— Нимю? — казах аз отново и гласът ми трепна.
Входът на пещерата се пазеше от два човешки черепа, натикани в ниши от двете страни на входа. Те се хилеха насреща ми с изпочупените си зъби.
— Нимю?
Никой не отговори, само вятърът виеше, птиците тъжно крещяха, а ужасното море блъскаше брега.
Влязох в пещерата. Вътре беше студено и тъмно. Стените бяха влажни. Подът от дребни камъни се надигаше и аз трябваше да се наведа, за да продължа напред. Пещерата се стесни и остро зави наляво. Трети череп пазеше на завоя, спрях, за да могат очите ми да свикнат с мрака, след това минах покрай черепа и видях тъмния край на пещерата.
И там, в тъмния ъгъл, леже тя. Моята Нимю.
Отначало помислих, че е мъртва, защото беше гола, спластената й черна коса покриваше лицето й. Тя беше свила колене до гърдите си и беше обгърнала краката си със своите бледи ръце. Понякога, сред зелените хълмове, се осмелявахме да разкопаваме могилите на погребани хора, за да търсим злато. Там намирахме костите на мъртъвците сгушени точно така, клекнали в земята, за да отблъскват духовете през цялата вечност.
— Нимю?
Трябваше да пълзя на колене и на лакти, за да стигна до нея.
— Нимю? — отново казах аз. Но този път името й спря в гърлото ми, защото бях сигурен, че е мъртва. Тогава видях, че ребрата й се повдигаха. Тя дишаше, но все още изглеждаше като мъртва. Оставих Хюелбейн, протегнах ръка и докоснах нейното студено бяло рамо.
— Нимю?
Тя скочи срещу мен, засъска, оголи зъби, едното й око беше червена дупка, а другото се беше обърнало така, че от него се виждаше само бялото. Тя се опита да ме ухапе, издра ме, изписка някакво проклятие и ме заплю. След това протегна дългите си нокти към очите ми.
— Нимю! — изкрещях аз.Тя плюеше, лигавеше се, бореше се и ме хапеше по лицето с мръсните си зъби. — Нимю!
Тя изпищя ново проклятия и сграбчи гърлото ми с дясната си ръка. Тя притежаваше силата на лудите и писъкът й се изви в победоносен вик, когато пръстите й стиснаха гръкляна ми. Тогава изведнъж разбрах, какво трябваше да направя. Сграбчих лявата й ръка, забравих болката в гърлото и поставих собствената си белязана ръка върху белега на нейната длан. Държах така ръката си и не мърдах.
И бавно, бавно пръстите на дясната й ръка започнаха да се отпускат. Бавно, бавно, окото й се извъртя и аз отново видях светлата душа на своята любима. Тя се вгледа в мен и заплака.
— Нимю — казах аз и тя обви ръце около врата ми и здраво се вкопчи в мен. Тя хлипаше и се тресеше в прегръдките ми, аз я галех и шепнех името й.
Накрая тя утихна, но дълго остана увиснала на врата ми. След това усетих, че мръдна глава.
— Къде е Мерлин? — попита тя с тих детски глас.
— Тук в Британия — казах аз.
— Тогава трябва да вървим.
Тя свали ръцете си от врата ми, седна и вдигна очи към лицето ми.
— Сънувах, че ще дойдеш — каза тя.
— Обичам те — казах аз без да искам, нямах намерение да го казвам, дори и да беше вярно.
— Затова и дойде — отвърна тя сякаш това беше очевидно.
— Имаш ли дрехи? — попитах аз.
— Имам твоето наметало — отговори тя. — Нямам нужда от нищо друго освен от ръката ти.
Изпълзях от пещерата, сложих Хюелбейн в ножницата и завих треперещото й тяло в моето зелено наметало. Тя пъхна ръката си в една от дупките на продрания плат и ме хвана за ръка. Минахме покрай костите, изкачихме се по хълма, където морският народ се беше събрал и ни наблюдаваше. Стигнахме върха и те се разделиха, за да минем, но никой не ни последва, когато се спуснахме надолу към източната част на Острова. Нимю не говореше. Нейната лудост беше отлетяла в момента, в който моята ръка докосна нейната, но това я беше изтощило. Помагах й, където беше по-стръмно. Минахме покрай пещерите на отшелниците без да срещнем никого. Може би всички спяха или Боговете бяха омагьосали целия Остров, за да можем ние двамата безпрепятствено да вървим на север, далеч от мъртвите души.
