донесли от заловената лодка. Ние им изпратихме малко солена риба и без съмнение този наш дар е бил приет като обида. Ланселот ни обвини, че сме взели лодката, за да можем да избягаме от Инис Трийбс и ни заповяда да я закараме в малкото пристанище на острова. В отговор аз се изкачих до двореца и поисках от Ланселот да се извини, за дето ме беше нарекъл страхливец или да се бие с мен. Принцът и неговите поети обаче се бяха залостили в двореца и аз напразно призовавах Ланселот отвън. Накрая плюх на прага и си тръгнах.
Колкото по-отчайващо ставаше положението, толкова по-щастлив беше Галахад. Неговото щастие донякъде се дължеше на присъствието на Лиънор, арфистката, която ме беше посрещнала в Инис Трийбс две години по-рано, момичето, за което Галахад ми беше признал, че беше събудило страст в душата му, същото онова момиче, което Ланселот беше изнасилил. Тя и Галахад се бяха отделили в един ъгъл на склада, в който живеехме. Ние всички имахме жени. Безнадеждността на положението ни караше да забравим обикновените норми на поведение, ние бързахме да вземем каквото можем от малкото живот, който ни оставаше. Жените стояха на пост заедно с нас и хвърляха камъни по франките всеки път, когато те се опитваха да чупят нашите рибни капани. Отдавна вече нямахме копия, бяха ни останали само онези, които си бяхме донесли от Думнония и които пазехме за главната атака. Малцината стрелци с нас нямаха други стрели, освен онези, които франките изстрелваха в града, но този вид снабдяване ставаше все по- редовно с приближаването на вражия понтон. Франките издигнаха ограда от трупи на края на понтона, зад която се криеха стрелците им и засипваха защитниците на града със стрели. Франките не направиха опит да удължат понтона до самия град, защото новият път им трябваше само, за да им осигури достъп до мястото, където можеха да започнат своя щурм. Знаехме, че те скоро щяха да предприемат този щурм.
Понтонът беше завършен, а лятото едва започваше. Имаше пълнолуние и приливите бяха много силни. Повечето време понтонът се намираше под водата, но при отлив Инис Трийбс отново оставаше сред пясъците и франките, които малко по-малко усвояваха тайните на пясъчната равнина, ни заобикаляха отвсякъде. Техните тъпани непрекъснато бумтяха, техните заплахи непрекъснато звъняха в ушите ни. Един ден франките имаха някакъв специален празник и вместо да ни нападат, те запалиха огромни огньове на брега и подкараха дълга колона от роби към понтона. Робите вървяха един по един и накрая на новопостроения път франките ги обезглавяваха. Робите бяха брити, някои имаха роднини, които гледаха от стените на града. Варварското избиване на хората накара някои от защитниците на Инис Трийбс да се втурнат през портата в безнадежден опит да спасят обречените жени и деца. Франките очакваха нападението и направиха стена от щитове на пясъка, но хората от Инис Трийбс, обезумели от гняв и глад, не спряха пред насочените копия. Един от тях беше и Блейдиг. Той умря тогава, пронизан от франкско копие. Ние, думнонците, наблюдавахме как шепата оцелели бяга зад стените на града. Не можехме да направим нищо, освен да прибавим и нашите трупове към купа. Тялото на Блейдиг беше одрано, изкормено и набучено на кол в края на понтона, така че бяхме принудени да го гледаме до следващия прилив. Но въпреки че приливната вълна заля тялото, в сивата зора на следващото утро то продължаваше да стои на кола, а чайките разкъсваха месата му, измити от солената вода.
— Трябваше да атакуваме заедно с Блейдиг — каза мрачно Галахад.
— Не.
— По-добре да бяхме умрели като мъже пред стена от щитове, от колкото да умрем тук от глад.
— Ще имаш възможност да се сражаваш със стена от щитове — обещах му аз, но и направих каквото можах, за да помогна на моите хора, когато франките влязат в града.
Барикадирахме улиците, които водеха към нас, така че, да можем да задържим франките, докато нашите жени се спуснат по тясната скалиста пътека, която водеше към малка цепнатина в гранитната скала на северозападния бряг на острова. Там бяхме скрили лодката, която взехме от франките. Скалната цепнатина не беше удобна за пристанище, затова ние бяхме напълнили лодката с камъни и тя по два пъти на ден бе заливана от прилива. Под водата крехкият й корпус беше в безопасност, защото иначе вятърът и вълните щяха да я потрошат в стените на цепнатината. Предположих, че врагът ще атакува по време на отлив и двама от нашите ранени мъже имаха задачата да извадят камъните от лодката веднага щом щурмът започне, за да може лодката да плува, когато дойде приливът. Идеята да избягаме с тази лодка ми изглеждаше доста безразсъдна, но поне даваше надежда на хората ми.
