засмя.
Беше чудесен обяд. Въпреки че рядко имах възможност да бъда насаме с Артър и Гуинивиър, всеки път виждах колко щастлив го правеше тя. Тя притежаваше остроумие, което липсваше на Артър, но го очароваше и тя знаеше това. Гуинивиър ласкаеше Артър, но му даваше и добри съвети. Артър винаги беше готов да повярва в доброто у всички и се нуждаеше от скептицизма на Гуинивиър, за да компенсира своя оптимизъм. Тя изобщо не се беше променила откакто я видях за последен път, макар че имаше някаква нова проницателност в нейните зелени очи. Не виждах никакви признаци на бременност — светлозелената й рокля прилягаше плътно по корема й, където висеше хлабаво вързано въже със златни пискюли. Медальон с нейния елен, увенчан с полумесец, висеше на врата й под тежките слънчеви лъчи на сакската огърлица, която Артър й прати от Дурокобривис. Тя се отнесе с презрение към този подарък, когато й го дадох от името на Артър, но сега с гордост го носеше.
Разговорът по време на онзи обяд беше много лек. Артър искаше да знае защо косовете и дроздовете спираха да пеят през лятото, но ние не можахме да му отговорим, както не знаехме и защо лястовиците отлитат нанякъде през зимата (макар че Мерлин веднъж ми каза, че те отивали в една голяма пещера в северната пустош, където спели до пролетта в огромни купчини от пера). Гуинивиър искаше да й кажа за Мерлин и аз се заклех в живота си, че друидът наистина се беше върнал в Британия.
— Отишъл е до Острова на мъртвите — казах й аз.
— Какво е направил? — попита Артър ужасен.
Обясних му за Нимю и си спомних, че трябваше да благодаря на Гуинивиър за усилията й да спаси моята приятелка от отмъщението на Сенсъм.
— Горката Нимю — каза Гуинивиър. Тя е диво същество, нали? Аз я харесвах, но мисля, че тя не ни харесваше. Ние всички сме твърде лекомислени! Не можах да събудя интерес у Нимю към Изида. Изида, каза ми тя, е чужда Богиня. След това изсъска като малка котка и замърмори молитви към Манауидан.
Артър не реагира при споменаването на Изида и аз предположих, че странната Богиня вече не го безпокои.
— Жалко, че не познавах Нимю по-добре — каза той.
— Ще я опознаеш — казах аз, — когато Мерлин я върне в света на живите.
— Ако може — каза Артър недоверчиво. — Никой никога не се е връщал от Острова на мъртвите.
— Нимю ще се върне — казах аз уверено.
— Тя е невероятна — каза Гуинивиър, — и ако въобще някой може да оцелее на този Остров, тя също ще успее.
— С помощта на Мерлин — добавих аз.
Едва в края на обяда нашият разговор се върна към Инис Трийбс и дори тогава Артър внимаваше да не споменава името на Ланселот. Вместо това той изрази съжалението си, че няма достоен дар, с който да ми се отблагодари за положените усилия.
— Достатъчна награда е това, че съм си вкъщи, лорд принц — казах, като не забравих и титлата, на която Гуинивиър толкова държеше.
— Мога поне да те нарека лорд — каза Артър, — и от днес нататък ще бъдеш наричан така, лорд Дерфел.
Аз се засмях, не защото бях неблагодарен, а защото тази титла на военачалник ми се виждаше прекалено щедра награда за направеното от мен. Освен това се чувствах и горд — хората наричаха някого лорд или господар, защото той е крал, принц, старейшина, или защото се беше прославил със своя меч. Обзет от суеверен страх, аз докоснах дръжката на Хюелбейн, за да не може гордостта ми да ме лиши от късмет. Гуинивиър се засмя, не с лошо чувство, беше й приятно да ме види толкова доволен. А Артър, който повече от всичко на света обичаше да вижда другите хора щастливи, беше двойно по-щастлив като ни гледаше. В онзи ден той самият също беше щастлив, но Артър винаги изразяваше радостта си по-тихо от другите хора. От както го познавах, аз не го бях виждал пиян, никога не го бях виждал да вдига шум и никога не съм го виждал да губи здравия си разум, освен на бойното поле. Той излъчваше едно непоклатимо спокойствие, което объркваше някои хора, защото те се страхуваха, че той може да прониква в душите им. Аз обаче мисля, че това спокойствие се дължеше на неговото желание да бъде различен. Той искаше другите да се възхищават от него и обичаше щедро да възнаграждава тези прояви на възхищение.
