Аз се приближих до бодливото дръвче.
— Монасите от Ивиниум (това беше един манастир на няколко мили южно от Инис Уидрин) са по-добри градинари от теб, епископе — казах аз. Измъкнах Хюелбейн от ножницата и забодох върха му в пръстта до повяхналото дърво. — Може би трябва да изкопаем Свещеното бодливо дръвче и да го занесем в Ивиниум да се грижат за него? Сигурен съм, че тамошните монаси ще платят скъпо и прескъпо за тази привилегия.
— А и Бодливото дръвче ще бъде по-далече от саксите — добави весело Артър. — Без съмнение, ти одобряваш нашия план, нали епископе?
Сенсъм отчаяно замаха с ръце.
— Монасите от Ивиниум са невежи глупаци, господарю, знаят само да мрънкат молитви. Ако почакате в църквата, може би ще намеря няколко монети за вас.
— Гледай да намериш — каза Артър.
Ние тримата почти бяхме избутани в църквата. Това беше една проста сграда с каменен под, каменни стени и гредоред на тавана. Беше мрачно място, защото светлината влизаше през едни малки прозорчета, покрити с увивни растения. В дъното на църквата имаше каменна маса, върху която стърчеше разпятие. Нимю си свали качулката и плю срещу кръста, а Артър отиде до масата и седна на нея.
— Тази работа никак не ми е приятна, Дерфел — каза той.
— Нима трябва да е приятна, господарю?
— Не трябва да се обиждат Боговете — каза Артър мрачно.
— Разправят, че този Бог — каза Нимю с презрение — прощава. По-добре да обидим такъв Бог, отколкото някой друг.
Артър се усмихна. Беше облечен с обикновена къса дреха, панталони, ботуши, наметало, а на кръста му висеше Екскалибур. Той не носеше нито злато, нито ризница, но всеки би усетил властта, която притежава. В този момент това най-ясно личеше в неговото безпокойство. Той поседя мълчалив известно време, после вдигна поглед към мен. Нимю разглеждаше малките стаи в задната част на църквата и ние двамата бяхме сами.
— Може би трябва да напуснем Британия — каза ми Артър.
— И да предадем Думнония в ръцете на Горфидид?
— След време Горфидид ще постави Мордред на трона — каза Артър, — а това е единственото, което има значение.
— Той ли казва така? — попитах аз.
— Той.
— Какво друго би могъл да каже? — възразих аз, ужасен дори от факта, че моят господар беше започнал да размишлява над възможността да напуснем Думнония. — Но истината е, че Мордред ще стане зависим от Горфидид, а Горфидид няма да има причини да постави на трона един зависим крал. Би могъл да даде престола на някой свой роднина. А защо не на своя син Кенуглас?
— Кунеглас е почтен — убедено каза Артър.
— Кунеглас ще направи каквото каже баща му — отвърнах аз презрително, — а Горфидид иска да бъде Велик крал, което означава, че той едва ли би искал наследникът на стария Велик крал да израсне като негов съперник. Между впрочем, мислиш ли, че друидите на Горфидид ще оставят един сакат крал да живее? Ако вие, господарю, си тръгнете, смятайте, че дните на Мордред са преброени.
Артър не отговори. Седеше там, подпрял ръце на ръба на масата, отпуснал глава с очи вперени в пода. Той знаеше, че съм прав. Знаеше също, че от всички военачалници на Британия той единствен се сражаваше за Мордред. Останалите искаха да видят свои хора на престола на Думнония. А Гуинивиър искаше самият Артър да седне на този трон. Той вдигна поглед към мен.
— Гуинивиър каза ли ти… — започна той.
— Да — прекъснах го аз мрачно. Предположих, че става въпрос за амбициите на Гуинивиър да го види на престола на Думнония, но се оказа, че той имаше пред вид нещо съвсем друго.
