планинските крепости на Бан, превързахме раните си, наострихме очуканите мечове и отново се върнахме в горите. Но седмица след седмица, месец след месец, ние се сражавахме все по-близо и по-близо до Инис Трийбс. Крал Бан помоли своя съсед, краля на Брослианд, Будик да му изпрати помощ, но Будик укрепваше защитата на собствените си граници и не искаше да се лишава от хора в името на една вече загубена кауза, освен това саксите му създаваха много грижи. Макар и рядко новини пристигаха и от Британия. Често вестите бяха неясни, но все пак разбрахме, че нови сакски орди се опитваха да колонизират земите навътре в острова и оказваха силен натиск върху границите на Думнония. Горфидид, който беше такава заплаха преди да напусна Британия, напоследък бил по-кротък, благодарение на ужасната епидемия, развихрила се в страната му. Пътници ни разказаха, че самият Горфидид бил болен и мнозина мислели, че той няма да изкара годината. Същата болест убила и годеника на Сийнуин, някакъв принц от Регед. Аз дори не знаех, че тя се беше сгодила отново, но когато чух, че мъртвият принц няма да се ожени за поуиската звезда, признавам, изпитах егоистично удоволствие. Нищо не се чуваше за Гуинивиър, нито за Нимю, нито за Мерлин.
Кралството на Бан се разпадаше. Предишната година нямаше кой да прибере реколтата и в онази зима ние се бяхме събрали в една крепост в южния край на кралството, където се хранехме с еленово месо, корени, дребни плодове и диви птици. Ние продължавахме от време на време да нападаме териториите на франките, но сега бяхме по-скоро като оси, които се опитваха да ожилят до смърт някой бик, защото франките бяха навсякъде. Техните брадви звънтяха из потъналите в сняг гори, където франките прочистваха дърветата за новите си стопанства, а новоиздигнатите им огради от прясно разцепени стволове блестяха, огряни от бледото зимно слънце.
В ранната пролет трябваше да отстъпим пред една армия от франкски воини. Те дойдоха със своите тъпани, които непрестанно кънтяха и със своите щандарти, направени от волски рога, издигнати на прътове. Пред нас беше изградена стена от щитове, в която участваха повече от двеста души, а ние бяхме само петдесет и никога нямаше да успеем да я разбием. Затова трябваше да отстъпим. Кълхуч и Галахад, застанали от двете ми страни, също смятаха така. Тръгнахме назад. Франките започнаха да ни се подиграват и хвърлиха по нас леките си копия.
В кралство Беноик не останаха хора. Повечето бяха отишли в кралство Брослианд, което им обещаваше земя срещу военна служба. Старите римски селища запустяха, а нивите около тях се покриха с бурени. Ние, думнонците, уморени и обезсърчени вървяхме на север, където щяхме да защитаваме последната крепост на крал Бан — самия Инис Трийбс.
Островният град беше пълен с бежанци. Във всяка къща спяха по двадесет души. Плачеха деца, семейства се караха. Рибарски лодки откарваха някои бегълци на запад към Брослианд или на север към Британия. Но лодките никога не достигаха и когато франкските войски се появиха на брега срещу острова, Бан нареди лодките, които бяха останали, да не напускат неудобното малко пристанище на Инис Трийбс. Той искаше тези лодки да бъдат на разположение, за да могат да снабдяват гарнизона с храни, когато обсадата започне. Но моряците са упорито племе и когато им беше заповядано да останат, мнозина от тях вдигнаха котви и отплаваха на север с празни лодки. В пристанището на Инис Трийбс останаха само няколко лодки.
Ланселот беше назначен за главнокомандващ в града и когато вървеше из улиците, жените го поздравяваха с викове на надежда и упование. Гражданите вярваха, че сега всичко щеше да бъде наред, защото командването беше поверено в ръцете на най-великия воин. Ланселот приемаше хвалебствията с елегантен жест и държеше речи, в които обещаваше да направи нов понтон към Инис Трийбс, за който щеше да използва само франкски черепи. Принцът наистина изглеждаше като герой. Носеше плочеста ризница, всяка плочка беше покрита с ослепително бял емайл, който отразяваше блясъка на пролетното слънце. Ланселот твърдеше, че ризницата е принадлежала на античния герой Агамемнон, обаче Галахад ме увери, че това е римска ризница. Ботушите на Ланселот бяха направени от червена кожа, наметалото му беше тъмносиньо, а на хълбока му в ножницата, закачена на бродирания колан, подарен от Артър, висеше неговият меч Танладуир („бляскав убиец“). Шлемът на Ланселот беше черен, а върхът му беше украсен с разперените криле на морски орел („За да може да отлети“ — обясни моят мрачен ирландец Каван).
