някога бях виждал. Беше построен върху стръмен гранитен остров, разположен в широк и плитък залив, който можеше да ври и кипи, вятърът можеше да вие, но в Инис Трийбс винаги беше спокойно. В летните горещини над залива се носеше омара, но вътре в столицата на Беноик сякаш винаги беше прохладно. Гуинивиър би харесала Инис Трийбс, защото тук се ценеше всичко старо и красиво.
Римляните са били в Инис Трийбс, разбира се, но не бяха изградили крепостна стена около него, само бяха построили две вили на върха. Вилите все още си стояха там. Крал Бан и кралица Илейн ги бяха съединили и бяха издигнали нови постройки с материали, откраднати от римските сгради в околността — колони и пиедестали, мозайки и статуи. В резултат върхът на острова беше увенчан с просторен светъл дворец, където всеки полъх на вятъра издуваше бели ленени завеси. До острова най-добре се стигаше с лодка, но имаше и нещо като понтон, който бе заливан от морето при всеки прилив, а отливът често оставяше върху него опасни подвижни пясъци. Пътеката от дървени трупи беше белязана с върбови пръчки, които приливите винаги отнасяха и само глупак би се опитал да мине оттам без да наеме някой местен водач да го преведе през опасните подвижни пясъци и оттичащи се потоци. При отлив Инис Трийбс изникваше от водата и оставаше заобиколен от истинско море от пясък, а при прилив, когато духаше силен западен вятър, градът приличаше на чудовищен кораб който неустрашимо пореше вълните на непокорното море.
На стръмния гранитен склон под двореца имаше по-малки сгради, които се бяха вкопчили в скалата като гнезда на чайки. Тук имаше храмове, магазини, църкви, къщи и всичките иззидани с камък, всичките варосани и украсени с орнаментите и релефите, които не са били необходими за двореца на Бан. Освен това всички сгради бяха обърнати с лице към покрития с каменни плочи път, който на места преминаваше в стълби, за да преодолее стръмния наклон към кралския дом. На източния край на острова имаше малък кей, където можеха да пристават лодки, но кеят беше удобно пристанище само при най-спокойно време. (Точно затова нашите кораби акостираха на по-безопасно място на един ден път на запад от Инис Трийбс.) Всъщност пристанището в малкия залив беше просто лагуна, която се пълнеше от приливите и беше защитена с пясъчен риф. При отлив лагуната оставаше откъсната от морето, а пък когато идваше приливът, вълните ставаха толкова високи, че можеха да отнесат пристаналите лодки, особено при северен вятър. Около подножието на острова навсякъде беше издигната каменна стена, с изключение на местата, където самата гранитна скала беше толкова стръмна, че никой не би могъл да се изкачи. На континента беше много неспокойно — франките нападаха населението на Беноик, лееше се кръв, хората се измъчваха от болести и бедност. Но вътре в Инис Трийбс на власт бяха познанието, музиката, поезията и красотата.
Аз нямах работа в любимата столица на крал Бан. Моята задача беше да защитавам Инис Трийбс като се сражавам на континенталната част на Беноик, където франките заплашваха да превземат плодородните земи на кралството, които осигуряваха храната на разточителната столица. Блейдиг обаче настояваше да се срещна с краля, така че аз бях преведен през понтона, след това минах през градската порта, която беше украсена с издялан в камъка тритон, размахващ тризъбец, а после тръгнах по стръмния път, водещ към разкошния дворец. Моите хора бяха останали на континета и на мен ми се искаше да бяха дошли с мен, за да видят чудесата на града — релефа на портата; стръмните каменни стъпала издълбани в гранитния остров, спускащи се край храмове и магазини; къщите с балкони, украсени с цветя; статуите и изворите с чиста вода, която се стичаше в красиви мраморни улеи, където всеки можеше да гребне с ведро или да се наведе и да пие. Бях с Блейдиг и той изръмжа, че градът е погълнал много пари, които трябвало да бъдат похарчени за отбраната на кралството, но аз бях поразен и си мислех, че това място наистина заслужава да се сражаваш за него.
Блейдиг ме преведе през последната порта, украсена с тритон и ние се озовахме в градината пред двореца. Сградата на двореца, обрасла в зеленина, ограждаше двора от три страни, а от другата страна имаше поредица от бели арки, отвъд които се виждаше морската шир. На всяка врата стояха стражи с бели наметала, копията им бяха с полирани дръжки и лъснати остриета.
— Тия копия не стават за нищо — измърмори Блейдиг. — С тях не би могъл да победиш и кутре, но изглеждат красиви.
