четат и да пишат! Това не ги прави по-малко мъжествени. Не ги принизява до нищожния статус на писарите, жените, кралете или поетите, както мислиш ти. Ха! Грамотен воин. А по някаква щастлива случайност не пишеш ли стихове? — попита ме той.
— Не, господарю.
— Колко тъжно. Ние сме една общност от поети. Ние сме членове на едно братство! Ние се наричаме фили и наша строга повелителка е поезията. Може да се каже, че това е нашата тайна задача. Може би и ти ще се вдъхновиш? Ела с мен, мой учен Дерфел.
Забравил отсъствието на Артър, Бан бързо прекоси стаята и махна с ръка да го последвам. Минахме през още няколко големи врати, една малка стая, където свиреше друга полугола арфистка, красива като първата и накрая влязохме в голяма библиотека.
Дотогава не бях виждал истинска библиотека. Крал Бан с удоволствие ми показваше стаята и наблюдаваше удивлението ми. А аз зяпнах, и нищо чудно, стаята беше пълна с ръкописи — свитък до свитък, всеки завързан с панделка и поставен в отделна кутия, а кутиите, наредени една над друга с отворите напред, приличаха на килийки на пчелна пита. Имаше стотици такива килийки, всяка със своя свитък и всяка грижливо надписана.
— какви езици знаеш, Дерфел? — попита ме Бан.
— Сакски и британски, господарю.
— А — въздъхна той разочарован. — Само груби езици. Аз владея латински, гръцки, британски, разбира се, и малко арабски. Отец Селуин, ей там, говори десет пъти повече езици, нали така, Селуин?
Кралят говореше на единствения човек в библиотеката — един стар свещеник с бяла брада, с грозна гърбица и черно монашеско расо с качулка. Свещеникът вдигна ръка да потвърди, но не вдигна поглед от струпаните на масата му свитъци. За момент си помислих, че свещеникът има пухкав шал под качулката си, но после видях, че това беше една сива котка, която повдигна глава, погледна ме, прозя се и пак заспа. Крал Бан не обърна внимание на грубостта на свещеника, а ме поведе покрай рафтовете с кутиите и заразказва за съкровищата, които беше събрал.
— Това, което имам тук — каза той гордо, — е всичко, което е останало от римляните и всичко, което ми изпращат различни приятели. Някои от ръкописите са много стари, за да могат да се ползват и ние ги преписваме. Сега да видим какво е това? А да, една от дванадесетте драми на Аристофан. Аз ги имам всичките, разбира се. Тази се казва „Вавилонците“. Комедия на гръцки, млади човече.
— И изобщо не е смешна — излая свещеникът от своята маса.
— И изключително забавна — каза крал Бан, без да се засяга от грубостта на свещеника, явно беше свикнал с това. — Може би филите трябва да построят театър и да изиграят тази комедия? — добави той. — А, ето това ще ти хареса. Хораций „Поетичното изкуство“. Сам съм я преписвал.
— Нищо чудно, че не може да се чете — намеси се отец Селуин.
— Карам всички фили да изучават максимите на Хораций — каза ми кралят.
— Те затова са такива ужасни поети — вметна свещеникът, но все още без да вдига поглед от своите свитъци.
— А, Тертулиян! — каза кралят като измъкна друг свитък и издуха праха от пергамента. — Копие на неговата „Апологетика“!
— Боклук — каза Селуин. — Само дето сте изхабили скъпото мастило.
— Самото красноречие! — ентусиазирано рече Бан. — Аз не съм християнин, Дерфел, но някои християнски писания са изпълнени с чувство за морал.
— Няма такова нещо — каза свещеникът.
— А това е творба, която вече познавате — каза кралят и измъкна нов свитък. — „Размишления“ на Марк Аврелий. Това, скъпи ми Дерфел, е неповторим наръчник за начина, по който един мъж трябва да изживее живота си.
— Баналности на лош гръцки, написани от един римски глиган — изръмжа свещеникът.