Ланселот свика военен съвет в стаята до библиотеката на Бан. Имаше отлив и морето се беше оттеглило от пясъчните брегове на залива, където няколко вражи групи се опитваха да намерят безопасен път към града. Галахад беше забучил лъжливи върбови колчета навсякъде из залива, които водеха или към подвижните пясъци, или към твърда земя, която обаче при прилив щеше първа да бъде откъсната от сушата. Обърнал гръб към франките, Ланселот изложи своята стратегия. От едната му страна седеше неговият баща, а от другата — майка му, като и двамата поклащаха глава в знак на съгласие с мъдростите на своя син.
Ланселот обяви, че защитата на Инис Трийбс е много лесна. Единственото, което трябваше да направим, е да пазим крепостните стени. Нищо повече. Франките имаха малко лодки, не можеха да летят, така че трябваше да стигнат до Инис Трийбс по суша. Това обаче те можеха да направят само по време на отлив и едва след като открият безопасния път. Ако успееха да стигнат до града, франките щели да бъдат толкова уморени, че никога нямало да могат да изкатерят каменните стени.
— Докато пазим стените — каза Ланселот, — ние сме в безопасност. Лодките ще ни снабдяват с провизии. Инис Трийбс никога няма да падне!
— Така е! Така е! — каза крал Бан, разведрен от оптимизма на своя син.
— Колко храна имаме? — изръмжа Кълхуч.
Ланселот го погледна със съжаление.
— Морето е пълно с риба — каза той, — онези бляскави неща с перки и опашки, лорд Кълхуч, които се ядат.
— Не знаех — каза Кълхуч сериозно, — бях твърде зает, трябваше да убивам франки.
Чу се подтиснат смях сред воините, повикани да присъстват на съвета. Десетина от тях се бяха сражавали на континента като нас, но останалите бяха приближени на принц Ланселот и наскоро бяха повишени в чин. Братовчедът на Ланселот, Борс беше най-добрият боец на Беноик и командващ дворцовата охрана. Той поне бе видял няколко сражения и имаше славата на добър воин, макар че сега, както беше опънал дългите си крака, облечен в римска униформа, и с черната коса, старателно намазана с масло (като косата на братовчед му) и зализана назад, той изглеждаше изтощен.
— Колко копия имаме — попитах аз.
До този момент Ланселот изобщо не ми обръщаше внимание. Сигурен съм, че той не беше забравил нашата среща от преди две години, но въпреки това се усмихна, когато ми отговори.
— Имаме четиристотин и двадесет въоръжени мъже и всеки от тях има копие. Сега можеш ли да си отговориш на въпроса?
Аз му върнах вежливата усмивка.
— Копията се чупят, господарю, а и онези, които защитават крепостните стени, хвърлят копията си по враговете. Когато четиристотин и двадесетте мъже хвърлят копията си, какво ще хвърлят след това?
— Поети — измърмори Кълхуч, за щастие достатъчно тихо, за да не може Бан да го чуе.
— Има копия — каза Ланселот безгрижно, — освен това ще използваме копията, които франките ще хвърлят срещу нас.
— Поети, ти казвам — рече Кълхуч.
— Казахте ли нещо, лорд Кълхуч? — попита Ланселот.
— Оригнах се, господарю. Но след като вече се радвам на щедрото ви внимание, имаме ли стрелци?
— Да.
— Много ли?
— Десет.
— Боговете да са ни на помощ — каза Кълхуч и се свлече от стола. Той мразеше столовете.
След това Илейн взе думата, за да ни напомни, че на острова имаше жени, деца, тук бяха и най- великите поети на света.
— Безопасността на филите е във ваши ръце — каза ни тя, — и вие знаете какво ще им се случи, ако не успеете за защитите града.
Аз ритнах Кълхуч, защото той бе готов отново да измърмори нещо. Бан стана и вдигна ръка по посока на