Шумът от чакащите просители стана по-силен и Артър въздъхна при мисълта за работата, която го чакаше. Той отмести чашата с вино и погледна извинително.
— Ти заслужаваш почивка, лорд Дерфел — каза Артър като нарочно погали ушите ми с моята нова титла, — но уви, много скоро ще те помоля да поведеш копиеносците си на север.
— Моите копиеносци са ваши, лорд принц — казах аз.
Той начерта с пръст един кръг върху мраморната маса.
— Ние сме обградени отвсякъде с врагове — каза той, — но истинската опасност идва от Поуис. Горфидид събира армия, каквато Британия не е виждала. Тази армия много скоро ще тръгне на юг. Страхувам се, че крал Тюдрик няма стомах за такава битка. Трябва да пратя в Гуент колкото може повече копия, за да поддържам лоялността на Тюдрик. Сей може да задържи Кадуи, Мелуас ще трябва да направи каквото може срещу Сердик, а всички останали отиваме в Гуент.
— Ами Аел? — попита Гуинивиър многозначително.
— Ние сме в мир с него — настоя Артър.
— Той действа според заплащането — напомни Гуинивиър, — а Горфидид много скоро ще му предложи достатъчно пари.
Артър сви рамене.
— Не мога да воювам едновременно срещу Горфидид и срещу Аел — промълви той. — Ще ни трябват триста копия, за да задържим саксите на Аел, не да ги разгромим, забележете, а само да ги задържим. Ако тези триста копия не отидат в Гуент, Тюдрик ще бъде разгромен.
— И Горфидид знае това — подчерта Гуинивиър.
— Е и какво мислиш, че трябва да направя, любов моя? — попита я Артър.
Но Гуинивиър нямаше по-добър отговор от Артър, а отговорът на Артър беше просто да се надява и да се моли, че крехкият мир с Аел няма да бъде нарушен. Сакският крал беше купен с една каруца злато и повече не можехме да му дадем, защото в кралството не беше останало никакво злато.
— Можем само да се надяваме, че Гърийнт ще го задържи — каза Артър, — докато ние разгромим Горфидид.
Артър бутна назад своята кушетка и ми се усмихна.
— Почивай докато мине Лухназа, лорд Дерфел — каза ми той, — след това, щом бъде събрано зърното от полето, тръгваме на север.
Той плесна с ръце и слугите дойдоха да почистят масата и да пуснат чакащите просители. Докато прислужниците се суетяха в залата, Гуинивиър ме повика настрана.
— Може ли да поговорим? — попита тя.
— С удоволствие, лейди.
Принцесата свали тежката огърлица, подаде я на един от слугите, след това ме поведе нагоре по каменните стъпала, които водеха към една овощна градина. Там чакаха две от хрътките на Гуинивиър. Около падналите плодове жужаха оси и Гуинивиър заповяда на слугите да разчистят загниващите плодове, за да можем да вървим спокойно. Принцесата нахрани хрътките с пилешките кокали, останали от обяда, докато десетина слуги събираха в полите на дрехите си омекналите и загнили плодове. След това прислужниците изчезнаха и ни оставиха сами. Из цялата градина бяха издигнати плетени беседки, които щяха да бъдат украсени с цветя за празника Лухназа.
— Изглежда красиво — каза Гуинивиър, загледана в градината, — но бих искал сега да съм в Линдинис.
— Следващата година, лейди — казах аз.
— Тогава Линдинис ще бъде в развалини — отвърна тя мрачно. — Не си ли чул? Гундлеус го нападна. Не успя да завладее Каер Кадарн, но събори моя нов дворец. Това беше преди година — смръщи вежди Гуинивиър. — Надявам се, че Сийнуин ще го направи безкрайно нещастен, но се съмнявам, че ще успее. Тя е едно безцветно малко същество.
Слънцето се процеждаше през зелените листа и огряваше червената коса на Гуинивиър, а дърветата
