своята библиотека.
— Там вътре има седем хиляди осемстотин четиридесет и три свитъка — каза той тържествено — съкровище от натрупаното през вековете човешко познание и ако градът падне, това ще бъде и краят на цивилизацията.
След това кралят ни разказа една древна приказка за герой, който трябвало да влезе в някакъв лабиринт, за да убие страшно чудовище. Пътят си той отбелязвал с вълнена нишка, която щяла да му помогне на връщане да намери пътя към светлината.
— Моята библиотека е точно такава нишка — поясни накрая Бан смисъла на своя дълъг разказ. — Ако я изгубим, господа, завинаги ще останем в мрака. Затова, омолявам ви, омолявам ви, сражавайте се! — Кралят замълча за миг и се усмихна. — Освен това повикал съм помощ. Изпратил съм писма в Брослианд и в Думнония и мисля, че не е далеч денят, в който на хоризонта ще се появят платната на приятелските кораби! А Артър е дал клетва да ни помага, нали помните!
— Артър е прекалено зает със саксите — намеси се Кълхуч.
— Клетвата си е клетва — каза Бан.
Галахад попита дали има планове самите ние да осъществяваме нападения над лагерите на франките на сушата. Бихме могли лесно да се придвижваме с лодки, каза той, които да акостират на изток или на запад от техните позиции. Но Ланселот отхвърли тази идея.
— Ако напуснем стените — каза той, — ще загинем. Толкова е просто.
— И никакви атаки — каза Кълхуч с отвращение.
— Ако напуснем стените — повтори Ланселот, — загиваме. Заповедите, които трябва да изпълнявате са прости — стойте зад стените.
Ланселот заяви, че най-добрите воини на Беноик, стотина ветерани, които се бяха сражавали на континента, ще пазят главната порта. Ние, петдесетте оцелели думнонци, трябваше да защитаваме западните стени, а останалата част от острова бе поверена на градското опълчение, към което се бяха присъединили бегълци от континента. Самият Ланселот и воините от дворцовата стража с техните бели наметала щяха да останат в резерв, който щеше да наблюдава развоя на събитията от двореца и да се притичва на помощ там, където беше най-необходимо.
— Със същия успех може да повикаме и феите на помощ — изръмжа до ухото ми Кълхуч.
— Пак ли се оригнахте, лорд Кълхуч? — попита Ланселот.
— От рибата ще да е, господарю, с която се храня — отговори Кълхуч.
Крал Бан ни покани да разгледаме неговата библиотека преди да си тръгнем, може би искаше сами да се уверим какво богатство трябваше да защитаваме.
Повечето от мъжете, присъствали на военния съвет, влязоха, ахнаха пред скритите в кутиите свитъци и отидаха да зяпат голите гърди на арфистката, която свиреше в предверието на библиотеката. Галахад и аз се задържахме по-дълго сред книгите, където гърбавият отец Селуин все още седеше приведен над своята маса и се опитваше да накара своята сива котка да не си играе с перото му.
— Още ли работите по въпроса за размаха на ангелските криле — попитах го аз.
— Все някой трябва да го направи — каза той и се обърна да ме погледне с единственото си око. — Кой си ти?
— Дерфел, отче, от Думнония. Запознахме се преди две години. Изненадан съм, че още сте тук.
— Твоята изненада не ме интересува, Дерфел от Думнония. Впрочем, не съм стоял през цялото време тук. Ходих до Рим. Мръсно място. Мислех, че вандалите са го поразчистили, но градът все още е пълен със свещеници и техните пухкави момченца, така че отново се върнах тук. Арфистките на Бан са много по- хубави от римските катамити (б. пр. „катамит“ — пасивен хомосексуалист). — Отец Селуин ме погледна враждебно. — Загрижен ли си за моята безопасност, Дерфел от Думнония?
Не можах да кажа „не“, макар че точно това ми се искаше.
— Работата ми е да защитавам живота на хората — казах аз доста превзето, — включително и вашия, отче.
— Тогава поверявам живота си в твоите ръце, Дерфел от Думнония — каза той, обърна грозното си лице отново към масата и бутна котката по-надалеч от перото. — Животът ми зависи от твоята съвест, Дерфел от Думнония, а сега можеш да вървиш да се биеш и да ме оставиш да свърша нещо полезно.