Слънцето изгря. Сега видях, че косата на Нимю се беше спластила от мръсотия и беше цялата покрита с въшки, кожата й беше мръсна. Тя беше загубила златното си око. Беше толкова слаба, че едва вървеше. Затова докато слизахме надолу към тясната ивица, която свързваше Острова със сушата, аз я взех на ръце и открих, че беше по-лека и от десетгодишно дете.
— Много си слаба — казах аз.
— Така съм се родила, Дерфел — отговори тя.
— Имаш нужда от почивка.
— Знам.
Тя отпусна глава на гърдите ми и за първи път в живота си се почувства напълно щастлива, че някой друг се грижи за нея.
Носих я до първата каменна стена. Морето гърмеше от ляво, а от дясно заливът блестеше, огрян от изгряващото слънце. Не знаех как щях да я преведа край стражите. Знаех само, че трябваше да напуснем Острова, защото такава беше нейната съдба, а аз бях машата на тази съдба. Затова вървях и вярвах, че Боговете ще се погрижат за нас, когато стигнем до последната преграда.
Пренесох Нимю и през средната стена с черепите и продължих напред към зелените хълмове на Думнония. На площадката върху последната каменна стена, която блестеше бяла и гладка пред мен, виждах силуета само на един копиеносец, но предположих, че след като ме бяха видели да напускам Острова, през канала вече идваха и други войници. Долу, в подножието на стената, върху пясъчния бряг стояха още стражи. Бяха застанали така, че да ми преградят пътя към сушата. Ако трябваше да убивам, помислих си аз, щях да убивам. Това беше волята на Боговете, не моя, и Хюелбейн щеше да сече с умение и сила, дадени от Боговете.
Но когато стигнах до последната стена с лекия си товар, вратите между живота и смъртта се отвориха. Очаквах да видя командващия охраната с неговото ръждиво копие готов да ме върне назад. Но вместо това видях Галахад и Каван, които чакаха пред черния праг с извадени мечове и с щит в лявата ръка.
— Ние тръгнахме след теб — каза Галахад.
— Бедуйн ни изпрати — добави Каван. Аз покрих ужасната коса на Нимю с качулката на наметалото така че приятелите ми да не видят нейното падение. В стремежа си да се скрие цялата, тя се притисна към мен.
Галахад и Каван бяха довели моите хора, които сега държаха пазачите на Острова на далечния бряг, насочили копия срещу тях. А Галахад и Каван бяха заставили лодката да ги откара отвъд канала.
— Днес щяхме да тръгнем да те търсим — каза Галахад, погледна към Острова и се прекръсти. Той ме огледа с любопитство сякаш се страхуваше, че може да съм се върнал оттам по-различен.
— Трябваше да се досетя, че ще ви намеря тук — казах аз.
— Да — каза той — трябваше.
В очите му имаше сълзи, сълзи от щастие.
Качихме се в лодката, минахме канала и аз пренесох Нимю по пътя с черепите, до залата за посмъртни угощения, където един човек товареш сол в каруца, за да я кара в Дурновария. Положих Нимю върху товара и тръгнах край поскърцващата каруца на север към града. Бях измъкнал Нимю от Острова на мъртвите и я бях върнал в една воюваща страна.
Отведох Нимю в имението на Гилад. Не я настаних в големия замък. Предпочетох да я занеса в изоставената къщичка на някакъв овчар, защото там можехме да бъдем сами. Нахраних я с бульон и мляко, но преди това хубаво я измих — измих всеки сантиметър от тялото й, измих я два пъти, измих и черната й коса, след това я разресах с костен гребен. Някъде косата беше толкова сплетена, че трябваше да режа кичури, но предпочитах да упорствам с гребена, докато накрая цялата коса беше добре разресана. После
