притиснати из къщите на града. Вляво от нас, в далечния край на пристанището, където се виждаха само няколко франкски нападетели, внезапно се появи отряд от копиеносци с бели пелерини. Начело вървеше началникът на дворцовата охрана Борс, братовчедът на Ланселот. За момент си помислих, че неговата контраатака ще обърне нещата в наша полза и ще затвори пробива на врага. Но вместо да нападне кея, Борс поведе хората си към пристана, където ги чакаше флотилия от малки лодки, за да ги изведе от града. Видях принц Ланселот да бърза натам, заобиколен от войници, повел майка си за ръка и последван от група придворни, загубили ума и дума от страх. Филите бягаха от обречения град.
Галахад посече двама души, които се опитваха да минат покрай нас. След това аз видях, че улицата зад нас се изпълва с франки, развели черните си наметала.
— Назад — викнах аз и помъкнах Галахад след себе си.
— Остави ме да се бия! — кресна той и се опита да се освободи от мен и да посрещне следващите двама, които идваха нагоре по тесните каменни стъпала.
— Ще те оставя да живееш, глупако — викнах му аз и го блъснах зад себе си. Направих лъжливо движение с копието си вляво, франкът пред мен се заблуди и аз забих острието в лицето му. Пуснах дръжката на копието, посрещнах удара на втория франк с щита си, извадих Хюелбейн и изненадващо мушнах противника си под щита право в слабините и той се затъркаля по стъпалата, а кръвта пълнеше ръцете му, притиснати към жестоката рана.
— Ти знаеш как да ни измъкнеш от града! — викнах аз на Галахад. Зарязах си копието и забутах Галахад назад по-далече от опиянените от сражението франки, които се катереха нагоре по стъпалата. В началото на стълбите имаше грънчарски дюкян и независимо от обсадата стоката все още стоеше отпред наредена на тесни маси под платнен навес. Аз обърнах една маса пълна с гърнета и вази, които се търкулнаха в краката на франките. След това дръпнах навеса и го хвърлих върху главите им.
— Води ни! — изкрещях аз.
Имаше улици и градини, които само жителите на Инис Трийбс познаваха, и ако искахме да избягаме, щяха да ни трябват точно такива тайни пътеки.
Нападателите вече бяха пробили и през главната порта и сега се опитваха да ни отрежат пътя към Кълхуч и неговите хора. Галахад ни поведе нагоре, зави наляво в някакъв къс тунел, който минаваше под един храм, след това преминахме през някаква градина и продължихме нагоре, докато стигнахме до стената на резервоар за дъждовна вода. Под нас градът се гърчеше в ужас. Франките чупеха вратите и отмъщаваха за другарите си, убити край крепостната стена. Виеха деца и замлъкваха, покосени от меч. Видях един франкски воин, огромен мъж с рога на шлема, който притисна четирима от защитниците и ги посече с брадва. Димяха подпалени къщи. Градът беше изграден с камък, но имаше много мебели, покривните греди, намазани с катран, също бяха от дърво. Те бяха достатъчни, за да подхранват огъня. В морето, където прииждащият прилив поглъщаше пясъчните брегове, виждах крилатия шлем на Ланселот да проблясва в една от трите бягащи лодки, а над мен, потънал в розовото сияние на залязващото слънце, изящният дворец очакваше последния си миг. Вечерният ветрец раздуха сивия дим и изду бялата завеса, която висеше на един от прозорците.
— Оттук! — викна Галахад, сочейки към тясна стръмна пътечка. — Вървете по тази пътека и ще стигнете до лодката!
Думнонците хукнаха към спасението си.
— Хайде, Дерфел! — викна ми Галахад.
Аз обаче не мръднах, стоях и не можех да откъсна очи от двореца.
— Хайде, Дерфел! — настоя Галахад.
Но аз чувах друг глас в главата си. Беше гласът на старец, сух, язвителен и враждебен, този глас не ми даваше да мръдна.
— Хайде, Дерфел! — изкрещя Галахад.
„Поверявам живота си в твоите ръце“ — беше ми казал старият човек и изведнъж той отново проговори в главата ми: „Моят живот зависи от твоята съвест, Дерфел от Думнония.“
— Как да стигна до двореца? — попитах аз Галахад.
