измъкнат от него историята за нашата тъжна смърт. Тълпата заръмжа, когато научи, че имено ние, мъжете от Думнония, не бяхме удържали позициите си на крепостната стена. Борс вдигна ръка.
— Те се сражаваха добре! — каза той. Но това не успокои тълпата.
Мерлин като че ли изобщо не се интересуваше от глупостите, които Борс разправяше. Беше се обърнал и шепнеше с някакъв мъж, по едно време се доближи до мен и ме хвана за лакътя.
— Трябва да пусна една вода, скъпо момче — каза той с гласа на отец Селуин. — Стар човек, нали знаеш. Ти се оправи с тези глупаци, аз скоро ще се върна.
— Вашите мъже се биха добре! — викна Борс към тълпата. — И въпреки че бяха разбити, те умряха като мъже!
— А сега, те се връщат от Онзи свят като духове — викнах аз и ударих с щита си близката колона, от която литна облаче бял прах. Излязох напред в едно осветено от факла място. — Ти лъжеш, Борс! — викнах аз.
Кълхуч също пристъпи към мен.
— И аз казвам, че лъжеш! — изръмжа той.
— И аз! — появи се Галахад до нас.
Аз извадих Хюелбейн. Звукът, с който стоманата остърга дървеното гърло на ножницата, накара тълпата да се свие и да ни направи път през стъпканите рози към терасата. Ние тримата тръгнахме напред, изтощени от сражения, прашни, с шлемовете си и с оръжията си. Вървяхме бавно, в крак, и нито Борс, нито Ланселот посмяха да кажат нещо, когато видяха вълчите опашки на нашите шлемове. Аз спрях в средата на двора и забих върха на Хюелбейн в гнездото на една роза.
— Моят меч казва, че ти лъжеш — викнах аз. — Дерфел син на роб казва, че Ланселот син на Бан, крал на Беноик, лъже!
— Кълхуч син на Галейд казва същото!
До моя меч вече стърчеше и очуканият меч на Кълхуч.
— Галахад син на Бан, принц на Беноик, също!
Галахад заби меча си до другите два.
— Нито един франк не мина през нашата стена — казах аз и свалих шлема си, за да може Ланселот да види лицето ми. — Нито един франк не посмя да се качи на нашата стена, защото под нея имаше купища мъртви врагове.
— А когато нашият баща умря, братко, — каза Галахад и също махна шлема си, — с него бях аз, а не ти.
— А ти, Ланселот — викнах аз, — нямаше превръзка на ръката си, когато бягаше от Инис Трийбс. Какво стана? Да не би някоя тресчица от кораба да ти се е забила в палеца?
Вдигна се голям шум. Някои от воините на Борс извадиха мечовете си и започнаха да ни обиждат. Но Каван и останалите от нашите си проправиха път през отворените порти с вдигнати копия, готови да сеят смърт, ако се наложи.
— Нито един от вас, копелета, не се би в града — викна Каван, — така че бийте се сега!
Ланвал, командващият охраната на Гуинивиър, заповяда на своите стрелци да се наредят пред хората на терасата. Илейн беше пребледняла, от двете й страни Ланселот и Борс сякаш трепереха. Епископ Бедуйн крещеше, но единствено Артър успя да възстанови реда. Той извади Екскалибур и удари с него по своя щит. Ланселот и Борс заотстъпваха назад към стената, но Артър им махна да дойдат по-напред и погледна към нас тримата. Тълпата стихна, а стрелците свалиха стрелите от лъковете си.
— По време на битка — каза Артър тихо и така прикова вниманието на всички в двора, — нещата се объркват. Човек трудно може да види всичко, което става по време на една битка. Има прекалено много шум, навсякъде цари хаос и ужас. Нашите приятели от Инис Трийбс — и тук Артър сложи дясната си ръка около раменете на Ланселот, — са направили грешка, но това е една почтена грешка. Без съмнение, някой беден объркан човечец им е разказал за вашата смърт и те са повярвали, но сега, за щастие, тази грешка е поправена. Те няма от какво да се срамуват! В Инис Трийбс вие сте пожънали достатъчно слава, така че има за всички. Не съм ли прав?
