Артър и неговата охрана тръгнаха на север по Фоския път. Шестдесет конника, покрити с желязо и кожа, отиваха на война, а с тях и петдесет копиеносци — шестима от моите хора, останалите бяха под командването на Ланвал, бившия командващ охраната на Гуинивиър (неговата работа сега беше узурпирана от Ланселот, краля на Беноик, който заедно със своите хора сега беше защитник на всички високопоставени хора в Дурновария). Галахад беше взел другите копиеносци от моя отряд и бе тръгнал с тях на север към Гуент. Трябваше да напуснем Думнония преди да сме прибрали реколтата, но след предателството на Аел нямахме друг избор. Аз тръгнах с Артър и Нимю. Тя настоя да дойде с мен, въпреки че все още беше много слаба, но нищо не можеше да я задържи настрани от войната, която щеше скоро да започне. Тръгнахме два дни след Лухназа. Небето беше покрито с тежки дъждовни облаци като предзнаменование за онова, което щеше да се случи.
Конниците, заедно с конярите и товарните мулета, както и копиеносците на Ланвал чакаха на Фоския път, а Артър отиде до Инис Уидрин. Нимю, аз и шестимата копиеносци от моя отряд го последвахме като ескорт. Беше странно да се окажа отново под мержелеещия се връх на Хълма. Гулидин беше построил отново замъка на Мерлин, така че върхът изглеждаше почти като в деня, когато двамата с Нимю избягахме от Гундлеус. Беше възстановена дори кулата и аз се запитах дали и тя като предишната, трябваше да бъде стая за мечти, в която шепотът на Боговете можеше да бъде чут от спящия магьосник.
Но ние нямахме работа на Хълма. Бяхме тръгнали към манастира на Свещеното Бодливо дръвче. Петима от моите хора останаха извън портите, а Артър, Нимю и аз влязохме в манастирския комплекс. Нимю беше спуснала качулката си, така че лицето и кожената превръзка на окото й оставаха скрити. Сенсъм побърза да ни посрещне. Той изглеждаше твърде добре за човек, който уж беше изпаднал в немилост за подстрекаването на опасен бунт в Дурновария. Той беше напълнял и носеше ново черно расо и наметка, разточително украсена с бродирани златни кръстове и сребърни тръни. Тежък златен кръст с дебела златна верига висеше на гърдите му, а на врата му имаше друга златна огърлица. На мишото му лице се появи някакво мазно подобие на усмивка.
— Каква чест ни оказвате! — извика той и разпери ръце за поздрав. — Каква чест! Мога ли да се надявам, лорд Артър, че идвате да се поклоните на нашия прескъп Господ? Това е Неговото Свято дръвче! То напомня зя бодлите, впили се в главата Му, когато е страдал за вашите грехове.
Той сочеше към оклюмалото бодливо дърво с провиснали тъжни листа. Около дръвчето имаше група поклонници, които бяха окичили клоните с ленти, всяка вързана с гореща молитва. Щом ни видяха поклонниците се отдалечиха, без да разберат, че зле облеченото селско момче, което заедно с тях се кланяше пред дървото, беше един от нашите хора. Това беше Иса, когото бях изпратил преди нас с няколко монети дарение за светилището.
— Малко вино? — попита Сенсъм. — И храна? Имаме студена сьомга, пресен хляб, дори малко ягоди.
— Добре си живеете тук, Сенсъм — каза Артър като се огледа.
Манастирът се беше разраснал, откакто бях напуснал Инис Уидрин. Каменната църква беше достроена, имаше и две нови сгради — спалня за монасите и къща за Сенсъм. И двете сгради бяха каменни, а покривите им бяха покрити с керемиди, взети от римските вили.
Сенсъм вдигна поглед към натежалите облаци.
— Ние сме просто смирени служители на великия Господ, и нашият живот на земята изцяло зависи от Неговата милост и провидение. Почитаемата ви съпруга е добре, надявам се?
— Много добре, благодаря.
— Тази новина ни радва, господарю — излъга Сенсъм. — Нашият крал също е добре, нали?
— Момчето расте, Сенсъм.
