и завъртях тялото му, за да спра с него третия франк. Дъхът на умиращия франк вонеше на пиво като дъха на саксите. През вратата започна да влиза дим. Галахад беше вече зад мен, копието му мина отстрани и се заби в третия франк, но по коридора идваха още франки. Освободих меча си и се върнах в библиотеката.
— Хайде, стари глупако! — креснах аз през рамо към упорития свещеник.
— Стар, да, Дерфел, но глупак? Никога. — Свещеникът се засмя и нещо в неговия мрачен смях ме накара да се обърна. И тогава като на сън видях как гърбицата изчезна, когато свещеникът изправи дългото си тяло в пълен ръст. Той изобщо не беше грозен, помислих си аз, а прекрасен и величествен. В него имаше толкова мъдрост, че въпреки кръвта, която се лееше навсякъде около нас, въпреки писъците на безбройните жертви, аз изпитах такава сигурност, сякаш бях на най-безопасното място на света. Той все още се смееше, доволен, че бе успял така добре да ме заблуди.
— Мерлин! — казах аз и, признавам си, в очите ми се появиха сълзи.
— Дай ми още няколко минути — каза той, — задръж ги.
Той продължаваше да вади свитъци, да къса връзките им и да ги захвърля, не намерил онова, което търси. Беше свалил от окото си превръзката, която беше просто част от маскировката му.
— Задръж ги малко — каза той отново и се премести пред друг ред със свитъци. — Чувам, че си добър с меча, сега трябва да си още по-добър.
Галахад постави арфата и стола на арфистката пред външната врата и двамата заехме позиции, за да защитаваме коридора с копие, меч и щитове.
— Ти знаеше ли, че той е тук? — попитах аз Галахад.
— Кой? — каза Галахад и блъсна с копието си кръглия щит на поредния франк, който залитна назад.
— Мерлин.
— Той тук? — Галахад беше удивен. — Разбира се, че не съм знаел.
Някакъв франк с къдрава коса и кръв по брадата замахна с копието си срещу мен с крясък. Но аз сграбчих копието му точно зад острието, силно го дръпнах и нанизах тялото на неговия притежател на меча си. Друго копие прелетя край мен и се заби в дървената рамка на вратата. Един от франките оплете краката си в струните на арфата, препъна се и залитна напред, а Галахад го ритна в лицето. Аз храснах човека по врата отзад с ръба на щита и парирах с меча удара на друг франк. Чуваха се писъци навсякъде, навсякъде пълзеше лют дим, но франките започнаха да губят интерес към плячката, която можеха да намерят в библиотеката, и предпочетоха да потърсят другаде ценности за грабене.
— Значи Мерлин е тук? — Галахад все още не можеше да повярва.
— Виж сам.
Галахад се обърна да види високия мъж, който отчаяно търсеше нещо в обречената библиотека на Бан.
— Това ли е Мерлин?
— Да.
— Как разбра, че е тук?
— Изобщо не знаех, че е тук — казах аз. — Ела насам, копеле! — викнах на един огромен франк с кожено наметало, който носеше двуостра брадва и искаше непременно да стане герой. Той запя своя боен химн, когато се втурна към мен и продължи да пее, докато умираше. Брадвата му се заби в дъските на пода до краката на Галахад, който измъкна копието си от гърдите на големия мъж.
— Намерих го! Намерих го! — внезапно извика Мерлин зад нас. — Силий Италик, разбира се! Той никога не е писал осемнадесет книги за Втората Пуническа война, а само седемнадесет. Как съм могъл да бъда толкова глупав? Ти беше прав, Дерфел, аз съм един стар глупак! Опасен глупак! Осемнадесет книги за Втората Фукническа война! И децата знаят, че те са били винаги само седемнадесет! Намерих го! Хайде, Дерфел, не ми губи времето! Не можем да се мотаем тук цяла нощ!
Двамата с Галахад се върнахме тичешком в разхвърляната библиотека, където аз преобърнах голямата работна маса пред вратата, за да забави малко франките, а Галахад ритна кепенците на западните прозорци. В коридора се появиха още франки. Мерлин грабна дървения кръст, който висеше на врата му, и го захвърли срещу нападателите, спрели се, за да избутат голямата маса. Кръстът падна и изведнъж предверието пламна. Помислих, че съседната стена се беше срутила и оттам бе нахълтал смъртоносният огън точно когато бе паднал кръстът. Но Мерлин твърдеше, че това е изцяло негова заслуга.
