха бели облаци, но аз бях сляп за тази красота, защото си бях глътнал езика пред една друга гледка — слънчевата светлина струеше през тънката бяла рокля на Гуинивиър, така че дамата на моя господар, принцесата на Инис Уирън, сякаш стоеше гола пред мен. В онези кратки мигове, докато кръвта блъскаше в ушите ми, аз изпитах ревност към моя господар. Дали Гуинивиър знаеше какъв предател беше слънцето тогава? Мислех, че не се досеща, но може и да не съм бил прав. Тя стоеше с гръб към мен и внезапно се обърна, малко, колкото да ме погледне.
— Люнет магьосница ли е?
— Не, лейди — казах аз.
— Но тя се е учела заедно с Нимю, нали?
— Не — казах аз. — Люнет никога не е била допускана в покоите на Мерлин. Тя не се интересуваше от това.
— Но ти си бил в покоите на Мерлин?
— Само два пъти — казах аз. Гърдите й се виждаха през роклята и аз сведох очи към черния басейн, но той не само отразяваше нейната красота, а и придаваше някакво тайнствено сияние на нейното стройно тяло, което го правеше още по-съблазнително. В настъпилата неловка тишина, ми дойде на ум, че Люнет вероятно се е правела на ученичка на Мерлин и без съмнение аз току що бях изобличил лъжите й. И реших да замажа положението.
— Може би — казах аз неубедително — Люнет знае повече, отколкото ми е показвала?
Гуинивиър сви рамене и отново ми обърна гръб. Аз вдигнах очи отново.
— Все пак мислиш, че Нимю е по-умела от Люнет, нали? — попита ме тя.
— Несравнимо, лейди.
— На два пъти поисках Нимю да дойде при мен — каза Гуинивиър остро, — и тя два пъти ми отказва. Как да я накарам да дойде при мен?
— Най-добрият начин да накараш Нимю да направи нещо — казах аз — е да й забраниш да го прави.
В стаята отново настъпи тишина. Шумът, който идваше отвън, беше достатъчно силен — улични продавачи викаха, каруци тракаха по камъните, лаеха кучета, наблизо в нечия кухня потропваха грънци и лъжици, но в стаята беше тихо.
— Ей там ще построя храм на Изида — каза Гуинивиър, сочейки към укрепленията на Мей Дун, които изпълваха хоризонта на юг. — Свещено място ли е Мей Дун?
— Много.
— Добре — каза тя и се обръна отново към мен. Слънцето пламтеше в червената й коса и галеше гладката кожа под нейната бяла рокля.
— Не искам да играя детски игри с Нимю, Дерфел. Искам я тук. Трябва ми силна жрица. Имам нужда от някои приятел на старите Богове, за да се боря с онзи червей Сенсъм. Имам нужда от Нимю, Дерфел, затова в името на твоята любов към Артър, кажи ми как да я накарам да дойде тук. Ако ми кажеш това, аз ще ти кажа защо почитам Изида.
