ремонта на вилата в Линдинис се осигуряваха от Лиодиган, назначен за ковчежник в домакинството на Артър. Лиодиган се кълнеше, че всички пари идваха от ренти и може би Артър му вярваше, но до нас достигаха слуховете, че от хазната на Мордред изтича злато, което Лиодиган обещавал да върне. Артър сякаш пет пари не даваше. Той вярваше, че това лято е предвестник на дълъг мир за Британия, но за нас то беше рай само за глупците.
Амхар и Лохолт бяха доведени в Линдинис, но майка им Айлийн не беше повикана. Близнаците бяха представени на Гуинивиър. Артър се надяваше, мисля, че те ще останат да живеят в двореца, който растеше около старата вила. Но Гуинивиър издържа компанията им само ден, след това заяви, че тяхното присъствие я разстройва. Те не бяха забавни. Не бяха красиви, каза тя, както и нейната сестра Гуенхуивач не беше красива, а щом като не бяха красиви и забавни, те нямаха място в живота на Гуинивиър. Освен това, каза тя, близнаците бяха част от стария живот на Артър, а той беше минало. Тя не ги искаше и заяви това публично без да й мигне окото, само докосна бузата на Артър и каза:
— Ако искаме деца, принце мой, ще си направим свои собствени.
Гуинивиър винаги се обръщаше към Артър с титлата „принц“. В началото Артър й заяви, че не е принц, но Гуинивиър настоя, че след като е син на Утър, той е принц. За да й достави удоволствие, Артър я остави да го нарича принц, но скоро и на нас ни беше заповядано да използваме тази титла, когато се обръщаме към Артър. Заповедта беше на Гуинвиър и ние се подчинихме.
До тогава никой не се беше противопоставял на Артър по отношение на Амхар и Лохолт с успех, но Гуинивиър успя и близнаците бяха изпратени обратно при майка им в Кориниум. Онова лято реколтата беше лоша, защото житата бяха попарени от закъснял дъжд, почерняха и клюмнаха. Говореше се, че реколтата на саксите беше по-добра, защото при тях не беше валяло. Затова Артър поведе един отряд на изток отвъд Дурокобривис, за да открие зърнените складове на саксите и да ги изпразни. Той изглежда беше доволен от възможността да се отърве от песните и танците в Каер Кадарн, а ние бяхме доволни, че той отново бе начело на войниците си и че носехме копия вместо празнични дрехи. Походът беше успешен, защото се върнахме с много жито, злато и роби. Лиодиган, който сега беше член на съвета на Думнония, беше натоварен със задачата да разпредели зърното между отделните области на кралството. Упорито се говореше обаче, че вместо да раздава житото, той го продавал, а полученото злато потъвало в новата къща, която Лиодиган строеше отвъд потока срещу двореца на Гуинивиър.
Понякога времето слага край и на лудостта. Но по волята на Боговете, а не на човека. Артър беше луд от любов през цялото лято, а то беше едно добро лято, въпреки слугинските ни задължения, защото щастливият Артър беше щедър господар. Но когато есента дойде с ветровете и дъжда, с пожълтелите листа, той сякаш се събуди от летния си сън. Артър все още беше влюбен (всъщност аз мисля, че той никога не престана да обича Гуинивиър), но в онази есен най-сетне разбра какво беше причинил на Британия. Вместо мир цареше мрачно примирие и Артър знаеше, че то не можеше да бъде трайно.
Ние режехме ясенови дървета за копия, а ковачниците кънтяха от ударите на чука върху наковалнята. Сеграмор бе повикан от границата със саксите, за да бъде по-близо до сърцето на кралството. Артър изпрати пратеник при Горфидид. В посланието си той признаваше обидата, която бе нанесъл на краля и на неговата дъщеря и се извиняваше, но заедно с това молеше да бъде запазен мирът в Британия. Той изпрати огърлица от перли и злато на Сийнуин, но Горфидид му върна огърлицата, омотана около отсечената глава на пратеника. Чухме, че Горфидид се беше отказал от пиенето и отново бе поел работите на кралството в свои ръце. Тази новина потвърждаваше опасенията, че в Британия нямаше да има мир, докато дългите копия на Поуис не отмъстят за обидата, нанесена на Сийнуин.
