ребрата, докато спиш? Ако бях на твое място, Дерфел Кадарн, щях да отида при хората си на брега и да спя сред тях в безопасност.
Погледнах към другия край на масата, където кралицата утешаваше красивия Ланселот и попиваше кръвта по лицето му с кърпа навлажнена във вино.
— Полубрат ли? — попитах аз Галахад.
— Аз съм роден от любовница на краля, а не от неговата съпруга — обясни ми тихо Галахад. — Но татко беше добър с мен, тъй като настоя да ме наричат с титлата „принц“.
Крал Бан спореше с отец Селуин по някакъв неясен въпрос от християнската теология. Бан говореше с ентусиазъм, но вежливо, а Селуин ръсеше обида след обида и двамата много се забавляваха.
— Баща ти ми каза, че вие двамата с Ланселот сте воини — казах аз на Галахад.
— И двамата ли? — засмя се Галахад. — Брат ми плаща на поети и менестрели да го възхваляват като най-големия воин в Арморика, но аз още не съм го виждал, застанал в стената от щитове.
— А аз трябва да се сражавам, за да запазя неговото наследство — казах аз кисело.
— Кралството е загубено — каза Галахад нехайно. — Татко похарчи парите си за строежи и ръкописи, а не за войници. Освен това тук в Инис Трийбс ние сме твърде далеч от поданиците и те по-скоро биха отишли в Брослианд, отколкото да ни помогнат. Франките побеждават навсякъде. Твоята задача, Дерфел, е да останеш жив и да се върнеш жив и здрав вкъщи.
Тази откровеност ме накара да погледна Галахад с нов интерес. Неговото лице беше по-кръгло и по- меко от лицето на брат му и по-открито. Такова лице човек би се радвал да види от дясната си страна в стената от щитове. Дясната страна на войника се пази от щита на съседа, затова си струва да си в добри отношения с този човек. А аз чувствах инстинктивно, че би ми било лесно да харесам човек като Галахад.
— Нима искаш да кажеш, че не трябва да се бием с франките? — попитах го аз тихо.
— Казвам, че борбата е загубена, но знам, че си дал клетва на Артър да се биеш, а и всеки миг, в който Инис Трийбс продължава да съществува, е светъл миг в един тъмен свят. Опитвам се да убедя татко да изпрати библиотеката си в Британия, но мисля, че той по-скоро би извадил сърцето си. Сигурен съм обаче, че, когато настъпи моментът, той все пак ще я изпрати. А сега — Галахад стана и бутна назад позлатения си стол — ние с теб трябва да тръгваме. Преди филите да започнат да рецитират — добави тихо той. Освен, разбира се, ако не си падаш по безкрайните стихове, възславящи лунната светлина над тръстиките?
Аз се изправих и почуках по масата с един от специалните ножове за рязане на храна, които крал Бан бе осигурил за гостите си. Тези гости сега предпазливо погледнаха към мен.
— Трябва да поднеса извиненията си — казах аз, — специално на моя господар Ланселот. Такъв велик воин като него заслужаваше по-добра компания за вечеря. А сега, простете ми, трябва да отида да спя.
Ланселот не отговори. Крал Бан се усмихна, кралица Илейн гледаше с отвращение, а Галахад побърза да ме отведе при дрехите и оръжията ми, а след това се спуснахме към осветения с факли кей, където ни чакаше лодка. Галахад, който все още беше облечен с тога, носеше някакъв чувал, който метна на малката палуба на лодката. Чувалът издрънча.
— Какво е това? — попитах аз.
— Оръжието ми и моята ризница — каза той. Отвърза лодката и скочи в нея. — Идвам с теб.
Лодката се отдели от брега, понесена от вятъра, издул тъмното й платно. Носът пореше водата и вълните с нежна ласка изпращаха бягащата лодка. Галахад си свали тогата и я хвърли на лодкаря. След това започна да си облича войнишките дрехи, докато аз гледах назад към двореца. Той сякаш висеше в небето като кораб, който плува сред облаците, или като звезда, спуснала се до земята; дворец на мечтите, убежище, където управляваха справедлив крал и красива кралица, където пееха поети и старци можеха да изучават въпроса за размаха на англеските криле. Инис Трийбс беше толкова красив, напълно съвършен в своята красота.
И напълно обречен, ако ние не успеехме да го спасим.
