напред. — Мерлин се засмя. — А сега за Каледин. Той бил сравнително добър друид (като си помислиш, че е бил от ордовичите). Каледин, разбира се, не може да стъпи и на малкия ми пръст, но все пак е имал и своите добри дни. Между другото, на мен ми хареса твоят опит да убиеш Ланселот, жалко, че не го довърши. Предполагам, че той избяга от града.
— Да, веднага щом стана ясно, че градът е обречен.
— Моряците казват, че плъховете първи бягат от потъващия кораб. Горкият Бан. Той беше глупак, но добър глупак.
— Той знаеше ли кой сте? — попитах аз.
— Разбира се, че знаеше — каза Мерлин. — Щеше да бъде чудовищно грубо от моя страна да измамя собствения си домакин. Той, разбира се, не каза на никого, иначе щях да бъда обсаден от онези ужасни поети, които щяха да ме молят да направя магия срещу бръчките по лицата им. Нямаш представа, Дерфел, колко досадни могат да бъдат дребните магии. Бан знаеше кой съм, а също и Кадуг. Той е мой слуга. Горкият Хюел е мъртъв, нали?
— Щом знаете вече, защо питате — казах аз.
— Просто поддържам разговора — запротестира той. — Воденето на разговор, Дерфел, е едно от изкуствата на цивилизацията. Не може всички да газим през живота с ръмжене, меч и щит. Някои от нас се опитват да запазят достойнство — каза той и подсмръкна.
— И как разбрахте, че Хюел е мъртъв? — попитах аз.
— Бедуйн ми писа, как иначе, идиот такъв.
— Бедуйн ви пишеше през всичките тези години? — попитах аз удивен.
— Разбира се! Той имаше нужда от моите съвети. Ти какво си мислеше? Че съм изчезнал?
— Вие наистина изчезнахте — казах аз укорително.
— Глупости. Ти просто не си знаел къде да ме търсиш. За съжаление Бедуйн не се вслуша в нито един от съветите ми. Каква бъркотия сътвори този човек! Мордред е жив! Пълна тъпотия. Детето трябваше да бъде обесено със собствената му пъпна връв, но предполагам, че никой не би могъл да убеди Утър да направи това. Горкият Утър. Той вярваше, че добродетелите се предават чрез слабините на мъжа! Каква глупост! Детето е като теле — ако съществото се роди недъгаво, удряш го по главата и отново заплождаш кравата. Затова Боговете са превърнали зачатието в такова удоволствие, защото много от новородените трябва да бъдат заменени от други. За жената удоволствието не е чак толкова голямо, разбира се, но все някой трябва да страда и слава на Боговете, че страдат жените, а не ние.
— Вие имали ли сте някога деца? — попитах аз, чудейки се защо никога преди не ми е идвало на ум да питам.
— Разбира се! Що за въпрос? — той ме погледна, сякаш се съмняваше в здравия ми разум. — Никога не съм ги харесвал кой знае колко и за щастие повечето от тях умряха, а от другите се отрекох. Един от тях дори е християнин — потръпна Мерлин. — Много повече ми допадат чуждите деца, те са далеч по- благодарни. Та за какво говорехме? О, да, за Каледин. Ужасен човек — каза Мерлин и поклати мрачно глава.
— Той ли е написал ръкописа? — попитах аз.
— Не ставай смешен, Дерфел — сопна ми се той, изгубил търпение. — На друидите им е забранено да записват каквото и да било, законът го забранява. Ти знаеш това! Щом веднъж запишеш нещо, то остава такова, каквото си го записал. Става догма. Хората могат да спорят за него, започват да се позовават на текста, създават нови ръкописи, отново спорят и скоро започват да се изпращат един друг на смърт. Ако никога не записваш нищо, никой няма да знае какво точно си казал и ти винаги можеш да го променяш. Трябва ли да ти обяснявам всичко?
— Можете да ми обясните какво е записано на този свитък — казах аз скромно.
— Точно това и правя! Но ти все ме прекъсваш и променяш темата! Ужасно поведение! А уж си израсъл на Хълма. Трябваше много по-често да те наказвам с камшика, може би щеше да бъдеш по-възпитан. Чувам, че Гулидин възстановява моя замък?
— Да.
— Добър човек е Гулидин, честен. Сигурно ще трябва лично да построя всичко отново, но той поне ще опита.
— Свитъкът — припомних му аз.