Никакви кораби не дойдоха на помощ на Инис Трийбс. Една сутрин на север се появи огромно платно и в града се разнесе мълвата, че самият Артър идва, но постепенно корабът промени посоката си и изчезна. Бяхме сами. Нощем пеехме песни и си разказвахме приказки, а денем наблюдавахме как франкските отреди се прегрупират на брега.
Тези отреди се втурнаха в атака в един летен следобед, когато приливът започна да се оттегля. Приличаха на лавина от облечени в кожа мъже с железни шлемове и с вдигнати високо дървени щитове. Те минаха по понтона и стъпиха на пясъка пред градските порти. Онези, които вървяха най-отпред, носеха огромен ствол за таран. Единият край на тарана беше обгорен и покрит с кожа, за да бъде по-здрав. Зад тази група идваха мъже със стълби. Една част от тях дойдоха и изправиха стълбите на нашата част от крепостната стена.
— Оставете ги да се изкачат! — извика Кълхуч на нашите войници. Той изчака докато на всяка стълба увиснаха по пет човека. Тогава взе огромен скален къс и го пусна върху една от стълбите. Франките можаха само да изкрещят, докато камъкът ги помиташе от стъпалата. Една стрела дрънна в шлема на Кълхуч, докато той пускаше нов камък върху друга стълба. Стрели тракаха и по стената или свистяха над главите ни. Към нас летяха и множество леки копия, които обаче само дрънчеха по камъните, но не нараняваха никого. Пясъкът край стените на града беше почернял от франки и ние сипехме върху тях камъни и всякакви боклуци. Каван успя да изтегли една цяла стълба през стената и ние я натрошихме на парчета, за да замеряме с тях нападателите. Четири от нашите жени домъкнаха до площадката на крепостната стена цяла каменна колона, свалена от някой портал. Ние я засилихме през стената и с удоволствие чухме ужасните писъци на смазаните франки.
— Ето така настъпва мракът — изкрещя Галахад към мен. Той сякаш ликуваше — водеше последната си битка и плюеше в очите на смъртта. Той изчака един франк да стигне до върха на стълбата и силно замахна с меча. Главата на човека тупна долу върху пясъка, а тялото продължаваше да стои на стълбата със здраво вкопчени в нея ръце и пречеше на останалите франки да се изкачват. Така те станаха чудесна мишена за нашите камъни. Ние вече събаряхме стената на склада, за да се снабдяваме с амуниции, но печелехме битката, защото все по-малко и по-малко франки се осмеляваха да се катерят по стълбите. Вместо това те отстъпиха по-далеч от стената и така ни дадоха повод да ги обсипем с подигравки. Казахме им, че са били победени от жени и че ако се опитат пак да щурмуват стената вече ще събудим воините. Не знам дали разбираха какво им говорим, но продължиха да отстъпват явно обезкуражени от жесточената ни съпротива. Главните сили на франките обаче бяха съсредоточени срещу портата на града, където ударите на тарана все още кънтяха сякаш някой биеше гигантски барабан, чиито тътен сковаваше душите ни.
Слънцето слизаше все по-ниско и удължаваше сянката на крайбрежния склон в западната част на залива, а на небето облаците, наредени в прави тънки редици, порозовяха. Гларусите се прибраха да спят. Наредих на двамата ранени да отидат да извадят камъните от скритата ни лодка (надявах се, че франките не бяха успели да стигнат чак дотам и не са я открили), макар и да мислех, че може изобщо да не ни потрябва. Свечеряваше се, приливът щеше скоро да дойде и да принуди нападателите да се оттеглят и ние щяхме да отпразнуваме славна победа.
Но точно тогава откъм портите на града долетя вълна от радостни викове и ние видяхме как разбитите от нас франки хукнаха натам да се присъединят към пробива и разбрахме, че битката за града беше загубена. По-късно оцелелите разправяха, че франките успели да се изкатерят по каменния кей на пристанището.
И започнаха писъците.
Галахад и аз поведохме двадесет души отвъд нашата най-близка барикада. Срещу нас тичаха жени, които в обзелата ги паника, се изплашиха от нас и се опитаха да се покатерят по гранитния склон. Кълхуч остана да брани нашата стена и да прикрива нашето отстъпление към лодката, когато над победения град се извият първите стълбове дим.
Ние тичахме надолу по каменните стъпала и след десетина крачки видяхме долу франките, които се бутаха като плъхове в хамбар. Прехвърляха се през вълнолома като безкрайна черна вълна. Бяха стотици. Рогатите им щандарти бяха навсякъде, барабаните им бумтяха, във въздуха се носеха писъците на жени,
