при западната врата казаха, че един стар гърбав свещеник, с превръзка на окото, със сива котка и тежка кашлица бе напуснал града, но друг белобрад мъдрец не били виждали.
— Минал си през ужасна битка, Дерфел — каза ми Артър по-късно в залата за угощения, където ни бяха сервирали свинско, хляб и медовина. — Мъжете имат странни сънища, когато минават през такива тежки изпитания.
— Не, господарю — настоях аз, — Мерлин беше тук. Попитайте принц Галахад.
— Ще го попитам, разбира се, ще го попитам.
Артър се обърна, за да погледне към високата маса, на която Гуинивиър се беше облегнала на лакътя си и слушаше Ланселот.
— Всички сте преживели твърде много — каза той.
— Но аз не изпълних заръките ти, господарю — признах си аз, — и съжалявам за това.
— Не, Дерфел, не! Аз не изпълних обещанието си към Бан. Но какво повече можех да направя? При толкова много врагове.
Той замълча, в залата звънна веселият смях на Гуинивиър и Артър се усмихна.
— Радвам се, че поне тя е щастлива — каза той, след това отиде да говори с Кълхуч, който съсредоточено поглъщаше едно печено прасенце.
В онази нощ и Люнет беше в двора. Косата й бе сплетена на плитка, която беше навита в кръг и украсена с цветя. Люнет беше отрупана с огърлици, брошки и гривни, а червената й ленена рокля беше пристегната с колан със сребърна тока. Тя ми се усмихна, изчисти нещо от ръкава ми и сбърчи нос, усетила вонята на моите дрехи.
— Белезите ти отиват, Дерфел — каза тя и докосна леко лицето ми, — не рискуваш ли твърде много?
— Аз съм воин.
— Нямах пред вид тези рискове, а историите, които измисляш за Мерлин. Караш ме да се чувствам неудобно. И защо трябваше да се представяш като син на роб! Изобщо не помисли как ще се почувствам аз, нали? Знам, че вече не живеем заедно, но все пак хората знаят, че едно време беше така и как си мислиш, че се чувствам като разправяш, че по рождение си роб? Трябва да мислиш и за другите, Дерфел, наистина.
Забелязах, че тя вече не носеше нашия любовен пръстен, но и не очаквах да го видя на пръста й, защото Люнет отдавна си беше намерила друг мъж, който можеше да проявява по-голяма щедрост от мен.
— Ти май си се побъркал в Инис Трийбс. Как иначе да си обясня предизвикателството ти към Ланселот. Да призоваваш Ланселот на двубой. Вярно, че си добър с меча, Дерфел, но това е Ланселот, не просто някакъв воин. — Люнет се обърна към мястото, на което седеше краля. — Не е ли прекрасен? — попита ме тя.
— Несравним — казах мрачно аз.
— И неженен, както чувам? — кокетно ме погледна Люнет. Аз се наведох към ухото й.
— Той предпочита момчета — пошепнах й аз. Тя ме удари по ръката.
— Глупак. Да не съм сляпа. Виж го как гледа Гуинивиър.
Сега беше ред на Люнет да се наведе към моето ухо.
— Не казвай на никого, но Гуинивиър е бременна — прошепна тя.
— Хубаво — отвърнах аз.
— Изобщо не е хубаво. Тя не е доволна. Не иска да се подува, нали разбираш? И изобщо не мога да я виня. Аз също не можех да се понасям, когато бях бременна. А, ето някой, когото бих искала да видя. Обичам да виждам нови лица в двора. А, и още нещо, Дерфел — усмихна се учтиво Люнет, — изкъпи се, скъпи — каза тя и се запъти към един от поетите на кралица Илейн.
— Сбогуване със старото и на лов за ново, а? — каза епископ Бедуйн, който изведнъж се появи до мен.
— Толкова съм стар, че се чудя как Люнет изобщо ме помни — отговорих навъсено аз.
Бедуйн се засмя, след това ме поведе навън към двора, който вече беше празен.
— Мерлин беше с теб — каза той и това не беше въпрос.
— Да, господарю — рекох аз и му разказах, как Мерлин се престори, че напуска двореца само за малко. Бедуйн поклати глава.
— Той обича тези номера — каза той тъжно. — Разкажи ми нещо повече.
