Замълчах, мислейки, какво можеше да изкуши Нимю и да я привлече на страната на Гуинивиър.
— Кажете й — отговорих накрая аз, — че, ако тя ви се подчини, Артър ще й даде Гундлеус. Но трябва да бъдете сигурна, че Артър ще изпълни това обещание — добавих аз.
— Благодаря ти, Дерфел — усмихна ми се тя и седна в лъскавия каменен трон. — Изида е Богиня на жената и тронът е нейният символ. На кралският трон може да седи мъж, но Изида определя кой да е този мъж. Затова почитам Изида.
В тези думи усетих скрито предателство.
— На трона на това кралство, лейди — казах аз, повтаряйки думите на Артър, — седи Мордред.
Гуинивиър посрещна това с презрителна усмивка.
— Мордред не може да седи дори на гърнето си! Мордред е сакат! Мордред е едно отвратително дете, което вече надушва властта както кастрираният шопар надушва разгонена свиня — каза Гуинивиър, а гласът й плющеше, изпълнен с презрение. — И откога тронът преминава от баща на син, Дерфел? Никога не е било така в старите времена! Най-добрият от мъжете на племето е взимал властта. Така трябва да бъде и днес — издигна тон принцесата, но после затвори очи, сякаш внезапно съжали задето беше избухнала. — Ти си приятел на моя съпруг, нали? — попита тя след малко, отваряйки отново очи.
— Вие знаете, че е така, лейди.
— Тогава ти и аз също сме приятели, Дерфел. Ние сме едно, защото и двамата обичаме Артър. Е, приятелю Дерфел Кадарн, мислиш ли, че Мордред би бил по-добър крал от Артър?
Аз се поколебах, защото тя ме подтикваше към измяна, но едновременно с това ме приканваше да бъда честен и то в едно свято място, затова й казах истината.
— Не, лейди. Принц Артър би бил по-добър крал.
— Добре — усмихна се тя. — Тогава кажи на Артър, че няма защо да се страхува от Богинята, която почитам, той може само да спечели от това. Кажи му, че в светилището на Изида аз се моля за неговото бъдеще и че нищо от онова, което става в тази стая не може да му навреди. Ясно ли се изразих?
— Ще му кажа, лейди.
Тя прикова поглед в мен и остана така дълго време. Аз стоях по войнишки изпънат, наметалото ми докосваше черния под, Хюелбейн висеше от едната ми страна, а брадата ми грееше с цвета на слънцето, потънало в нея.
— Ще спечелим ли тази война? — попита Гуинивиър след известно време.
— Да, лейди.
Моята увереност я накара да се усмихне.
— Защо мислиш така?
— Защото Гуент стои непоклатимо като скала на северния ни фланг — казах аз, — защото саксите воюват помежду си като нас, следователно никога няма да се обединят срещу нас. Защото Гундлеус от Силурия изпитва ужас от ново поражение. Защото Кадуи е гол охлюв, когото ще смажем веднага щом можем да отделим малко време за това. Защото Горфидид знае как да се сражава, но не знае да води войски, И преди всичко, лейди, защото ние имаме принц Артър.
— Добре — каза тя и отново застана така, че слънцето да прониква през тънката й ленена рокля. — Трябва да вървиш, Дерфел. Видя достатъчно. — Аз се изчервих и тя се засмя. — И да си намериш поток! — викна тя след мен, когато вече бях минал под завесата пред вратата. — Защото вониш като сакс!
Аз намерих поток, изкъпах се и поведох хората си на юг към морето.
Не обичам морето. То е студено и опасно. Подвижните му сиви хълмове бягат безспир от далечния запад, където слънцето умира всеки ден. Моряците ми казаха, че някъде отвъд безбрежния хоризонт се намирала приказната страна Лионес. Никой не беше виждал тази страна и никой не се беше връщал от там, но тя се беше превърнала в мечтан рай за бедните моряци — страна на удоволствията, където няма войни, няма глад и преди всичко няма кораби, които да прекосяват неспокойното сиво море с подгонените от вятъра бели гребени, които се спускат по сивозеления наклон на вълните и безмилостно подмятат малките ни дървени лодки. Брегът на Думнония изглеждаше толкова зелен. Нямах представа колко обичах тази страна, докато не я напуснах за първи път.
