яйце от чайка, за да ме примами. — Ела и хапни!
Една старица вдигна полите си и се разкрачи срещу мен.
— Ела при мен, любими мой! Ела при мен, скъпи. Знам, че ще дойдеш!
Тя започна да пикае. Едно от децата се разсмя и хвърли камък срещу мен.
Оставих ги и си тръгнах. Някои ме последваха по пътеката, но скоро им стана скучно и те се върнаха в своето призрачно селище.
Тясната пътека вървеше между небето и морето. От време на време пресичах някоя древна каменоломна, където се виждаха следи от римските инструменти, но след това пътеката отново започваше да лъкатуши между скали обрасли с трънлив гъсталак и полянки, покрити с мащерка. Не срещнах никого, докато изведнъж от една малка каменоломна се чу глас.
— Ти не ми изглеждаш луд.
Обърнах се с изваден меч и видях изискан мъж с тъмно наметало, който мрачно гледаше от входа на една пещера. Той вдигна ръка.
— Без оръжия. Моля! Аз се казвам Малдин и те поздравявам, страннико, ако идваш с мир, а ако не, тогава моля да ни отминеш.
Аз изтрих кръвта от Хюелбейн и го скрих в ножницата.
— Идвам с мир — казах аз.
— Сега ли пристигаш на Острова? — попита той и предпазливо се приближи. Той имаше приятно и тъжно лице, което ми напомняше епископ Бедуйн.
— Няма и час, откакто пристигнах — отговорих аз.
— И без съмнение беше преследван от онази сган край портата. Извинявам се от тяхно име, макар Боговете да са ми свидетели, че не нося никаква отговорност за постъпките на тези таласъми. Всяка седмица те взимат хляба и карат всички останали да им плащаме, ако искаме да ядем. Забележително, нали, как можем да създаваме своя йерархия дори там, където живеят само изгубени души. Тук има владетели. Има силни и слаби. Някои мъже мечтаят да създадат рай на земята и, доколкото разбирам, първото условие за изгражадането на този рай е да не бъдем ограничавани от каквито и да било закони. Но аз подозирам, приятелю, че всяко място, където хората не са ограничени от закони, ще прилича повече на този Остров, отколкото на рай. Нямам удоволствието да те познавам.
— Дерфел.
— Дерфел? — смръщи вежди той. — Служител на друиди?
— Бях. Сега съм воин.
— Не, не си — поправи ме той, — сега си мъртъв. Дошъл си на Острова на мъртвите. Моля, влез и седни. Не е нещо особено, но е моят дом.
Той посочи към пещерата, където два каменни блока, покрити донякъде с парцали, служеха за маса и за стол. Парче стар плат, вероятно довлечен от морето, закриваше наполовина ъгъла, в който човекът спеше, но аз виждах леглото му, направено от суха трева. Той настоя да седна на по-малкия каменен блок.
— Мога да ти предложа дъждовна вода за пиене — каза той, — и малко хляб от преди пет дни за ядене.
Аз сложих на масата една овесена питка. Малдин беше гладен и това се виждаше, но той устоя на желанието си да грабне питката. Вместо това човекът извади един малък нож, чието острие се беше изтънило от точене, и раздели питката на половина.
— С риск да прозвучи неблагодарно — каза той, — ще ти кажа, че никога не съм обичал овесени питки. Аз предпочитам месо, прясно месо, но все пак ти благодаря, Дерфел.
Малдин беше коленичил срещу мен, но след като изядохме овесената питка (и той внимателно изчисти трохите от устните си), той се изправи и се облегна на стената.
— Майка ми правеше овесени питки — каза ми той, — но нейните бяха по-твърди. Предполагам, че овесът не е бил изчистван добре от плявата. Тази питка беше чудесна и аз ще променя мнението си за овесените питки. Отново ти благодаря — каза той и се поклони.
— Ти не изглеждаш луд — казах аз.
Той се умихна. Беше човек на средна възраст с изискано лице, умни очи и бяла брада, която той се опитваше да подрязва. Пещерата му беше чиста, очевидно я метеше с метлата от клони, която стоеше облегната на стената.