Опитах се да разбера нещо за Рим от свещеника, но той махна с ръка сякаш пъдеше досадна муха. Напуснах двореца и отидох в складовите помещения при западната стена, които щяха да бъдат наш дом до края на обсадата. Галахад, който вече се смяташе за почетен думнонец, беше също с нас. Двамата с него се опитахме да преброим франките, които се оттегляха пред настъпващия прилив, след като напразно бяха търсили пътя през пясъците. Менестрелите, които пеят за обсадата на Инис Трийбс, разказват, че враговете били повече от песъчинките в залива. Те не бяха толкова много, но все пак бяха страшна сила. Всички франкски войски в западна Галия се бяха обединили, за да завладеят Инис Трийбс — перлата на Арморика, говореше се, че осторовът е пълен със съкровищата на падналата Римска империя. Според изчисленията на Галахад срещу нас имаше три хиляди франки, а аз мислех, че са около две хиляди. Ланселот ни уверяваше, че са десет хиляди. Но както и да ги брояхме, те бяха ужасно много.
Първите атаки донесоха на франките само нещастия. Те намериха път през пясъка и нападнаха главната порта, но бяха отблъснати и оставиха много убити. На следващия ден те атакуваха нашата част от стената, отново без успех. Но този път те останаха твърде дълго и голяма част от войската им бе откъсната от сушата от придошлата вода. Някои се опитаха да прецапат до континента и бяха удавени от прилива, други останаха на пясъчната ивица под нашите стени, която все повече се стесняваше. Тези франки бяха избити от наши копиеносци начело с Блейдиг, старейшината, който ни беше довел в Беноик и който сега беше водач на ветераните на кралството. Излизането на Блейдиг извън градските порти беше пряко нарушение на заповедта на Ланселот да стоим зад стените на града. Но убитите франки бяха много и Ланселот си даде вид, че сам е дал нареждане за атаката, а по-късно, след смъртта на Блейдиг, той дори започна да твърди, че лично е предвождал набега извън крепостните стени. Филите съчиниха песен, в която разказваха как Ланселот задръстил залива с мъртви франки, но истината беше, че Ланселот си стоя в двореца докато Блейдиг въртеше меча. След това дни наред вълните полюшваха телата на франкските воини край острова, а гларусите имаха богата трапеза.
Тогава франките започнаха да строят надежден понтон. Те отрязаха стотици дървета и ги наредиха върху пясъка. Накараха робите си да донесат скални отломъци и да ги поставят върху трупите. Но приливите в широкия залив на Инис Трийбс идваха с голяма сила, понякога приливната вълна стигаше до четиридесет стъпки височина. Морето разбиваше новия понтон, всеки път, когато прииждаше, и оставяше пръснати из залива трупи, когато се оттеляше. Но всеки път франките донасяха нови дървета и нови камъни, за да закърпят понтона. Те бяха пленили и превърнали в роби хиляди хора и не ги беше грижа колко от тях щяха да умрат по време на строежа на новия път. Понтонът напредваше все повече, а нашите провизии ставаха все по-малко. Нашите лодки продължаваха да ходят за риба, а понякога носеха зърно от Брослианд, но франките също се сдобиха с лодки и след като плениха две от нашите рибарски лодки и изкормиха заловените рибари, другите не искаха вече да излизат в морето. Поетите на върха на хълма, които се разхождаха важно с копията си, разчитаха за прехраната си на богатите складове на двореца, но ние, воините, ровехме по скалите за рачета, ядяхме миди или пък задушени плъхове, които ловяхме в нашия склад, пълен с кожи, сол и пирони. Но ние не умирахме от глад. Имахме върбови капани за риба, които залагахме под скалите и почти винаги имаше по някоя и друга рибка в тях, въпреки че при отлив франките изпращаха отреди да разрушават капаните ни.
При прилив франкските лодки сновяха около острова и вадеха капаните, заложени по-далеч от крайбрежието на града. Заливът беше сравнително плитък и франките лесно откриваха върбовите кошове и ги изпочупваха със своите копия. Една от тези лодки при завръщането си към сушата заседна в плитчина и когато приливът се оттегли, тя остана да стърчи сред пясъците на четвърт миля от града. Кълхуч ни поведе в атака срещу екипажа на франкската лодка. Използвахме рибарски мрежи, за да се спуснем надолу по стените. Бяхме тридесет души, а онези в лодката — дванадесет. Като ни видяха да приближаваме, франките избягаха. В изоставената лодка намерихме един варел с осолена риба и два изсъхнали хляба. Взехме храната и щастливи се върнахме в крепостта. При следващия прилив докарахме и лодката до града и здраво я завързахме за брега в подножието на нашата част от стената. Ланселот видя как нарушавахме неговите заповеди, но не ни наказа, макар че все пак кралица Илейн изпрати човек да ни попита какви продукти сме
