прави.
— Ама той наистина ли падна на колене с всички тези приказки за мъченичеството преди да венчае Артър и Гуинивиър?
— Да — казах аз и не можах да сдържа усмивката си при този спомен. Игрейн се засмя.
— Ще помоля Брочваел да направи Господаря на мишките истински мъченик — каза тя. — След това ти можеш да заемеш мястото му в Динюрак. Какво ще кажеш за това, брат Дерфел?
— Ще кажа, че бих предпочел да си пиша на спокойствие — казах аз строго.
— А сега за какво ще пишеш? — попита ме тя нетърпеливо.
За Арморика. Земята отвъд Морето. Красивият Инис Трийбс, крал Бан, Ланселот, Галахад и Мерлин. Мили Боже, какви мъже бяха те, какви дни преживяхме заедно, какви сражения и колко мечти разбихме. В Арморика.
По-късно, много по-късно, когато поглеждахме назад към онези времена, ние ги наричахме просто „лошите години“, но рядко говорехме за тях. Артър мразеше да му припомнят за неговите първи дни в Думнония, когато страстта му към Гуинивиър потопи страната в хаос. Неговият годеж със Сийнуин беше като сложноизработена брошка, която трябваше да придържа ефирна дреха, и когато брошката изчезна, дрехата просто се разпадна. Артър обвиняваше себе си за това и не обичаше да се говори за лошите години.
Известно време Тюдрик отказваше да вземе нечия страна. Той обвиняваше Артър за нарушаването на мира и за наказание разреши на Горфидид и на Гундлеус да минават с войските си през Гуент, чиито пътища водеха към Думнония. Саксите ни натискаха от изток, ирландците прекосяваха Западното море и ни нападаха от запад. И сякаш тези врагове не ни бяха достатъчни, та принц Кадуи от Иска въстана срещу управлението на Артър. Тюдрик се опита да стои настрана от конфликтите, но когато саксите на Аел започнаха да нападат кралството му, той можеше да поиска помощ само от Думнония. Така Тюдрик беше принуден да влезе във войната на страната на Артър. Но преди това копиеносците на Поуис и Силурия вече бяха преминали през земята му и бяха завладяли хълмовете на север от Инис Уидрин. И когато Тюдрик обяви, че се присъединява към Думнония, Горфидид и Гундлеус окупираха и Глевум.
В онези години аз пораснах. Вече не помнех колко мъже бях убил и колко воински пръстени бях направил. Получих прякора Кадарн, който означаваше „могъщият“. Дерфел Кадарн, който винаги беше трезв в битка и въртеше меча с ужасна бързина. По едно време Артър ме покани да стана един от неговите конници, но аз предпочетох да стоя здраво стъпил на земята и си останах копиеносец. Наблюдавах Артър и започнах да разбирам защо беше толкова велик воин. Това не се дължеше само на смелостта му, макар че той наистина беше много смел, а и на хитростта, с която Артър успяваше да изиграе враговете си. Нашите армии се придвижваха с бавен ход, веднъж тръгнали трудно сменяха посоката. Но Артър създаде една малка войска, която научи да се движи бързо. Той повеждаше тези войници (някои пеша, други на коне) на дълги походи, заобикаляше отдалеч фланговете на врага, за да се появи накрая там, където най-малко го очакваха. Обичахме да нападаме призори, когато враговете бяха все още замаяни от нощното пиянство. Или пък увличахме противниците си в лъжливо отстъпление и после се врязвахме в незащитените им флангове. Сраженията продължиха една година докато накрая изтласкахме воиските на Горфидид и на Гундлеус от Глевум и от северна Думнония. Тогава Артър ми повери отряд и аз започнах да раздавам злато на своите хора. Две години по-късно получих най-голямата награда за един воин — бях поканен да се присъединя към противниковия лагер. Поканата дойде не от кой да е, а от Лайгесак, командващия охраната на Мордред, който предаде Норуена. Той се осмели да говори с мен в един храм на Митра, където животът му бе в безопасност. Предложи ми цяло състояние, ако мина на служба при Гундлеус като него. Аз отказах. Благодаря на Бога, но аз винаги съм бил верен на Артър.
Сеграмор също му беше верен. Именно той ме посвети в култа към Митра. Митра е Бог, дошъл в Британия заедно с римляните. Той вероятно е харесал нашия климат, защото все още има власт сред британците. Митра е Бог на войниците и никоя жена не може да бъде посветена в Неговите мистерии. Аз бях посветен в края на зимата, когато войниците имат много свободно време. Сеграмор ме заведе в една долина, която беше толкова дълбока, че дори в късния следобед тревата все още беше скована от утринната скреж. Спряхме пред една пещера и Сеграмор ми каза да оставя оръжията си и да се съблека гол. Стоях и треперех докато Сеграмор ми връзваше очите с някакъв дебел плат. След това ми каза, че трябва да се подчинявам на всяка заповед и че ако трепна или проговоря дори веднъж, ще бъда върнат при дрехите ми и при оръжията и ще трябва да си тръгна.