— Тук не се изпращат само лудите, Дерфел — каза той укорително. — Някои изпращат тук и нормалните, които искат да накажат. За съжаление, аз обидих Утър — каза Малдин мрачно. — Аз бях съветник, голям човек бях, но когато казах на Утър, че неговият син Мордред е глупак, бях изпратен тук. Но аз бях прав. Мордред беше глупак, дори когато беше на десет години, той пак беше глупав.
— Бил си тук толкова дълго? — попитах аз удивен.
— Уви, да.
— Как оцеля?
Той сви рамене, сякаш недоволен от себе си.
— Тълъсъмите, които пазят портата, смятат, че аз мога да правя магии. Заплаших ги, че ако ме обиждат, ще им върна ума. Затова те се грижат добре за мен. Лудите са по-щастливи тук, повярвай ми. Всеки, който не е загубил ума си, би се молил да се побърка, ако иска да живее на този Остров. А ти, приятелю Дерфел, мога ли да попитам какво те води тук?
— Търся една жена.
— А! Тук имаме много жени и повечето нямат нищо общо със скромността. Такива жени, мисля, са част от земния рай, за който говорих одеве, но уви, реалността доказва точно обратното. Освен че са безсрамни, те са и мръсни, когато говорят са отегчителни, а удовоствието, което получаваш от тях, е колкото краткотрайно, толкова и срамно. Ако търсиш такава жена, Дерфел, тук ги има в изобилие.
— Търся жена на име Нимю — казах аз.
— Нимю — каза той и свъси вежди, опитвайки се да си спомни името, — Нимю! Да, спомням си я! Момиче с черна коса и без око. Тя отиде при морския народ.
— Да не би да се е удавила? — попитах аз ужасен.
— Не, не — тръсна той глава. — Тук на Острова ние си имаме свои общности. Ти вече се запозна с тълъсъмите край портата. Ние тук, в каменоломните, се наричаме отшелници — ние сме малка група хора, които предпочитат да живеят в самота и затова обитаваме пещерите от тази страна на Острова. От другата страна са зверовете. Можеш да си представиш как изглеждат. В южния край е морският народ. Те ловят риба с въженца, сплетени от човешка коса и куки, направени от бодили и трябва да призная, че тези хора са най-благопристойните тук на Острова. Но никое от островните племена не се слави с гостоприемството си. Всички враждуват помежду си, разбира се. Виждаш ли, как тук си имаме всичко, което предлага и Светът на живите? Нямаме може би само религия, макар че един-двама от тукашните обитатели се смятат за Богове. И кой би могъл да ги убеди в противното?
— Никога ли не си опитвал да си тръгнеш оттук?
— Опитах — каза той тъжно. — Много отдавна. Веднъж опитах да преплувам залива, но те ни наблюдават и един удар по главата с копието е напълно достатъчен да ти припомни, че не ти е разрешено да напускаш Острова. Аз заплувах обратно още преди да са дошли да ме ударят. Повечето хора, които опитват да избягат по този път, се давят. Малцина тръгват по ивицата през трите стени и някои може би се връщат в Света на живите, но само ако успеят първо да минат през владенията на тълъсъмите край портата. А ако успеят да преминат през това изпитание, те трябва да се измъкнат и от стражите, които чакат на брега. Видя ли черепите, наредени по стените? Те всички са на хора, които са се опитали да избягат. Горките души.
Той замълча и за секунда помислих, че ще заплаче. Но той рязко се отдели от стената.
— За какво съм се замислил? Толкова ли съм невъзпитан? Трябва да ти предложа вода. Виждаш ли? Това е моят резервоар!
Той гордо посочи към една дървена каца, която беше поставена точно до отвора на пещерата, така че да събира водата, стичаща се по камъните по време на дъжд. Малдин имаше черпак и с него напълни две дървени чаши с вода.
— Кацата и черпака взех от една рибарска лодка, която се разби тук. Кога? Чакай да видя… преди две години. Горките хора! Трима мъже и две момчета. Един от мъжете се опита да избяга от Острова с плуване и