Сражавахме се две години. Две години срещу противник, който ни превъзхождаше във всичко. Две години величие и безчестие. Две години кланета и пирове. Години на победи и поражения, на счупени мечове и строшени щитове. И през всичките тези месеци и във всичките горещи битки, в които смели мъже умираха, задавени в собствената си кръв, а обикновени войници вършеха невероятни дори за самите тях подвизи, аз нито веднъж не видях Ланселот. Въпреки това поетите го наричаха герой на Беноик, най- съвършения воин, боец над бойците. Поетите разправяха, че защитата на Беноик е в ръцете на Ланселот, не в моите, не в ръцете на Галахад или Кълхуч, а на Ланселот. А Ланселот по цял ден лежеше в леглото и молеше майка си да му носи вино и мед.
Е, не през целия ден. Понякога Ланселот също се сражаваше, но винаги на миля от мястото на битката, така че да може първи да се върне в Инис Трийбс и да оповести победата. Той знаеше как да си разкъса наметалото, да изтъпи меча си, да разроши намазнената си коса и дори да нарани лицето си и в такъв вид да се домъкне вкъщи като герой. Тогава неговата майка нареждаше на поетите да съчинят нова песен, която търговци и моряци разнасяха из цяла Британия, така че накрая дори в далечната страна Регед, на север от Елмет, вярваха, че Ланселот е новият Артър. Саксите се страхуваха от него, а Артър му изпрати в дар бродиран колан за меч с богато украсена с емайл тока.
— Мислиш ли, че животът трябва да бъде справедлив? — попита ме Кълхуч, когато наскърбен му казах за подаръка.
— Не, господарю — казах аз.
— Тогава нека Ланселот да не те разстройва — каза той. Кълхуч беше командирът на кавалерията, останала в Арморика, след като Артър се беше върнал в Британия. Кълхуч беше и братовчед на Артър, но изобщо не приличаше на моя господар. Кълхуч беше нисък, космат скандалджия с дълги ръце, който не искаше нищо друго от живота освен много врагове, пиене и жени. Артър го беше оставил начело на тридесет мъже с тридесет коня, но всички коне бяха измрели, а половината от хората си бяха тръгнали, така че Кълхуч се сражаваше като копиеносец. Аз присъединих моите хора към неговите и минах под негово командване. Той с нетърпение очакваше войната в Беноик да свърши, за да се върне отново при Артър и да се бие редом с него. Кълхуч обожаваше Артър.
Ние водехме странна война. По времето на Артър франките били все още на няколко мили на изток, където земята е равнинна и няма гори — идеално място за тежката кавалерия, но сега врагът вече беше навлязъл дълбоко в горите, покрили възвишенията в централната част на Беноик. Крал Бан, подобно на Тюдрик от Гуент, беше заложил главно на укрепителните съоръжения, но докато в Гуент можеше да се строят масивни крепости и високи стени, в Беноик горите и хълмовете предлагаха на враговете множество пътеки, които минаваха покрай крепостите, кацнали по върховете на възвишенията и пазени от обезверените войски на Бан. Нашата задача беше да вдъхнем нова надежда на тези войски като използваме тактиката на Артър с бързите походи и изненадващите атаки. Гористите хълмове сякаш бяха правени за такива битки и нашите хора бяха несравними. Малко са удоволствията, които могат да се сравнят с радостта от сражението, последвало една добре направена засада, когато врагът е заставен да сведе оръжие. По дългото острие на Хюелбейн се появиха нови белези.
Франките се страхуваха от нас. Наричаха ни горски вълци, а ние приехме обидата с гордост и превърнахме вълка в свой символ. Започнахме да носим сиви вълчи опашки на шлемовете си. Виехме, за да ги плашим, държахме ги будни нощ след нощ, вървяхме дебнешком след тях по цели дни и ги издебвахме в засада точно, когато най-малко ни очакваха. Въпреки всичко франките бяха много, а ние малко и месец след месец редиците ни оредяваха.
Галахад се сражаваше заедно с нас. Той беше силен боец, но беше и учен, който се беше ровил в библиотеката на баща си и можеше по цяла нощ да говори за стари Богове, нови религии, странни държави и велики мъже. Спомням си, една нощ лагерувахме в разрушена вила сред руините на селище, което само седмица преди това беше благоденстващ град със своя тепавица, грънчарска работилница и мандра. Но франките бяха минали оттам и сега всичко беше порутено и пропито с кръв, стените на вилата бяха съборени, а изворът в двора беше отровен от труповете на жени и деца. Бяхме оставили часовои в гората, затова си позволихме да запалим огън и да изпечем два заека и едно яре. Пиехме вода, а се правехме, че пием вино.