Пътници донасяха лоши новини отвсякъде. Лордовете отвъд морето водеха все нови и нови ирландски воини в крайбрежните си кралства. Франките струпваха войски по границите на Бретан. В Поуис бяха прибрали зърното и опълченците, оставили сърповете, се учеха да се сражават с копия. Кунеглас се беше оженил за Хелед от Елмет и сега от тази северна страна идваха нови попълнения във войската на Поуис. Гундлеус, възстановил властта си в Силурия, ковеше мечове и копия в дълбоките долини на своето кралство, а на изток на завладяния от саксите бряг приставаха все повече и повече сакски лодки.
Артър облече ризницата си (откакто се беше върнал в Британия, той я слагаше едва за трети път) и тръгна из Думнония с двадесетина от своите бронирани конници. Той искаше да покаже на кралството своята сила, освен това искаше пътуващите търговци, които разнасяха стоките си по границите на страната, да разказват надлъж и нашир за неговата мощ. След това Артър се върна в Линдинис, където неговият слуга Хигуид излъска ръждата, появила се по плочките на ризницата.
В онази есен трябваше да понесем първото си поражение. Във Вента тежка епидемия изстиска силите на войниците на крал Мелуас и новият сакски вожд Сердик разби войската на белгите и завладя широка ивица плодородна крайречна земя. Крал Мелуас молеше за подкрепления, но Артър знаеше, че Сердик щеше да бъде най-малката му грижа. Саксите биеха бойните си тъпани из цяла Лоегир, за война се готвеха и всички северни британски кралства, затова Артър не можеше да прати и един войник на Мелуас. Впрочем Сердик като че ли изцяло се отдаде на утвърждаването си в новозавладените земи и не продължи рейда си в Думнония. Затова Артър реши временно да остави саксите да се радват на новата си земя.
— Ще дадем шанс на мира — каза той на съвета.
Но мир нямаше.
В късната есен, когато обикновено войниците мислят за смазване на оръжията си, за да ги запазят от ръжда през студените месеци, Поуис изправи цялата си мощ срещу нас. Войната в Британия избухна.
ЧАСТ ТРЕТА
ЗАВРЪЩАНЕТО НА МЕРЛИН
Игрейн ми говори за любовта. Тук в Динюрак вече е пролет и слънцето изпълва манастира с едва доловима топлина. По южните склонове се виждат агнета, макар че вчера един вълк уби три от тях и остави кървава следа край нашата порта. Сега пред портата се събират просяци, дошли да молят за храна. Когато Игрейн идва на посещение, те протягат към нея болните си ръце. Тази сутрин един от просяците отмъкна от гарваните червясалите останки от трупа на едно агне и седна на земята да го дъвче, точно когато Игрейн пристигна.
Тя ме пита дали Гуинивиър е била наистина красива. Не, казах аз, но много жени биха заменили своята красота за външността на Гуинивиър. Игрейн, разбира се, иска да знае дали самата тя е красива и аз я уверих, че е красива. Тя се оплаква, че огледалата в дома на нейния съпруг били много стари и очукани и не можела добре да се вижда.
— Би било много хубаво, ако можехме да се видим точно каквито сме, нали?
— Бог ни вижда така — казах аз, — и само Бог.
Тя сбърчи вежди срещу мен.
— Наистина мразя, когато започнеш да ме поучаваш, Дерфел. Не ти отива. Ако Гуинивиър не е била хубава, тогава защо Артър се е влюбил в нея?
— Любовта не е само за красивите — смъмрих я аз.
— Аз да не би да твърдя обратното — попита тя възмутено, — но от твоя разказ излиза, че Артър се е влюбил в Гуинивиър от първия миг. Ако не е бил привлечен от красотата й, тогава от какво?
— Един поглед към нея беше достатъчен, за да пламне кръвта му.
На Игрейн това много й хареса. Тя се усмихна.
— Значи е била красива.
— Тя го предизвикваше — отговорих аз — и той си мислеше, че не би бил истински мъж, ако не я завладее. Или може би Боговете бяха решили да си поиграят с нас? — свих аз рамене, неспособен да измисля други обяснения. — Впрочем — добавих аз — никога не съм искал да кажа, че тя не беше красива, а само, че тя беше повече от красива. Тя беше най-красивата жена, която някога съм виждал.
— А мен броиш ли ме? — попита моментално моята кралица.
— Уви — казах аз — вече съм стар и не довиждам.
Моето измъкване я разсмя.
— А Гуинивиър обичаше ли Артър? — попита тя.
— Тя обичаше представата за него — казах аз. — Тя обичаше това, че Артър беше най-добрият боец на Думнония, обичаше в него онзи мъж, когото видя за първи път. Великият Артър, бляскав в своята великолепна ризница, най-могъщият воин, от чиито меч се страхуваха всички в Британия и в Арморика.
