се удави, а другите двама бяха пребити с камъни. Двете момчета бяха отведени. Можеш да си представиш, какво се е случило с тях! Може да има много жени, но чистото месо от млади рибарски момчета рядко се среща на този Остров.
Малдин сложи чашата пред мен и поклати глава.
— Това е ужасно място, приятелю мой. Постъпил си глупаво като си дошъл тук. Или може би си бил изпратен?
— Дойдох тук по свой избор.
— Тогава и без друго мястото ти е тук, защото просто си луд. — Малдин изпи своята вода. — Кажи ми новините от Британия — каза той.
Казах му. Той беше чул за смъртта на Утър и за завръщането на Артър, но нищо друго. Намръщи се когато му казах, че крал Мордред е недъгав, но се зарадва, когато чу, че Бедуйн беше още жив.
— Аз харесвам Бедуйн — каза той. — По-точно, харесвах го. Трябва да се научим да говорим тук така, сякаш сме мъртви. Той трябва да е много стар?
— Не толкова стар, колкото Мерлин.
— Мерлин още ли е жив? — попита той изненадан.
— Още.
— Богове! Значи Мерлин е жив! — Малдин изглеждаше доволен. — Веднъж му дадох орлов камък и той ми беше много благодарен. Имам и тук някъде един. Къде беше? — Той започна да рови в купчина камъни и трески, които съставляваха неговата колекция, складирана зад входа на пещерата. — Дали не е там? — посочи той към завесата пред леглото си. — Би ли проверил?
Обърнах се да потърся скъпоценния камък и в момента, в който погледнах настрани, Малдин скочи върху гърба ми и се опита да ми пререже гърлото с малкия си нож.
— Ще те изям! — нададе той победоносен вик. — Ще те изям!
Но аз някак си бях успял да хвана ножа му с лявата си ръка и го държах далеч от адамовата си ябълка. Малдин ме събори на пода и се опита да ми отхапе ухото. Лигите му течаха върху мен, мисълта за прясното човешко месо бе възбудила апетита му. Ударих го веднъж, втори път, успях да се извъртя и да вдигна коляното си, след това отново го ударих. Но нещастникът беше невероятно силен, а шумът от борбата привлече и други мъже от съседните пещери. Само след секунди нямаше да имам никакъв шанс да се измъкна, затова с последно отчаяно усилие се надигнах, ударих с глава Малдин в челото и успях да го отхвърля от себе си. Изритах го настрани и едва се измъкнах от ноктите на неговите приятели. Застанах на вратата на спалнята му и едва тук намерих достатъчно място, за да измъкна Хюелбейн. Отшелниците отстъпиха назад при вида на бляскавото острие.
Малдин лежеше в единия край на пещерата, устата му кървеше.
— И няма да ми дадеш дори парченце от черния дроб — проплака той. — Само едно парченце, а? Моля те?
Тръгнах си. Другите отшелници дръпнаха наметалото ми, когато минавах покрай тях, но никой не се опита да ме спре. Един от тях се изсмя зад гърба ми.
— Ти ще трябва да се върнеш! — викна той след мен. — И тогава ще бъдем още по-гладни!
— Изяжте Малдин — казах им аз мрачно.
Изкачих се до билото на хълма, където сред скалите растеше прещип. От върха видях, че големият скален хълм не стигаше до самия южен край на Острова, а стръмно се спускаше към една дълга равнина, оградена с древни каменни стени, които показваха, че някога на Острова бяха живели обикновени мъже и жени и бяха обработвали земята на това плато, което се спускаше към морето. На платото още имаше селище и аз предположих, че там живее морският народ. Една група мъртви души се беше събрала край кръглите колиби, които се гушеха в подножието на хълма. Хората гледаха към мен. Реших, че ще е по-добре да изчакам зората преди да сляза при тях. Рано сутрин животът просто пълзи, затова войниците предпочитат да нападат в зори, затова и аз реших да потърся моята Нимю призори, когато лудите обитатели на Острова щяха да бъдат замаяни от съня.
Изживях тежка нощ. Много лоша нощ. Звездите — тези светли домове, откъдето духовете гледаха към земята — бавно се движеха над мен. Молех се на Бел да ми даде сила, понякога заспивах, но при всеки шум широко отварях очи. Бях се сврял в една тясна скална цепнатина, където можех да бъда нападнат само от един човек, така че поне бях сигурен, че ще мога да се защитя, макар че само Бел знаеше, как щях да напусна този Остров. И дали изобщо щях да намеря моята Нимю.