Казах му всичко, което знаех. Разхождахме се напред назад по горната тераса, през дима на догарящите факли и аз разправях за отец Селуин и за библиотеката на Бан, разказах на Бедуйн истинската история на обсадата, казах му и истината за Ланселот и завърших с ръкописа на Каледин, който Мерлин беше взел от обречения град.
— Той твърди, че този ръкопис съдържа Познанието на Британия — казах аз на Бедуйн.
— Моля се на Бога да е така (дано Бог да ми прости) — каза Бедуйн. — Все някой трябва да ни помогне.
— На зле ли вървят нещата?
Бедуйн сви рамене. Той изглеждаше стар и изморен. Косата му висеше на кичури, брадата му беше изтъняла, а лицето му имаше измъчен вид.
— Предполагам, че би могло да бъдат и по-зле — призна той, — но тъжното е, че нищо не върви към по-добро. Всъщност положението не се е променило кой знае колко, откакто ти замина за Арморика, само дето Аел става все по-силен. Толкова здраво е стъпил върху земите ни, че се осмелява да се нарича вече Бретуалда — каза Бедуйн и потръпна пред мисълта за тези варварски претенции. (Бретуалда беше сакска титла и означаваше „владетел на Британия“.) — Той завладя цялата територия между Дурокобривис и Кориниум — продължи Бедуйн, — и вероятно щеше да превземе и самите крепости, ако не бяхме купили сегашния мир с последното си злато. А на юг ни заплашва Сердик, който се оказа по-зловещ и от Аел.
— Аел не напада ли Поуис? — попитах аз.
— И Горфидид, като нас, му даде злато.
— Аз мислех, че Горфидид е болен.
— Като всяка епидемия и тази отмина. Той оздравя и сега стои начело на обединените войски на Поуис и Елмет. Справя се по-добре, отколкото очаквахме — каза Бедуйн безпомощно, — може би, защото го крепи омразата. Той вече не пие като преди и се е заклел да отмъсти за загубената си ръка като отсече главата на Артър. И което е по-лошо, Дерфел, Горфидид прави това, което Артър се надяваше да направи — той обединява британските племена, но за съжаление ги обединява срещу нас, а не срещу саксите. Горфидид плаща на силурците на Гундлеус и на ирландските Черни щитове да нападат нашите брегове, подкупи и крал Марк, за да помага на Кадуи. И сега си мисля, че Горфидид ще плати и на Аел да наруши мира с нас. Поуиският крал се издига, а ние падаме. Сега в Поуис хората наричат Гофидид Велик крал. Негов наследник е Кунеглас, а ние с това нещастно сакато дете Мордред… Горфидид събира армия, а ние разполагаме само с бойни отряди. И щом бъде прибрана тазгодишната реколта, Дерфел, Горфидид ще тръгне на юг с хората от Елмет и Поуис. Разправят, че срещу нас ще се изправи най-голямата войска, която някога е била виждана в Британия и нищо чудно, че има хора, които — Бедуйн сниши гласа си, — смятат, че трябва да приемем неговите условия за мир.
— И какви са тези условия?
— Има само едно условие. Смъртта на Артър. Горфидид никога няма да прости обидата, която Артър нанесе на Сийнуин. Можеш ли да го виниш за това? — Бедуйн сви рамене и замълча. — Ако Горфидид намери пари и плати на Аел да поднови войната, ще стане наистина опасно — продължи той след няколко крачки. — Ние не можем да плащаме повече на саксите. Нямаме вече нищо. Хазната е празна. Кой плаща данъци на едно загиващо управление? А не можем да отделим и войници, които да събират данъците.
— Там вътре има много злато — казах аз и завъртях глава към двореца, където пируващите вдигаха весел шум. — Колко злато видях само по Люнет — казах аз навъсено.
— Придворните дами на принцеса Гуинивиър — каза тъжно Бедуйн — не са длъжни да се лишават от бижутата си, за да подпомагат защитата на границите на кралството. А дори и да дадат скъпоценностите си, това едва ли ще бъде достатъчно, за да можем пак да подкупим Аел. Ако той ни нападне на есен, Дерфел, тогава онези, които искат живота на Артър, вече няма да шепнат за това, а високо ще искат главата на