— Поне веднъж да послужи за нещо този ужасен кръст — каза Мерлин и изграчи към горящите франки, които виеха от болка — Опечете се, червеи, опечете се! — Той напъха ценния свитък в пазвата си. — Ти чел ли си някога Силий Италик? — попита ме Мерлин.
— Никога не съм чувал за него, господарю — казах аз и го задърпах към отворения прозорец.
— Той пише епични стихове, скъпи ми Дерфел, епични стихове. — Мерлин хвана ръката ми, за да спра да го дърпам така припряно, и сложи своята ръка на рамото ми: — Послушай съвета ми — каза той много сериозно, — избягвай да четеш епични стихове. Казвам ти го от личен опит.
Изведнъж ми се прииска да заплача като дете. Беше такова облекчение да погледнеш отново в неговите мъдри и зли очи. Сякаш отново бях намерил собствения си баща.
— Мъчно ми беше за вас, господарю — изломотих аз.
— Не ставай сантиментален сега! — сопна се Мерлин, след това забърза към прозореца, тъй като един от франкските воини успя да прескочи през масата и закрещя някакви предизвикателства, вдигнал копието за удар. Косата му димеше. Аз отбих удара с щита и мушнах с меча, ритнах го и отново мушнах с меча.
— Насам! — долетя гласът на Галахад от градината под прозореца. Ударих умиращия франк още веднъж с острието на меча и след това видях, че Мерлин отново се беше върнал при своята маса.
— Побързайте, господарю! — викнах му аз.
— Котката! — обясни Мерлин. — Не мога да изоставя котката! Не бъди глупав!
— В името на Боговете, господарю! — изкрещях аз, но Мерлин лазеше под масата и се опитваше да изтегли от там изплашената сива котка. Най-накрая успя да я обгърне с ръце, прехвърли се през прозореца и потъна в тревата на градината, оградена от нисък жив плет. Слънцето беше великолепно, то беше обагрило небето в ярко червено, а фееричното му отражение трептеше във водата на залива. Преминахме през плета и хукнахме след Галахад по каменните стъпала, които водеха към колибата на градинаря. След това една опасна пътека ни поведе надолу по стръмния гранитен склон под върха. От едната страна на пътеката беше каменната скала, а от другата пропаст, но Галахад познаваше тези пътеки от детство и сега уверено ни водеше към тъмната вода.
В морето се носеха трупове. Нашата лодка, натоварена така, че се чудех как не потъва, вече беше на четвърт миля навътре в морето и греблата с мъка тласкаха пътниците й далеч от врага. Сложих ръце около устата си и завиках.
— Кълхуч!
Гласът ми се блъсна в скалата и отлетя в морето, където се загуби сред хилядите викове и писъци, оповестяващи края на Инис Трийбс.
— Остави ги — каза Мерлин спокойно, след това започна да рови из мръсното расо, което беше носил като отец Селуин. — Дръж това. — Той пъхна котката в ръцете ми и пак зарови из дрехата си. Накрая извади един малък сребърен рог и го наду. Звукът на рога беше много приятен.
Почти веднага откъм северния бряг на Инис Трийбс се появи малка тъмна лодка с високо задигнат нос. В нея имаше само един човек с расо, който караше лодката с дълго гребло, закрепено на кърмата. До него имаше място точно за още трима души. На дъното лежеше дървен съндък, запечатан с печата на Мерлин, върху който беше изобразен рогатият Бог Сернунос.
— Предвидих тази необходимост — каза Мерлин безгрижно, — когато разбрах, че горкият Бан няма ясна представа точно какви ръкописи притежава. Помислих, че ще ми трябва повече време, така и стана. Наистина, свитъците бяха надписани, но филите винаги ги разместваха. Взимаха ги, за да крадат от тях стихове, които да представят после като свои. Един нещастник шест месеца преписва от Катул и след това го постави на мястото на Платон. Добър вечер, скъпи Кадуг! — поздрави той лодкаря. — Всичко наред ли е?
— Като изключим това, че светът умира, да — изръмжа Кадуг.
— Но ти си взел сандъка — каза Мерлин, — значи всичко е наред.