— До двореца?
— Как! — креснах аз ядосано.
— Оттук — каза той, — оттук!
И ние тръгнахме нагоре.
Менестрелите пеят за любов, възславят кървави битки, величаят крале и ласкаят кралици, но ако аз бях поет, щях да възпявам приятелството.
Имах късмет с приятелите си. Един от тях беше Артър, но никога не съм имал по-добър приятел от Галахад. Понякога се разбирахме без думи, друг път бъбрехме с часове. Двамата деляхме всичко с изключение на жените. Не знам колко пъти сме стояли рамо до рамо в стената от щитове или колко пъти сме поделяли последния си залък. Хората ни мислеха за братя и ние самите се чувствахме като братя.
И онази вечер, когато градът под нас се давеше в дима от пожарите, Галахад разбра, че няма да тръгна към лодката. Разбра, че следвам нечии мощен повик, че някакво послание от Боговете ме беше накарало да хукна отчаяно към красивия дворец на върха на Инис Трийбс. Навсякъде около нас цареше ужас и пъплеше нагоре по хълма, но ние бяхме по-бързи от него. Тичахме с все сила. Минахме по покрива на някаква църква, оттам скочихме на улицата, където разбутахме тълпа бегълци, дошли с надеждата да намерят убежище в храма. След това изкачихме десетина стъпала и излязохме на главната улица, която обикаляше Инис Трийбс. Някои франкски воини вече бяха открили улицата, която водеше към двореца и тичаха нагоре в стремежа си да стигнат първи. Но ние бяхме по-напред заедно с шепа изплашени хора, които бяха успели да се спасят от клането в долната част на града и сега с надеждата на давещия се, стиснал сламка, търсеха убежище в кралското жилище на върха.
Стражите ги нямаше в двора. Вратите на двореца зееха отворени, а вътре се тълпяха жени, плачеха деца, красивите мебели чакаха завоевателите. Вятърът развяваше завесите.
Аз се втурнах по познатия път — прекосих стаята с огледалата, минах покрай самотната арфа на Лиънор, през просторната зала, където ме беше посрещнал Бан. Кралят все още беше там, все още облечен в тога и все още край масата с перо в ръка.
— Твърде късно е — каза той, когато нахлух в стаята с изваден меч. — Артър ме предаде.
В коридорите на двореца се чуваха писъци. Гледката от прозорците бе посивяла от дим.
— Ела с нас, татко — каза Галахад.
— Имам работа — каза Бан сърдито. Потопи перото си в мастило и започна да пише. — Не виждате ли, че съм зает?
Аз блъснах вратата, която водеше към библиотеката, прекосих празното предверие, след това отворих вратата на библиотеката и видях гърбавия свещеник, застанал край един от рафтовете със свитъци. Лъскавият дървен под беше покрит с ръкописи.
— Твоят живот е в моите ръце — извиках гневно аз, недоволен, че такъв грозен старец ме беше задължил да спасявам живота му, когато в града имаше толкова много други хора, които трябваше да бъдат спасени, — така че тръгвай с мен! Веднага!
Свещеникът сякаш не ме чу. Вадеше като обезумял свитък след свитък, късаше панделките, чупеше печатите, прочиташе първите редове и захвърляше ръкописа на пода, след това измъкваше друг.
— Хайде! — озъбих се аз.
— Чакай! — каза Селуин и продължи да дърпа ръкописите и да ги отваря. — Още не!
Някъде в двореца се чу трясък, а след това радостни викове, удавени в писъци. Галахад стоеше на вратата на голямата стая и все още молеше баща си да тръгне с нас, но Бан само махна с ръка, сякаш синът му говореше глупости. След това вратата се отвори и трима потни франкски воини нахлуха вътре. Галахад хукна срещу тях, но не успя да спаси живота на баща си, а Бан изобщо не направи опит да се защити. Първият франк замахна с меча си срещу него, но аз мисля, че кралят на Беноик бе мъртъв още преди острието на вражия меч да го докосне, защото сърцето му бе разбито. Франкът се опита да отсече главата на краля, но копието на Галахад го изпревари, а аз се втурнах с Хюелбейн срещу втория човек, прободох го