— Знам! Знам! Каледин бил друид, нали ти казах. От ордовичите при това. Ужасни животни са тия ордовичи. както и да е, върни мислите си назад към Черната година и се запитай как Светоний е разбрал всичко онова, което е знаел за нашата религия. Предполагам, че знаеш кой е Светоний?
Въпросът беше обиден, всички британци знаеха името на Светоний Паулиний и го проклинаха. Той бил управител на Британия, назначен от император Нерон. По време на Черната година, а това било около четиристотин години преди нашето време, Светоний буквално унищожил древната ни религия. Всеки брит израстваше с ужасната приказка за двата легиона на Светоний, които разрушили друидското светилище на Инис Мон. Инис Мон, подобно на Инис Трийбс, бил остров, най-голямото светилище на нашите Богове, но римляните по някакъв начин се добрали до него и избили всички друиди, менестрели и жрици. Те изсекли свещените горички и осквернили свещеното езеро. Всичко, което бе достигнало до нас беше само сянка на старата ни религия, а нашите друиди като Танабурс и Иорует, бяха само немощно ехо от минала слава.
— Знам кой е Светоний — казах аз на Мерлин.
— Имало и един друг Светоний — каза той развеселен. — Римски писател и то доста добър. Бан имаше неговото съчинение „За видните мъже“, предимно биографии на поети. Особено скандална е биографията на Вергилий. Невероятно е какви неща могат да вкарват поетите в своите легла, предимно себеподобни, разбира се. Жалко, че това съчинение изгоря, защото другаде не съм го виждал. Може ръкописът в библиотеката на Бан да е бил последното му копие, а сега вече е само пепел. Вергилий може да си отдъхне. Както и да е, важното е, че Светоний Паулиний искал да знае всичко за нашата религия преди да нападне Инис Мон. Искал да бъде сигурен, че няма да го превърнем в крастава жаба или в поет, затова си намерил един предател, друида Каледин. И Каледин продиктувал всичко, което знаел, на един римски писар. Тоя писар записал всичко на някакъв латински, който изглежда отвратителен. Но отвратителен или не, това е единственият запис на нашата стара религия — всичките й тайни, всичките й ритуали, цялото й значение и цялата й мощ. Всичко това е тук, дете — каза Мерлин и махна с ръка към свитъка, като успя да го събори от масата. Измъкнах ръкописа изпод койката на капитана и мрачно казах:
— А аз си мислех, че вие сте християнин, който се опитва да открие какъв е бил размахът на ангелските криле.
— Не бъди капризен, Дерфел! Пък и всеки знае, че размахът на крилете зависи от височината и теглото на ангела. — Мерлин отново разгъна свитъка и се загледа в текста. — Търсих това съкровище навсякъде. Дори в Рим! И през цялото време този стар глупак Бан си го е държал в библиотеката като осемнадесети том на Силий Италик. Оказва се, че той никога не го е чел, макар да твърдеше, че бил чудесен. Но аз предполагам, че всъщност никой не е чел този ръкопис. Как биха могли? — потръпна той.
— Нищо чудно, че ви трябваха пет години, за да го намерите — казах аз, като си мислех за хората, които са имали нужда от Мерлин през цялото това време.
— Глупости. Аз научих за съществуването на този ръкопис едва преди година. Преди това търсих други неща — Рога на Бран Гейлд, Ножа на Лауфродед, Дъската за игра на Гуендолау, Пръстена на Еленюд. Съкровищата на Британия, Дерфел… — Мерлин замълча, спрял поглед върху запечатания съндък, след това отново погледна към мен. — Тези съкровища са ключ към силата, Дерфел, но без тайните на този ръкопис те са просто мъртви предмети.
В гласа на Мерлин звучеше почит, и нищо чудно, защото Тринадесетте съкровища са най-тайнствените и най-свещени талисмани на Британия. Една нощ в Беноик, когато треперехме в тъмното и се ослушвахме за франки, скрити зад дърветата, Галахад постави под съмнение самото съществуване на Тринадесетте съкровища, защото смяташе, че те не биха могли да оцелеят през дългите години на римското управление. Но Мерлин винаги упорито е твърдял, че преди погрома старите друиди скрили съкровищата толкова дълбоко, че никой римлянин не би могъл да ги намери. Делото на неговия живот беше да събере тринадесетте талисмана, а неговата амбиция беше да доживее до страховития момент, когато те ще могат да бъдат използвани. Изглежда, че в изгубения ръкопис на Каледин бе описан имено начинът, по който можеше да се задействат талисманите.
