— Не — отговори той учтиво. Той гледаше как хората му изнасяха греблата от една колиба, след това свъси вежди и се обърна към мен — Сигурен ли сте, господарю?
— Сигурен съм.
Той се чудеше какво ли ме води натам, но не посмя да попита, само ми помогна да сляза по хлъзгавите стъпала на кея и да скоча в измазаната с черен катран лодка.
— Гребците ще ви оставят при първата порта — каза ми той, сочейки към ивицата, която свързваше Острова със сушата. — След това ще стигнете до втора стена, накрая има и трета стена. На тези две стени няма порти, само няколко стъпала. Сигурно няма да срещнете мъртви души между двете стени, но след това…? Само Боговете знаят. Наистина ли искате да отидете там?
— Ти никога ли не проявяваш любопитство? — попитах го аз.
— На нас ни е разрешено да носим храна и да закарваме мъртвите души до третата стена, никога не бих отишъл отвъд нея — каза той мрачно. — Ще мина по моста на мечовете, който води към Отвъдния свят, само когато ми дойде времето, господарю. — Той вдъгна брадичката си към каменния бряг на Острова и добави — От другата страна на Острова се намира Пещерата на Круачан, господарю, и само глупави или отчаяни хора си търсят смъртта преди да им е дошло времето.
— Имам си причини — казах аз, — а ние с теб пак ще се видим в този свят на живите.
— Не, няма да се видим, ако отидете там, господарю.
Аз се загледах в зеления и бял склон на острова, който се издигаше над каменните стени, препречили каменистата ивица.
— Някога бях хвърлен в яма на смъртта — казах аз на командващия охраната. — Оттам изпълзях, ще изпълзя и оттук.
Извадих от кесията си една монета и му я подадох.
— Ще обсъдим онова, което ще остане от мен, като му дойде времето — казах аз.
— В момента, в който прекосите канала, господарю, вие сте мъртъв.
— Смъртта не знае как да ме вземе — казах аз и думите ми прозвучаха като глупаво самохвалство. Гребците натиснаха греблата и лодката ме понесе към Острова. Само след няколко удара на веслата лодката заби нос в крайбрежната кал и ние се изкачихме към сводестата порта на първата стена. Двамата гребци вдигнаха гредата, отвориха двете крила на портата и се отдръпнаха, за да мина. Черен праг бележеше границата между този свят и онзи отвъд. Щом веднъж прекрачех това дебело парче почернено дърво, щяха да ме смятат за мъртъв. За секунда се поколебах, обхванат от страх, но после пристъпих отвъд черния праг.
Портата се затвори с трясък зад мен. Аз потръпнах.
Обърнах се да разгледам вътрешната страна на стената. Тя беше висока десет стъпки, изградена от гладки камъни, толкова равно наредени, че на бялото лице на стената не се виждаше дори едно място, където да може да се хване човек. Най-отгоре бяха подредени черепи — преграда от духове, която трябваше да пази света на живите от мъртвите души.
Помолих се на Боговете. Една молитва отправих към моя покровител Бел и една към Манауидан, Богът на морето, който някога беше спасил Нимю. След това тръгнах към втората стена, препречила пътя. Тя беше иззидана грубо от морски камъни и, като първата, беше увенчана с човешки черепи. Слязох по стъпалата, които се намираха в най-далечния край на стената. От дясната ми страна, на запад, големи вълни се разбиваха в пясъчния бряг, а от ляво слънцето беше огряло спокойните води на плиткия залив. В залива имаше няколко рибарски лодки, но всички стояха на безопасно разстояние от Острова. Пред мен беше третата стена. Не виждах никого. Над мен кръжаха чайки, а западният вятър отнасяше писъците им надалеч. От двете страни на пътя чернееха скалите, които морето заливаше по време на прилив.
Страхувах се. След завръщането на Артър в Британия аз се бях изправял пред безброй стени от щитове и пред хиляди мъже в битка, но в никое от тези сражения, нито дори в горящия Беноик, не бях изпитвал страх като този, който беше сграбчил сега сърцето ми с ледените си пръсти. Спрях и се обърнах да видя нежнозелените хълмове на Думнония и малкото рибарско селце край залива от изток. „Върни се, върни се веднага!“ — помислих си аз. Нимю беше прекарала цяла година тук и аз си мислех, че едва ли са много душите, които биха оцелели толкова дълго на Острова на мъртвите, ако не са свирепи и силни. А дори и да я намерех, тя щеше да бъде луда. Не би могла да напусне това място. Това беше нейното кралство, кралството на смъртта. „Връщай се!“ — отново си казах аз, но тогава белегът на лявата ми длан затупка и аз реших, че Нимю е жива.
