се опитвах да скрия прозявката, не можах и Нимю я видя.
— Имаш нужда от сън, Дерфел — каза тя.
— Не — запротестирах аз.
— Миналата нощ спа ли?
— Малко.
Всъщност бях седял на прага на къщичката и дремех на пресекулки, събуждан от мишките, които шумоляха в сламения покрив.
— Тогава иди да си легнеш — каза тя твърдо, — и ме остави тук да помисля.
Бях толкова уморен, че едва намерих сили да се съблека, накрая се строполих на папратовото легло и заспах като мъртъв. Беше дълбок здрав сън — така спеше войникът намерил безопасно убежище след битка, когато неспокойните сънища, прекъсвани от кошмарните спомени за свистящи мечове и проблясващи вражи копия, напуснат душата му. Точно така спях и аз в онази нощ. Тогава Нимю дойде при мен. Отначало си помислих, че сънувам, но след това се стреснах и се събудих, усетил студената голота на тялото й до моето.
— Всичко е наред, Дерфел — прошепна тя, — спи, спи.
И аз отново заспах, обгърнал крехката й снага.
Събудихме се призори. Беше прекрасна утрин, така започваше денят на Лухназа. Имало е и други такива дни в моя живот — дни, изпълнени с кристално щастие. Понякога любовта сякаш е в крак с живота или просто тогава Боговете ни превръщат в глупци, но няма нищо по-сладко от глупостта на Лухназа. Слънцето грееше, лъчите му се промъкваха между цветята, които украсяваха нашата беседка. Ние бяхме там и се любехме, след това играхме като деца в потока, където аз се опитах да се скрия под водата и да изпускам мехурчета като видрата, но само се задавих и разсмях Нимю. Едно шарено рибарче прелетя между върбите, като приказно цветно облаче. През целия ден не видяхме никого, освен двама ездачи, които минаха по другия бряг, а на ръцете им имаше по един сокол. Те не ни забелязаха и ние тихо лежахме и гледахме как една от техните птици свали чапла, а това беше добро знамение. В този единствен съвършен ден Нимю и аз бяхме любовници, въпреки че бяхме лишени от второто удоволствие на любовта — съзнанието за споделено бъдеще, прекарано в щастие, голямо колкото любовта. Аз нямах бъдеще с Нимю. Нейното бъдеще бе свързано с пътищата на Боговете, а аз нямах способностите, необходими, за да я следвам.
Но дори и Нимю се изкуши да се отклони от тези пътища. Вечерта на Лухназа, когато слънчевата светлина вече издължаваше сенките на дърветата по западните склонове, тя се беше сгушила в ръцете ми в малката беседка и говореше за всичко онова, което можеше да бъде. Малка къща, парче земя, деца и стада.
— Бихме могли да отидем в Кърнау — каза тя замечтано. — Мерлин винаги е казвал, че Кърнау е благословено място. Далече е от саксите.
— Ирландия — казах аз — е по-далече.
Почувствах как тя трепна в ръцете ми.
— Ирландия е прокълната.
— Защо? — попитах аз.
— Те притежаваха Съкровищата на Британия — отговори тя, — и ги изгубиха.
Не ми се говореше за Съкровищата на Британия, нито за Боговете, за нищо, което можеше да развали онзи момент.
— Тогава в Кърнау — съгласих се аз.
— Една малка къщичка — каза Нимю и след това изброи всичко, което беше нужно за една къщичка — кани, тенджери, шишове, сита, ведра от тисово дърво, куки за изкормване на животни, сърпове, чакрък, вретено, рибарска мрежа, варел, огнище и легло. Дали беше мечтала за тези неща в своята влажна и студена пещера над врящото море?
— И без сакси, и без християни — добави тя. — Може би трябва да отидем на островите в Западното море, а? На островите отвъд Кърнау. В Лионес — прошепна тя красивата дума. — Да живеем и да се обичаме в Лионес — добави тя и се разсмя.
— Защо се смееш?
Тя помълча, после сви рамене.