За моите хора бяха необходими три кораба. Надолу по реката гребяха роби, а когато излязохме в открито море, моряците вдигнаха парцаливи платна и западният вятър помъкна тромавите кораби през големите вълни. Много от войниците се почувстваха зле. Те бяха млади, повечето бяха по-млади и от мен, защото войната всъщност е момчешка игра, но имаше и някои по-възрастни воини. Моят заместник- командир Каван наближаваше четиридесетте, брадата му беше посивяла, а лицето му беше нашарено от белези. Този мрачен ирландец беше служил на Утър и сега не виждаше нищо странно в това, че трябваше да служи под командването на човек два пъти по-млад от него. Наричаше ме „лорд“, сигурно си мислеше, че като съм от Хълма, съм наследник на Мерлин или поне че съм син на великия магьосник от някоя негова сакска робиня. Мисля, че Артър ми беше дал Каван, за да се опра на него, ако поради младостта си не успея да наложа своя авторитет. Но казано съвсем честно, никога не съм имал проблеми като командир. Казваш на войниците какво трябва да направят, правиш го заедно с тях, наказваш ги, когато се провалят, но иначе ги възнаграждаваш добре и победата отдаваш на тях. Всичките ми копиеносци бяха доброволци и отиваха в Беноик или защото искаха да служат под мое командване, или, което е по-вероятно, защото вярваха, че на юг от морето ги очаква по-голяма плячка и повече слава. Пътувахме без жени, без коне и без слуги. Бях върнал свободата на Кана и я бях изпратил в Инис Уидрин, надявайки се, че там Нимю ще се погрижи за нея, но се съмнявах, че отново ще я видя. Тя щеше много скоро да си намери съпруг, а аз щях да открия за себе си новата Британия, наречена Бретан, и с очите си да видя приказната красота на Инис Трийбс.
Блейдиг, старейшината изпратен от крал Бан, пътуваше с нас. Той недоволстваше, че Артър беше изпратил толкова млад военачалник, но Каван изръмжа, че този военачалник беше убил повече мъже от самия Блейдиг и тогава Блейдиг престана да мърмори срещу възрастта ми. Продължи обаче да се оплаква, че отрядът бил много малък, а франките били гладни за земя, добре въоръжени и многобройни. Блейдиг смяташе, че трябваше да сме поне двеста души, защото шестдесет мъже щели да бъдат капка в морето.
Първата нощ прекарахме в залива на някакъв остров. Вълните бучаха в открито море, а на брега на залива се бяха събрали и крещяха срещу нас парцаливи мъже, които от време на време пускаха стрели срещу корабите, но разстоянието беше твърде голямо. Капитанът на нашия кораб се страхуваше, че се задава буря и принесе в жертва едно яре, което бе взел на борда точно за тази цел. Той напръска носа на кораба с кръвта на умиращото животно и до сутрината вятърът утихна, но над морето се беше появила гъста мъгла. Никой не би излязъл в открито море в такава мъгла, затова останахме в залива още едно денонощие. На втората сутрин небето се беше изчистило и греблата понесоха корабите на юг. Денят ни се стори много дълъг. Минахме покрай някакви ужасни скали, върху които стърчаха останките на потънали кораби. Привечер надигащият се прилив и топлият ветрец помогнаха на умрените ни гребци и корабите навлязоха в устието на една широка река, където акостирахме. Бяхме посрещнати от едно ято лебеди, което беше добро предзнаменование. Наблизо имаше крепост и брегът на реката бързо се изпълни с въоръжени мъже, готови да се бият с нас. Но Блейдиг им обясни, че идваме като приятели. Тогава мъжете ни поздравиха на британски. Залязващото слънце позлатяваше с лъчите си водовъртежите и вълничките на реката. Миришеше на риба, на сол и на хайвер. Край рибарските лодки на брега висяха черни мрежи, окачени на колове, под съдовете със сол пламтяха огньове, кучета тичаха напред назад и лаеха срещу нас, а от близките колиби дотичаха деца да погледат как цапаме в плитката вода, за да стигнем до брега.
Първи слязох аз, понесъл своя щит с изобразената върху него мечка на Артър. Но щитът беше обърнат, а когато стигнах до сушата, забих върха на копието си в пясъка и отправих молитва към моя покровител Бог Бел и към Манауидан, Бога на морето — молех ги някой ден да ме върнат отново при моя господар Артър в благословената Британия.
Бях чувал да разправят, че няма по-красив град от Инис Трийбс, че дори Рим и Йерусалим отстъпвали на Инис Трийбс по красота. Е, аз не съм виждал Рим и Йерусалим, но видях Инис Трийбс и си мисля, че това което говорят за него може и да е истина. Този град бе пълен с чудеса, той беше най-хубавото място, което