Посвещението представлява насилие над разума на мъжа и за да оцелее, той трябва да помни едно — да се подчинява. Точно затова войниците харесват Митра. Битката е насилие над разума, това насилие поражда страх, а подчинението е тънката нишка, която те води от хаоса на страха към оцеляването. След време аз самият посветих много мъже в култа към Митра и се запознах с всички номера, но онзи първи път, когато влязох в пещерата, нямах представа какво ме очаква. След като стъпих вътре, Сеграмор, или някой друг, започна да ме върти и върти и ме въртя толкова бързо и толкова силно, че ми се зави свят. След това ми беше заповядано да вървя напред. Давеше ме някакъв пушек, но аз продължавах да вървя по твърда скална пътека, която се спускаше надолу. Един глас ми кресна да спра, друг ми заповяда да се обърна, трети — да коленича. Нещо бе напъхано в устата ми и аз се превих от вонята на човешки изпражнения, от която отново ми се зави свят.
— Яж! — изплющя нечии глас. Аз за малко да избълвам всичко навън, но изведнъж разбрах, че това, което дъвча беше просто сушена риба. Изпих някаква отвратителна течност, от която главата ми се замая. Вероятно беше сок от татул, смесен с мандрагора или мухоморка, защото, въпреки че очите ми бяха завързани, аз виждах образите на блестящи същества, които летяха срещу мен с набръчканите си крила и посягаха да късат от плътта ми с острите си клюнове. Пламъци докоснаха кожата ми и изгориха космите по краката и ръцете ми. Заповядаха ми отново да тръгна напред, после трябваше пак да спра. Чух шума от струпването на голяма клада и усетих към мен да идва адска горещина. Огънят бучеше, пламъците горяха голата ми кожа и слабините ми и тогава един глас ми заповяда да стъпя в огъня и аз се подчиних. Кракът ми потъна в леденостудена вода и за малко щях да изкрещя от страх, защото помислих, че съм стъпил в разтопен метал.
Усетих върха на меч, опрян в слабините ми, натискът на острието се засили и тогава ми заповядаха да пристъпя напред, отново се подчиних и мечът изчезна. Всичко това бяха номера, но билките и гъбите в питието бяха достатъчни, за да превърнат номерата в истински чудеса и докато вървях надолу към горещото, задимено и ехтящо помещение, където щеше да се проведе церемонията по посвещаването, аз се изпълвах с ужас и екзалтация. Когато стигнах до долу вече бях изпаднал в транс. Заведоха ме до един камък висок колкото маса. Сложиха нож в дясната ми ръка, а лявата поставиха с дланта надолу върху нечии гол корем.
— Това под ръката ти е дете, нещастна крастава жабо — каза един глас и някой насочи дясната ми ръка надолу, докато ножът опря в грълото на детето, — едно невинно дете, което не е сторило никому зло — каза гласът, — дете, което не заслужава да умре, но ти ще го убиеш. Удряй!
Детето изпищя, когато забих ножа и почувствах топлата кръв по китката и ръката си. Коремът, който пулсираше под лявата ми ръка, се сгърчи за последен път и се отпусна безжизнено. Наблизо бучеше огън, димът изпълваше ноздрите ми.
Накараха ме да коленича и да изпия някаква топла гадна течност, която полепна по гърлото ми и накара стомахът ми да се свие. Едва когато пресуших този рог, пълен с кръв от бик, превръзката бе свалена от очите ми и аз видях, че бях убил младо агне с обръснат корем. Наобиколиха ме приятели и врагове, искаха да ме поздравят, защото вече бях един от служителите на Бога на войниците. Бях станал член на едно тайно общество, което обхващаше целия римски свят и дори излизаше извън неговите граници; общество от мъже, които бяха доказали в битка не просто, че бяха войници, а истински воини. Да станеш митраист беше голяма чест, защото всеки посветен в култа можеше да забрани посвещаването на друг мъж. Имаше хора, които водеха цели армии, но никога не бяха удостоени с тази чест, други никога не са били повече от обикновени войници, но бяха признати за почетни членове на тайното общество.
И аз вече бях един от тези избраници. Донесоха ми дрехите и оръжията, облякох се и тогава чух тайната парола на култа, която ми позволяваше да различавам другарите си в битка. Ако откриех, че се сражавам с друг митраист, трябваше да го убия бързо и милостиво, а ако такъв човек станеше мой пленник, трябваше да се отнасям към него с уважение. След като завърши официалната част, отидохме в друга голяма пещера,