На вратата на двореца ни посрещна придворен с бяла тога, който ни поведе от стая в стая и всяка беше пълна със скъпоценности. Имаше статуи от алабастър, златни съдове. Една от стаите беше облицована с металически огледала, които ме накараха да ахна, когато видях образа си отразен в една безкрайна далечина — брадясал мръсен войник с ръждивокафяво наметало, който става все по-малък и по-малък, затворен в рамките на огледалата. В съседната стая, която беше боядисана в бяло и ухаеше на цветя, едно момиче свиреше на арфа. Тя беше облечена само в една къса туника и нищо друго. Момичето се усмихна, когато минахме, и продължи да свири. Гърдите й бяха позлатени от лъчите на слънцето, косата й беше къса, а усмивката й ведра.
— Прилича на публичен дом — прошепна дрезгаво Блейдиг. — По-добре наистина да беше. Тогава можеше да има някаква полза от него.
Облеченият в тога придворен отвори крилата и на последната врата с бронзови дръжки и с поклон ни пусна да влезем в една широка стая, която гледаше към искрящото море.
— Кралю господарю — поклони се той към единствения присъстващ в стаята, — старейшината Блейдиг и Дерфел, военачалник от Думнония.
Един висок слаб мъж с тревожно лице и оредяваща побеляла коса стана иззад масата, на която пишеше нещо върху пергамент. Лек ветрец повдигна пергамента и човекът се засуети докато постави върху четирите му краища рогове с мастило и змийски камъни, за да не мърда повече.
— А, Блейдиг! — каза кралят и тръгна към нас. — Виждам, че си се върнал. Хубаво! Хубаво! Някои хора никога не се завръщат. Корабите не оцеляват. Трябва да помислим върху това. Ти как мислиш, дали ще е по-добре, ако корабите са по-големи? Или пък ги строим не както трябва? Не съм сигурен, че знаем точно как се правят лодки, макар нашите рибари да се кълнат, че знаят. Но някои от тях също не се завръщат. Проблем. — Крал Бан спря насред стаята и почеса темето си, размазвайки мастило по рядката си коса. — Няма да мога да го разреша веднага — заяви той накрая и ме погледна. — Дривел, така ли?
— Дерфел, кралю господарю — казах аз и паднах на коляно.
— Дерфел! — каза той удивен. — Дерфел! Чакай да помисля! Дерфел. Ако това име означава нещо, то означава „принадлежащ на друид“. Ти принадлежиш ли на друид, Дерфел?
— Аз бях отгледан от Мерлин, господарю.
— От Мерлин? Наистина ли? Виж ти, виж ти! Тогава трябва да поговорим. Как е скъпият ми Мерлин?
— Никой не го е виждал от пет години, господарю.
— Значи е невидим! Ха! Винаги съм си мислел, че това може да е един от неговите номера. Много практичен. Трябва да помоля някои от моите мъдреци да проучат този въпрос. О, стани, стани. Не понасям, когато хората коленичат пред мен. Аз не съм Бог, поне не мисля, че съм. — Когато станах, кралят ме разгледа и сякаш беше разочарован. — Приличаш на франк — каза той объркан.
— Аз съм думнонец, кралю господарю — казах аз гордо.
— Сигурен съм, че си думнонец, и то какъв, боже мой. Дошъл си да ми кажеш, че Артър идва, нали? — попита той настойчиво.
— Не, господарю — казах аз, — Артър е обсаден от много врагове. Той се сражава на живот и смърт за нашето кралство и затова изпрати мен и всички мъже, които можахме да отделим. А аз трябва да му пиша и да му кажа дали тук са необходими повече войници.
— Необходими са, разбира се, че са необходими — каза Бан с най-свирепия тон, на който беше способен пискливият му глас. — Боже мой, „дали са необходими“! Значи ти доведе всички мъже, които можахте да отделите, и колко точно са тези мъже, моля?
— Шестдесет, господарю.
Крал Бан се строполи в някакъв дървен стол, инкрустиран със слонова кост.
— Шестдесет! Аз се надявах на триста! Надявах се да дойде и самият Артър. Ти изглеждаш много млад за военачалник — каза той със съмнение в гласа, след това изведнъж светна. — Правилно ли чух? Ти каза, че можеш да пишеш, нали?
— Да, господарю.
— И да четеш? — продължи той нетърпеливо.
— Да, господарю.
— Виждаш ли, Блейдиг! — викна кралят с триумфиращ глас и скочи от стола. — Някои воини могат да