Артър отправи този въпрос към Ланселот, но отговори Борс.
— Лъгал съм се и се радвам, че е така.
— Аз също — добави Ланселот решително и ясно.
— Така — възкликна Артър и се усмихна към нас тримата. — Сега, приятели мои, вземете си мечовете. Не искам да има вражда помежду ни! Вие всички сте герои, всички!
Той почака, но никой от нас не мръдна. Пламъците на факлата играеха по нашите шлемове и проблясваха по остриетата на нашите забити мечове, който призоваваха оръжието да установи истината. Усмивката на Артър изчезна и той се изправи в пълен ръст.
— Заповядвам ви да си вземете оръжието — каза той. — Това е моят дом. Ти, Кълхуч, и ти, Дерфел, сте ми се клели във вярност. Нима ще нарушите своята клетва?
— Аз защитавам своята чест, господарю — отвърна Кълхуч.
— Твоята чест трябва да служи на мен — сопна се Артър и гласът му беше толкова твърд, че аз потреперих. Той беше добър човек, но беше лесно да забравиш, че Артър не е станал такъв военачалник благодарение единствено на своята доброта. Той говореше толкова много за мир и за изглаждане на конфликтите, но в битка душата му забравяше тези грижи и се отдаваше на кървавия вихър. Сега той заплашително сложи ръка на дръжката на Екскалибур.
— Вземете си мечовете — заповяда ни той, — освен ако не искате аз да ги взема вместо вас.
Ние не можехме да се бием със собствения си господар, така че се подчинихме. Галахад последва нашия пример. Чувствахме се обидени и измамени, но, веднага щом възстанови приятелската атмосфера в своя дом, Артър отново се усмихна. Той разтвори широко ръце и слезе при нас толкова щастлив да ни види, че моето негодувание в миг се изпари. Той прегърна своя братовчед Кълхуч, след това мен и аз почувствах на бузата си сълзите на моя господар.
— Дерфел — каза той, — Дерфел Кадарн. Наистина ли си ти?
— Без съмнение, господарю.
— Изглеждаш по-възрастен — каза той усмихнат.
— Вие не.
Той се намръщи.
— Аз не съм бил в Инис Трийбс. А трябваше да бъда. — Артър се обърна към Галахад. — Чувал съм за вашата смелост, лорд принц, и ви поздравявам.
— Но не ме обиждайте, господарю, като вярвате на моя брат — каза мрачно Галахад.
— Не! — каза Артър. — Не искам кавги. Ние ще бъдем приятели. Настоявам.
Той ме подхвана под ръка и поведе и трима ни нагоре към терасата, където нареди на всички ни да се прегърнем с Борс и Ланселот.
— Имаме си достатъчно проблеми и без това — каза ми той, когато аз направих крачка назад. Нямах друг избор — пристъпих напред и разтворих ръце. Ланселот се поколеба, след това ме прегърна. Намазнената му коса ухаеше на виолетки.
— Дете — пошепна той в ухото ми, след като ме целуна по бузата.
— Страхливец — прошепнах му аз в отговор и ние се разделихме с усмивка.
Епископ Бедуйн дойде да ме прегърне просълзен.
— Скъпи, Дерфел!
— Имам още по-добра новина за теб — казах му аз тихо. — Мерлин е тук.
— Мерлин? — Бедуйн ме зяпна с отворена уста, не смееше да повярва на ушите си. — Мерлин е тук? Мерлин!
Новината се понесе сред тълпата. Мерлин беше тук. Великият Мерлин се беше върнал. Християните се прекръстиха, но дори те осъзнаха значението на тази новина. Мерлин се беше върнал в Думнония и изведнъж сякаш проблемите на кралството намаляха наполовина.
— Е, къде е той? — попита Артър.
— Излезе — казах аз неопределено и махнах към портата.
— Мерлин — извика Артър. — Мерлин.
Но никой не отговори. Някои от стражите тръгнаха да го търсят, но не го намериха. По-късно часовоите