— Това е може би най-великата книга, която някога е била написана — каза кралят замечтано, постави Марк Аврелий на мястото му и извади друг ръкопис. — А това е нещо много любопитно, наистина. Големият трактат на Аристарх от Самос. Сигурно го знаеш?
— Не, господарю — признах аз.
— Е, не всеки би искал да го прочете — кимна тъжно кралят, — но в него има нещо забавно. Аристарх твърди (не се смей), че земята се върти около слънцето, а не слънцето около земята. — Бан демонстрира тази престава обърната с главата надолу със странни въртеливи движения на ръцете си. — Схванал е всичко наопаки, разбираш ли?
— На мен пък ми звучи разумно — каза Селуин, който продължаваше да гледа в пергаментите пред себе си.
— А, Силий Италик! — кралят посочи цяла група от килийки, пълни със свитъци. — Скъпият Силий Италик! Аз имам всичките осемнадесет тома от неговата история на Втората пуническа война. Какво богатство!
— Втората фукническа война — изкикоти се свещеникът.
— Това е моята библиотека — каза Бан гордо, — славата на Инис Трийбс! Тя и нашите поети. Съжалявам, че те обезпокоихме, отче!
— Може ли скакалец да обезпокои камила — попита отец Селуин, но ние вече бяхме излезли. Последвах краля отново през стаята с полуголата арфистка и след това се върнахме там, където ни чакаше Блейдиг.
— Отец Селуин прави изследване, посветено на размаха на ангелските криле — заяви гордо Бан. — Може би трябва да го попитам за невидимото съществуване? Той сякаш знае всичко. Е, сега разбираш ли, Дерфел, защо е толкова важно Инис Трийбс да не попадне в чужди ръце? На това малко място, скъпи ми приятелю, е складирана мъдростта на нашия свят, събрана от руините на този свят и пазена от добри ръце. Чудя се какво ли е това „камила“. Ти знаеш ли какво е „камила“, Блейдиг?
— Някакъв вид въглища, господарю. Ковачите го използват, за да правят стомана.
— Така ли? Колко интересно. Но въглищата не могат да бъдат обезпокоени от скакалец, нали? Колко объркващо. Трябва да попитам отец Селуин, когато е в настроение да отговаря (което рядко се случва). А сега, млади човече, знам, че си дошъл да спасяваш моето кралство и съм сигурен, че нямаш търпение да се заемеш с тази работа, но първо трябва да останеш за вечеря. Тук са и синовете ми. И двамата са воини! Навремето се надявах, че ще посветят живота си на поезията и на науката, но времената искат войници, нали? Все пак скъпият ми Ланселот като мен високо цени филите, така че има надежда за нашето бъдеще. — Кралят замълча, сбръчка нос и вежливо ми се усмихна. — Първо искаш да се изкъпеш, нали?
— Искам ли?
— Да — каза Бан решително. — Лиънор ще те заведе в стаята ти, ще ти приготви банята и ще ти намери подходящи дрехи.
Той плесна с ръце и първата арфистка се появи на вратата. Изглежда тя беше Лиънор.
Бях в дворец край морето, пълен със светлина и красота, с музика и поезия и с хора, които сякаш бяха от друга епоха и от друг свят.
Но тогава срещнах Ланселот.
— Ти си почти дете — каза ми Ланселот.
— Така е, господарю — отвърнах аз. Ядях рак, задушен в разтопен масло (мисля, че това е най-вксуното нещо, което съм ял през живота си)
— Артър ни обижда като ни праща едно дете — продължи Ланселот.
— Не е така, господарю — казах, а по брадата ми течеше масло.
— Да не би да твърдиш, че аз лъжа? — попита принц Ланселот, престолонаследникът на Беноик.
Аз се усмихнах.
— Твърдя, че грешите, лорд принц.
— Шестдесет мъже — озъби се той. — Това ли е всичко, което Артър може да изпрати?
— Да, господарю.
— Шестдесет души, водени от едно дете — каза Ланселот презрително. Той беше само една или две години по-голям от мен, но на лицето му беше изписано такова отегчение от живота, че изглеждаше много