— Лионес е за друг живот — каза тя и с това неясно твърдение развали магията. Поне за мен, защото на мен ми се стори, че чувам подигравателния смях на Мерлин, който се кискаше сред летните листа. Оставих мечтата бавно да отлети, докато ние лежахме неподвижни в меката светлина на отиващия си ден. Два лебеда отлетяха на север към долината, която водеше към огромното фалическо изображение на Бог Суселос, което беше издълбано във варовиковия хълм близо до имението на Гилад. Сенсъм искаше да бъде заличено смелото изображение. Гуинивиър се беше противопоставила на неговото желание, но не беше успяла да предотврати издигането на малко християнско светилище в подножието на хълма. Бях си наумил да купя онази земя, когато мога, не за да я обработвам, а за да попреча на християните да скрият или унищожат образа на Бог Суселос.
— Къде е Сенсъм? — попита Нимю, беше прочела мислите ми.
— Сега е наставник на монасите от Свещеното бодливо дърво.
— Дано него да го убоде — каза тя отмъстително. Нимю се измъкна от ръцете ми, седна и издърпа одеялото чак до врата си. — А Гундлеус днес се сгодява, а?
— Да.
— Няма да доживее да се порадва на своята булка — каза тя, но това беше по-скоро надежда, отколкото уверено предсказание.
— Ще доживее, ако Артър не успее да разгроми тяхната армия — казах аз.
А на следващия ден надеждите за победа сякаш завинаги ни напуснаха. Подготвях се за жътвата в имението на Гилад — трябваше да се наострят сърповете, трябваше да се заковат кожените каишки на дървените бухалки, с които вършеехме. Точно тогава в Дурновария пристигна вестоносец от Дурокобривис. Иса донесе новината от града, а тя беше ужасна. Аел беше нарушил мира. В навечерието на Лухназа цяла орда от сакси нападнала крепостта на Гърийнт и я превзела. Принц Гърийнт беше мъртъв, Дурокобривис беше паднал, а зависимият от Думнония принц Мериадок от Стронгор беше избягал и кралството му беше станало част от Лоегир. Сега Артър трябваше да се сражава и срещу Горфидид, и срещу многобройните сакси. Думнония беше обречена.
Нимю се отнесе с презрение към моя песимизъм.
— Боговете няма да свършат играта толкова бързо — заяви тя.
— Тогава Боговете ще трябва да напълнят хазната ни — казах аз рязко, — защото ние не можем да разгромим едновременно и Аел, и Горфидид, което означава, че ще трябва да подкупим саксите или да умрем.
— Само дребнавите умове се тревожат за пари — каза Нимю.
— Тогава благодари на Боговете за дребнавите умове — отвърнах аз, защото лично аз непрекъснато се тревожех за пари.
— В Думнония има пари, ако имате нужда от пари — каза Нимю нехайно.
— На Гуинивиър ли? — попитах аз и поклатих глава. — Артър никога няма да ги поиска.
По онова време никой от нас не знаеше колко беше голямо богатството, което Ланселот беше донесъл от Инис Трийбс. То можеше да ни стигне да купим мира с Аел, но кралят на Беноик го беше скрил добре.
— Не златото на Гуинивиър — каза Нимю и след това ми каза какво има пред вид, чак се проклех, че не бях помислил за това по-рано. Значи все пак имахме шанс, само шанс, но Боговете трябваше да ни дадат достатъчно време, а и цената на Аел не трябваше да е непосилно висока. Пресметнах, че на хората на Аел ще им трябва поне седмица, за да изтрезнеят след превземането и разграбването на Дурокобривис, така че ние разполагахме с тази седмица, за да направим чудото.
Заведох Нимю при Артър. Нямаше да има никаква идилия в Лионес, нито сита, нито легло край морето. Мерлин беше заминал на север да спасява Британия, сега Нимю трябваше да направи своя собствена магия тук, в южната част. Ние тръгнахме да купим мира със саксите, а зад нас, на брега на нашия летен поток, цветята на Лухназа увяхваха.