— И се учи в правата вяра, надявам се — добави Сенсъм. Ние вървяхме напред, а той отстъпваше. — И какво ви води в нашата малка обител, господарю?
Артър се усмихна.
— Нуждата, епископе, нуждата.
— От Божията милост ли, господарю? — попита Сенсъм.
— От пари.
Сенсъм вдигна ръце.
— Нима човекът, който търси риба, се качва на върха на планината? Нима жадният отива в пустинята? Защо идвате при нас, лорд Артър? Ние, монасите, сме се обрекли на бедност и дори трохите, които нашият скъп Господ разрешава да паднат в скута ни, даваме на бедните.
Той събра грациозно ръцете си.
— Тогава, скъпи Сенсъм — каза Артър, — аз съм дошъл да се уверя, че спазвате обета си за бедност. Войната върви трудно, имаме нужда от пари, хазната е празна, а вие ще имате честта да дадете заем на своя крал.
Нимю, която сега вървеше смирено зад нас като прислужник, беше припомнила на Артър за богатството на църквата. Как ли се наслаждаваше сега на безпокойството на Сенсъм.
— Великият крал Утър, дано душата му почива в мир, освободи църквата от такива принудителни вземания — каза Сенсъм остро — както освободи, за срам и грях и езическите светилища — добави епископът и се прекръсти.
— Съветът на крал Мордред — каза Артър, — отмени това благоволение, а твоето светилище, епископе, се слави като най-богатото в Думнония.
Сенсъм отново вдигна очи към небето.
— Ако една златна монета, господарю, е богатство, то аз с радост ще ти я дам в дар. Но ние сме бедни. Трябва да търсиш своя заем горе на върха — посочи той към Хълма. — Езичниците там, господарю, трупат златни съкровища от векове!
— Хълмът — прекъснах го аз студено, — беше превзет от Гундлеус, когато Норуена беше убита. Каквото имаше, а то не беше много, силурците го взеха.
Сенсъм се престори, че едва сега ме забелязва.
— А, това е Дерфел, нали така? Така си и мислех. Добре дошъл у дома, Дерфел!
— Лорд Дерфел — поправи го Артър.
Очите на Сенсъм се разшириха.
— Слава на Бога! Трябва да благодариш на Бога, Дерфел! Ти се издигаш. Какво щастие е това за мен, скромния служител, който сега ще може да се хвали, че те е познавал още от времето, когато беше само обикновен копиеносец. А сега лорд! Каква благословия! И каква чест е присъствието ти за нас! Но дори и ти, лорд Дерфел, знаеш, че когато Гундлеус нападна Хълма, той ограби и бедните монаси тук. Уви, какви разрушения остави след себе си! Светилището пострада в името на Христос и още не се е възстановило.
— Гундлеус отиде най-напред на Хълма — казах аз. — Знам, защото бях там. Така той даде време на монасите тук да скрият своите съкровища.
— Вие езичниците създавате невероятни измислици за нас християните! Още ли твърдите, че ядем бебета по време на разгулните си пиршества? — изсмя се Сенсъм.
Артър въздъхна.
— Скъпи епископ Сенсъм — каза той, — Знам, че ви е тежко да изпълните молбата ми. Знам, че е ваше задължение да пазите богатството на вашата църква, за да може да расте и да отразява славата на Бога. Всичко това го знам, но знам също така, че ако ние нямаме пари, за да отблъснем нашите врагове, те ще дойдат тук и тогава няма да има нито църква, нито Свещено Бодливо дръвче, и от епископа на това светилище — Артър мушна пръст в ребрата на Сенсъм, — ще останат само сухи кости, изкълвани до бяло от гарваните.
— Има и други начини да се държат враговете далеч от нас — каза Сенсъм, намеквайки неразумно, че Артър беше причината за тази война и че ако Артър просто напусне Думнония, Горфидид ще бъде удовлетворен.
Артър не се разгневи. Той просто се усмихна.
— Твоето съкровище е необходимо на Думнония, епископе.
— Ние нямаме съкровище. Уви! Бог ми е свидетел, господарю — прекръсти се Сенсъм, — ние не притежаваме нищо.
