по-стар. Той беше изключително красив, висок и добре сложен, с тясно лице и тъмни очи. Така както очите на Гуинивиър поразяваха със своята женственост, така очите на Ланселот поразяваха с липсата на всякаква мъжественост. В надменния вид на Ланселот имаше нещо, което смущаваше, нещо, което ме караше, когато гледам Ланселот да си мисля за змия. Той имаше черна коса, която се спускаше на големи балсамирани къдрици, в които имаше забодени златни гребени. Брадата и мустаците му бяха старателно подстригани и намазани до блясък, а от него се носеше миризма на лавандула. Той беше най-красивият мъж, който някога бях виждал и, което е по-лошо, Ланселот знаеше това. Изпитах неприязън към него от момента, в който го видях. Ние се срещнахме в залата за угощения на крал Бан, която беше по-различна от всички други зали, които бяха виждал дотогава. Тази беше с мраморни колони, бели пердета, през които се виждаше морето. Стените бяха гладко измазани и изписани с образи на Богове, Богини и приказни животни. Покрай стените на това великолепно помещение се бяха наредили слуги и стражи. Светлината идваше от безброй малки бронзови съдинки с намаслени фитили и десетки дебели свещи, поставени върху дългата маса, покрита с бяла покривка (която непрекъснато окапвах с масло както впрочем мърлях и неудобната тога, която крал Бан беше настоял да облека за угощението).
Наслаждавах се на храната и се дразнех от компанията. Отец Селуин също беше тук и аз с удоволствие щях да поговоря с него, ако можех, но той дразнеше един от тримата поети (всички членове на скъпоценното братство на крал Бан) на другия край на масата, а аз бях далеч от него. Кралица Илейн, която седеше до своя съпруг, защитаваше поетите от хапливите забележки на Селуин, а това изглеждаше много по-забавно от неприятния разговор с принц Ланселот.
— Артър наистина ни обижда — повтори Ланселот.
— Съжалявам, че мислите така, господарю — отвърнах аз.
— Ти никога ли не се опитваш да оборваш чуждото мнение, дете? — попита ме той. Аз го погледнах в очите.
— Мисля, че е неразумно двама воини да спорят в зала за угощение, лорд принц.
— Значи си едно плахо дете — озъби ми се той. Аз въздъхнах и снижих гласа си.
— Вие наистина ли искате да има спор, лорд принц? — попитах аз, търпението ми вече се изчерпваше. — Защото ако е така, наречете ме още веднъж „дете“ и ще ви откъсна главата — усмихнах се аз.
— Дете — каза Ланселот
Погледнах го още веднъж озадачен, чудейки се дали играе някаква игра, която не можех да разбера, но ако беше така, играта прекалено загрубя.
— Десет пъти черния меч — казах аз.
— Какво?
Той се намръщи, явно не знаеше паролата на митраистите, което означаваше, че Ланселот не беше от братството.
— Ти полудя ли? — попита той и след кратка пауза добави — Ти май си не само плахо, но и лудо дете.
Ударих го. Трябваше да се сдържа, но недоволството и гневът ми надделяха над разума. Замахнах с лакът и разбих носа му, разцепих устната му. Той политна назад и столът се прекатури. Ланселот се просна на пода и се опита да ме удари с падналия стол, но аз бях твърде близо, за да замахне добре и ударът излезе слаб. Аз ритнах стола настрани, изправих Ланселот на крака и го блъснах срещу една колона, където притиснах главата му към камъка и подпрях коляното си в неговите слабини. Той трепна. Майка му пищеше, а крал Бан и неговите поетични гости седяха зяпнали. Един нервен войник от охраната допря върха на копието си в гърлото ми.
— Махни го — казах му аз, — или си мъртъв.
Той свали копието.
— Какво съм аз, лорд принц? — обърнах се аз към Ланселот.
— Дете — каза той.
Притиснах гърлото му с ръка и почти го задуших. Опита се да се бори, но безуспешно.
— Какво съм аз, господарю? — попитах аз пак.
— Дете — изхърка той.
Нечия ръка докосна рамото ми. Обърнах се и видях един рус мъж на моя възраст, който ми се усмихваше. Бях го видял на другия край на масата и бях предположил, че е поет, но бях сгрешил.