Преди зазоряване се измъкнах от скалната ниша. Над морето, отвъд тътена, който бележеше входа на Пещерата на Круачан, се стелеше мъгла. На слабата сива светлина на раждащото се утро Островът изглеждаше равен и студен. Не видях никого докато слизах надолу по склона. Слънцето още не беше изгряло, когато влязох в първото селце от груби колиби. Реших, че предишния ден съм бил твърде плах с островните обитатели. Този ден щях да се отнасям с мъртвите като с мърша, каквато всъщност бяха.
Колибите бяха направени от сплетени пръти, измазани с кал, покривите също бяха от сплетени пръти, но бяха покрити с трева. Ритнах една разнебитена дървена врата, наведох се и влязох в колибата. Сграбчих първото попаднало ми същество и го изхвърлих навън. Ритнах друго, след това направих с Хюелбейн дупка в покрива. Съществата се събудиха и запълзяха надалеч от мен. Ритнах един мъж в главата, ударих друг с плоското на меча и извлякох трети навън. Хвърлих го на земята, стъпих с крак върху гърдите му и опрях върха на Хюелбейн в гърлото му.
— Търся жена на име Нимю — казах аз.
Той заекна срещу мен на някакъв неразбран език. Не можеше да говори, или по-точно можеше да говори само на някакъв си негов език. Затова аз го оставих и хукнах след една жена, която куцукаше към храсталака. Тя изпищя, когато я хванах, и пак изпищя, когато опрях стоманата до нейното гърло.
— Познаваш ли жена на име Нимю?
Тя беше онемяла от ужас. Вместо да отговори, жената вдигна мръсните си поли и похотливо ми се усмихна с беззъбата си уста. Аз я плеснах през лицето с плоското на меча.
— Нимю! — креснах й аз. — Момиче с едно око, казва се Нимю. Познаваш ли я?
Жената сякаш си беше глътнала езика, но посочи на юг и отчаяно замаха с ръка към морския бряг в най-отдалечения край на Острова, очевидно искаше да ми угоди, за да ме омилостиви. Махнах меча от лицето й и ритнах полите на дрехата й, които отново покриха бедрата й. Жената се скри сред някакви тръни. Другите изплашени души зяпаха от колибите си. Аз тръгнах по една пътека на юг към чернеещото море.
Минах през още две селца, но никой не се опита да ме спре. Бях станал част от реалния кошмар на Острова на мъртвите — едно същество тръгнало в зори с изваден меч. Вървях през полета, обрасли със светла трева, осеяна с трилистни детелини, синя телчарка и алени орхидеи. Тогава си помислих, че трябваше от самото начало да се досетя, че Нимю, любимото дете на Манауидан, щеше да потърси убежище близо до морето.
Южният бряг на Острова също беше скалист, но беше нисък. Големи вълни се разбиваха в камъните, скалните цепнатини поглъщаха солената вода, побелели от пяна, а следващата вълна идваше и избухваше в облак ситни капчици. Водата сякаш вреше в огромен казан. Беше лятно утро, но морето беше сиво като желязо, духаше студен вятър и морските птици жално пищяха.
Скачах от скала на скала и слизах все по-близо до морето. Вятърът развяваше изпокъсаното ми наметало. Заобиколих един висок каменен стълб и видях пещера само на няколко стъпки над тъмната линия, оставена от приливната вълна. Пред пещерата имаше една издатина, а върху нея бяха струпани кости от птици и други животни. Купчините бяха направени от човек, защото бяха на еднакви разстояния една от друга, а върху всяка една внимателно бяха кръстосани по-дълги кости и отгоре беше поставен по един череп. Спрях, страхът заля душата ми, както морската вълна заливаше брега. Гледах към убежището. Сигурен бях, че на целия този Остров на обречените души нямаше друго убежище толкова близо до морето.
— Нимю? — извиках аз, когато събрах достатъчно смелост да се приближа. — Нимю?
Изкачих се до тясната скална площадка и бавно минах покрай купчините кости. Страхувах се от онова, което щях да намеря в пещерата.
— Нимю? — извиках аз.
Зад мен вълните гърмяха и протягаха бели пипала към издатината. Водата се връщаше надолу и се стичаше обратно в морето, после с гръм се разбиваше нова вълна. Пещерата беше тъмна и тиха.