Артър скочи от масата, започна да се разхожда напред назад и най-неочаквано каза:
— Разбирам чувствата ти към Ланселот, но само помисли, Дерфел. Да предположим, че Беноик беше твое кралство и ти си вярвал, че аз ще дойда и ще го спася. Знаел си, че съм положил клетва за това. Но аз не идвам и кралството ти е превзето. Това нямаше ли да те натъжи? Нямаше ли да ти отнеме вярата в хората? Крал Ланселот много е изстрадал и затова съм отговорен аз! Аз! И сега искам, ако мога, да поправя стореното. Аз не мога да отвоювам Беноик, но може би ще мога да дадам на Ланселот друго кралство.
— Кое? — попитах аз.
Той срамежливо се усмихна. Беше съставил цял план и сега изпитваше огромно удоволствие от възможността да го разкрие пред мен.
— Силурия — каза той. — Да предположим, че можем да разгромим Горфидид, а заедно с него и Гундлеус. Гундлеус си няма наследник, Дерфел, така че ако успеем да убием Гундлеус, неговият трон ще остане празен. Ние имаме крал без трон, те ще имат трон без крал. Нещо повече, ние имаме неженен крал! Ще предложим Ланселот за съпруг на Сийнуин, Горфидид ще види дъщеря си кралица, а ние ще поставим свой човек на престола на Силурия. Ще има мир, Дерфел! — Артър обличаше в думи красивата си мечта, възвърнал предишния си ентусиазъм. — Съюз! Съюз, скрепен с брак, какъвто аз не успях да постигна, но сега можем да го постигнем. Ланселот и Сийнуин! И за да го постигнем, трябва да убием един човек. Само един.
„И всички останали, които трябва да умрат в битката.“ — помислих си аз, но нищо не казах. Някъде на изток прокънтя гръмотевица. Реших, че Бог Таранис ни слуша. Надявах се да застане на наша страна. През високите прозорчета се виждаше небето, тъмно като в нощ.
— Е? — прекъсна мислите ми Артър.
Мисълта за сватба на Ланселот и Сийнуин беше толкова горчива, че предпочитах да не говоря за това, не бях сигурен, че ще мога да овладея чувствата си. Но сега се заставих да отговоря без да развалям добрия тон.
— Най-напред трябва да се откупим от саксите и да разгромим Горфидид — казах аз кисело.
— А ако успеем? — попита той нетърпеливо.
Свих рамене, като че ли въпросът за брака беше извън сферата на моите компетенции.
— Ланселот смята, че идеята е добра — каза Артър, — майка му също. И Гуинивиър одобрява този план, всъщност идеята за брака на Ланселот и Сийнуин беше нейна. Тя е умно момиче. Много умно — усмихна се той, както винаги, когато мислеше за своята съпруга.
— Дори вашата умна съпруга, господарю, не може да определя служителите на Митра — осмелих се да кажа аз.
Главата му трепна, сякаш го бях ударил.
— Митра! — каза той гневно. — Защо смяташ, че Ланселот не е достоен за това?
— Защото е страхливец — озъбих се аз, неспособен да крия чувствата си повече.
— Борс и много други мъже не смятат така — предизвика ме Артър.
— Попитайте Галахад — отвърнах аз, — или вашия братовчед Кълхуч.
Изведнъж по покрива затрополи дъжд и само след миг от прозорците започна да капе вътре. Нимю се появи отново на малката сводеста врата зад каменната маса, където спря, за да си сложи качулката.
— Ако Ланселот докаже, че не е страхливец, ще се съгласиш ли? — попита ме Артър след малко.
— Ако Ланселот докаже себе си като воин, господарю, ще се съглася. Но сега той охранява вашия дворец, ако не се лъжа.
— Той пожела да поеме дворцовата охрана на Дурновария само докато зараснат раните на ръцете му — поясни Артър, — но ако той участва в сражения, Дерфел, ще се съгласиш ли?
— Ако се сражава добре, да — обещах аз неохотно. Бях напълно сигурен, че няма да се наложи да спазя това обещание.
— Добре — каза Артър, както винаги доволен от постигнатото съгласие. В този момент вратата на църквата се отвори с трясък и Сенсъм нахлу вътре заедно с влажния вятър, последван от двама монаси. Двамата монаси носеха кожени торби. Малки кожени торбички.
Сенсъм изтърси водата от расото си.
— Търсихме навсякъде, господарю — каза той задъхан, — преровихме всичко и събрахме малкото