— Отдавна ми се иска да направя това, което правиш в момента — каза младият мъж, — но ако искаш да накараш брат ми да спре да те обижда, трябва да го убиеш, тогава семейната чест ще ме задължи да те убия, а аз не съм сигурен, че искам това.
Махнах ръката си от гърлото на Ланселот. Няколко секунди той остана облегнат на колоната като се опитваше да възстанови дишането си, след това тръсна глава, заплю ме и се върна на масата. Носът му кървеше, устната му се подуваше, а грижливо намаслената му коса висеше в тъжен безпорядък. Боят изглежда развесели брата на Ланселот.
— Казвам се Галахад — каза той — и се радвам да се запозная с Дерфел Кадарн.
Аз му благодарих, след това с нежелание прекосих залата и коленичих пред стола на крал Бан (въпреки твърденията му, че не понася подобни жестове).
— За обидата нанесена на вашия дом, кралю господарю, моля за извинение и очаквам вашето наказание.
— Наказание ли? — каза Бан изненадано. — Не бъди глупав. Това е просто от виното. Прекалили сте с виното. Трябва да разреждаме виното си, както са правели римляните, нали отец Селуин?
— Ама че смешно нещо — отговори старият свещеник.
— Никакво наказание, Дерфел — каза Бан. — И моля те стани, но понасям да ме почитат така. И с какво толкова си ни обидил? Просто си искал да бъдеш убедителен в спора и какво лошо има в това? Аз обичам споровете, нали така отец Селуин? Вечеря без спор е като ден без поезия (кралят не обърна внимание на киселата забележка на свещеника, който смяташе, че такъв ден би бил благословен), а и моят син Ланселот е много сприхав. Той има сърце на воин и душа на поет, а тази смес, страхувам се, се възпламенява невероятно лесно. Остани и яж.
Бан беше много великодушен монарх, но аз забелязах, че неговата кралица Илейн никак не беше доволна от решението му. Косата на Илейн беше посивяла, но лицето й беше гладко в него имаше грация и спокойствие, които много отиваха на строгата красота на Инис Трийбс. Точно в този момент обаче кралицата бе смръщила вежди срещу мен с явно недоволство.
— Всички воини на Думнония ли са толкова невъзпитани? — попита тя кисело.
— Вие да не искате воините да приличат на придворни? — намеси се безцеремонно Селуин. — Бихте ли изпратили вашите скъпи поети да избиват франки? Не като им рецитират свои стихове, разбира се, макар че като си помислиш, това може да се окаже доста добро оръжие.
Той погледна злобно към кралицата и тримата поети потрепериха. По някакъв начин Селуин се беше промъкнал в Инис Трийбс въпреки забраната срещу грозните неща. Сега без монашеското си расо той изглеждаше невероятно грозен. Върху едното му око имаше плесенясала превръзка, устата му беше изкривена в кисела гримаса, на темето му имаше тонзура, а под неравната черта висеше изтъняла коса. Брадата му беше мръсна, а под нея се подаваше груб дървен кръст, който висеше на хлътналите му гърди. А тялото му беше приведено и изкривено, невероятно деформирано от огромната гърбица. Сивата котка, която спеше на врата му в библиотеката, сега се беше свила в скута му и ядеше парченца от раци.
— Ела да седнеш до мен — каза Галахад — и не се притеснявай.
— Не мога да не се притеснявам — казах аз. — Това беше моя грешка. Трябваше да се сдържа.
— Моят брат — продължи разговора Галахад, когато столовете бяха пренаредени, за да мога да седна до него, — или по-точно моят полубрат изпитва удоволствие да дразни хората. Така се забавлява. Повечето хора обаче не смеят да му се противопоставят, защото той е престолонаследникът, а това означава, че един ден ще разполага с власт върху живота и смъртта. Но ти направи точно това, което трябваше.
— Точно обратното.
— Няма да споря. Но тази вечер аз ще те заведа до брега.
— Тази вечер? — попитах изненадан.
— Моят брат не приема лесно пораженията — каза Галахад тихо. — Какво ще кажеш за един нож в