Изведнъж чух някакъв дрезгав вой и се стреснах. Обърнах се и видях една парцалива фигура да подскача на върха на третата стена. След това фигурата изчезна и аз се помолих на Боговете да ми дадат сила. Нимю винаги е знаела, че ще трябва да изстрада Трите рани, а белегът на моята лява ръка беше гаранция за нея, че аз ще й помогна да преживее тези изпитания. Тръгнах напред.
Изкачих се по третата стена, която също беше направена от гладки сиви камъни и видях грубите стъпала, които водеха надолу към Острова. В края на стълбите имаше няколко празни кошници — очевидно в тях живите носеха хляб и осолено месо на своите мъртви роднини. Парцаливата фигура беше изчезнала, виждах само един висок хълм пред мен и каменен път, ограден от двете страни със сплетени бодливи храсти. Този път водеше към западната част на Острова. В подножието на големия хълм се виждаха руините на няколко сгради. Островът беше голям. За да стигне човек от третата стена до южния бряг, където се разбиваше морето, трябваше да върви два часа и още толкова, за да прехвърли високите скали, които започваха от западния и свършваха на източния бряг на Острова.
Тръгнах по пътя. Вятърът шумолеше в тревата отвъд бодливите храсти. Някаква птица изкряка срещу мен, после разпери белите си криле и литна към слънчевото небе. Пътят направи завой, така че сега вървях право срещу древния град. Това беше римски град, но не като Глевум или Дурновария, а просто струпани на едно място ниски каменни сгради, където навремето живеели робите от каменоломната. Покривите бяха направени от грубо сковани дървета, донесени от вълните, а отгоре бяха покрити със сухи водорасли — този подслон изглеждаше мизерен дори за мъртвите. Изпитвах страх от онова, което се криеше в града, и несъзнателно забавих крачка. Изведнъж някой извика и от храсталаците нагоре по склона излетя камък, мина от лявата ми страна и тупна на пътя зад мен. Шумът извади от колибите цяла тълпа дрипави същества, които излязоха да видят кой се приближаваше към тяхното селище. Имаше и мъже, и жени, повечето в дрипи, но някой носеха своите дрипи с чувство за величие и вървяха към мен сякаш бяха най-великите монарси на земята. На главите им имаше венци от водорасли. Малцина от мъжете носеха копия, но всички бяха стиснали камъни в ръцете си. Някои хора бяха съвсем голи. Сред тълпата имаше деца — малки, диви и опасни деца. Някои възрастни трепереха неудържимо, други се кривяха, но всички ме гледаха със светнали гладни очи.
— Меч! — каза един огромен мъж. — Аз ще взема меча! Меч!
Той тръгна към мен, след него и другите зашляпаха с босите си крака. Жена хвърли камък и изведнъж всички запищяха от удоволствие, защото им беше паднала една нова душа, която щяха да ограбят.
Аз извадих Хюелбейн, но никой, нито мъж, нито жена, нито дете, не трепна при вида на дългото му острие. Никой не спря. Тогава побягнах. За един воин не беше унизително да побегне, подгонен от мъртвите. Тичах назад по пътя, по който бях дошъл. След мен летяха камъни, едно куче се опита да захапе зеленото ми наметало. Посякох побеснялото животно с меча. Стигнах до завоя, свих наляво, промуших се през бодливите храсти и тръгнах нагоре по хълма. Изведнъж пред мен изникна голо същество с лице на човек, но тялото му беше космато и мръсно като на животно. Едно от очите му беше възпалено и течеше, в устата му имаше само разлагащи се венци. То скочи срещу мен с протегнати ръце, ноктите му бяха извити като куки. Хюелбейн блесна и го посече. Пищях от ужас. Бях сигурен, че съм срещнал един от демоните на Острова, но инстинктите ми все още бяха остри като меча, който мина през ръката на косматото същество и отряза главата му. Прескочих тялото му и се закатерих нагоре, преследван от цяла тълпа изгладнели души. Един камък ме удари в гърба, друг изкънтя в скалата под мен, но аз продължавах да се катеря бързо нагоре по каменния склон, докато накрая открих тясна пътечка, която се виеше, подобно на пътеките в Инис Трийбс, около стръмния хълм.
Застанах на пътеката и се обърнах, за да посрещна своите преследвачи. Те спряха, най-сетне изплашени от меча, който ги чакаше на тясната пътека, където можеха да идват към мен само един по един. Едрият мъж ме погледна дяволито.
— Хубав човек — каза той с подкупващ глас, — ела долу, хубавецо. Виж яйце — показа ми той едно
